Защо се засекретяват съдебните процеси?

По време на дискусията “Баланс между правата на човека и обществените очаквания за ефективно наказателно правосъдие” говорихте за много важни аспекти на съдебната система у нас. Секретна ли е на практика информацията, добита със специални разузнавателни средства?

Формалният отговор на въпроса защо се засекретяват процесите е наличието на протоколи от специални разузнавателни средства, които са секретни. Практиката в момента е да се приема, че тъй като по Закона за защита на класифицираната информация органът, който засекретява може да разсекрети, съдът не може да преразгледа това решение и да разсекрети подобна информация. Такъв правен анализ обаче не е издържан от гледна точка на гаранциите за справедлив процес по член 6 на Европейската конвенция за правата на човека. Публичността на процеса е основна гаранция за неговата справедливост. Именно публичността дава гаранции, че процесуалните права на обвинения няма да бъдат безразборно погазени и че ако се стигне до осъдителна присъда, тя ще е основана на убедителни, безспорни доказателства. Освен правата на подсъдимия, публичността на процеса е и гаранция за доброто правосъдие, за създаването на доверие в обществото в правораздаването и увереност, че накрая действително е дадено правосъдие. Общественият интерес в публичността на процеса е изрично посочен от Европейския съд в практиката му по член 6 на Конвенцията. По едно дело срещу Азербайджан съдът приема нарушаване на правото на публичност заради факта, че процесът, макар и не при закрити врати, е проведен в затвор на 40 км от Баку и при липса на обществен транспорт, тъй като властите не са организирали транспорт за желаещите да присъстват на процеса.

Този тип засекретявания представляват ли нарушение на човешки права за публичен процес, като гаранция за справедливо правосъдие по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧОС, ако да – защо се допуска?

Съгласно практиката на съда по този текст, съдът, който осъществява процеса, трябва да направи самостоятелна преценка и да обоснове провеждането на процеса при закрити врати. Това е основното разминаване със съществуващата практика в момента у нас, при която българският съд отказва да направи самостоятелна преценка на необходимостта от провеждане на процеса при закрити врати, а приема, че е обвързан с решението за засекретяване на протоколите от специалните разузнавателни средства. Правото на публичен процес не е абсолютно. И Европейският съд приема, че в някои случаи е допустимо и дори наложително гледане на делото при закрити врати. Класическите примери биха били при спорове, касаещи интимни отношения между страни, които са малолетни. Що се отнася до секретна информация, Европейският съд е посочвал, че легитимен интерес от засекретяване на информация държавата има, когато става въпрос за агентурните й методи, начини на събиране на информация, идентичност на агенти. Що се касае до протоколите от специалните разузнавателни средства, те не съдържат такава информация. Те съдържат единствено информация за записания разговор между две лица. Така че в стандартния вариант наличието на такива протоколи не би следвало да е основание за засекретяване на процеса. Разбира се, за да се стигне до жалба до Европейския съд, засекретяването трябва най-напред да бъде оспорено пред националния съд. По-сложен е въпросът дали медиите могат да оспорват засекретяването. Засега практиката на Европейския съд е по-скоро отрицателна, но ми се струва, че има поле за развитие на съдебната практика.

Казахте, че висши държавници с медийните си изказвания от рода на “има събрани достатъчно доказателства” са в очевидно нарушение на правата на обвинения и презумпцията за невиновност. Бихте ли дали примери?

Най-ясният пример е решението на Европейския съд по делото Петьо Петков от началото на януари тази година. Там съдът прие, че изказването на българския прокурор по това дело, след оправдателната присъда на първа инстанция, че няма съд, който да го убеди, че обвиняемият е невинен, е в нарушение на презумпцията за невиновност по чл. 6 ал. 2 на Конвенцията. Министър Цветанов също направи такова категорично изказване наскоро. Разбираемо е желанието на полицаи и обвинители да отчетат резултати в борбата с организираната престъпност в настоящата политическа ситуация. Но все пак важно е да си даваме сметка, че истинският резултат в борбата с организираната престъпност са ефективните осъдителни присъди и подобни изказвания, в крайна сметка, не помагат за постигането на такава ефективност, а пречат.

Популярна стана фразата “ние ги хващаме, те ги пускат”. Говори се още за “свръхпроцесуално” заиграване, дори буквоядство с НПК от страна на съдиите. Промените в НПК ще улеснят ли съдебната система и ще се преодолеят ли противопоставянето между дознатели, съдии и прокурори?

Правителството разбираемо постави ефективното противопоставяне на организираната престъпност като свой основен приоритет. България има сериозен дефицит в това отношение, европейските ни партньори основателно ни критикуват и настоящото правителство в голяма степен получи своя мандат именно на тази платформа. Ефективна борба с организираната престъпност и корупцията. Проблемът е в това, че очакванията се трупат от много години, нетърпението и натискът върху правителството за резултати е сериозен, а реализирането на наказателна отговорност с ефективни присъди е дълъг процес. От тук е и изкушението този дълъг процес да се съкрати, като “се обяви публично”, че обвинението вече е доказано. Това обаче в дългосрочна перспектива не помага, а пречи, защото може да създаде сериозни проблеми с осъждането по-късно. Колкото до промените в НПК, някои от тях са категорично нужни. Допускането на използване на записи от специални разузнавателни средства и по други производства е такава необходима промяна. Други две промени, назначаването на запасен защитник и допускането на осъждане на базата на СРС и анонимен свидетел, са по-проблематични, особено в сегашната ситуация на засилен публичен натиск върху съда. И в двата случая, прилагането на такива правомощия се предоставя в крайна сметка на съда, който ще може и би следвало да преценява справедливостта на процеса като цяло. Така че не би могло да се каже, че сами по себе си измененията са в нарушение на правото на справедлив съдебен процес. Това, което по-скоро притеснява е, че нямаме по-цялостна програма за реформа на съдебната система. Защото дори и понякога адвокати да злоупотребяват с възможности за бавене на процеса, това далеч не е основна причина за състоянието на беззаконие, в което се намираме.