Законът за МВР противоречи на международните договори

Автори:
    Йонко Грозев

Правото на живот и забраната на нечовешко третиране са гарантирани в редица международни договори, по които България е страна. Правото на живот е гарантирано с член 2 на Европейската конвенция за правата на човека и чл. 3 на Международния пакт за граждански и политически права. Гаранциите за тези права имат директно приложение по отношение на употребата на оръжие от страна на полицейските или други държавни органи, оправомощени да използват оръжие.

Първото задължение на всяка страна член по тези договори е да приеме национално законодателство, което да гарантира това право. Държавите не са задължени да приемат дословно текстовете на международните договори, но трябва да приемат норми, които дават същата защита.

По отношение на употребата на оръжие, което може да засегне както на правото на живот, така и забраната за нечовешко третиране, българската държава не е изпълнила дори основното си задължение - да приведе законодателството си в съответствие с международното право.

Употребата на оръжие по българското право се регламентира от Закона за МВР по отношение на полицейските служители и разпоредбите на наказателния закон. Основно значение има текстът на чл. 80 от Закона за МВР, който предвижда възможността за употреба на огнестрелно оръжие “като крайна мярка” в няколко хипотези: “въоръжено нападение или заплаха с огнестрелно оръжие”, “при освобождаване на заложници и отвлечени лица”, “при неизбежна отбрана”. Служителите обаче са длъжни да пазят живота на лицето, срещу което се използва оръжието, и да не застрашават други хора. Макар и да е възможна и една по-стриктна формулировка, тези норми в българското законодателство сами по себе си не са проблемни.

Сериозното разминаване между националния ни закон и международно право идва от последните две хипотези на член 80, ал. 1 на Закона за МВР. Те допускат употреба на оръжие “след предупреждение при задържане на лице, извършващо или извършило престъпление от общ характер, ако то оказва съпротива или се опитва да избяга” и “след предупреждение за предотвратяване бягство на лице, задържано по съответния ред за извършено престъпление от общ характер”.

Проблемът идва от възможността за използване на огнестрелно оръжие за задържането на лице, заподозряно в каквото и да е престъпление, дори такова, което не е свързано с използване на насилие по отношение на полицаи или трети лица. Тази възможност законно да бъде използвано оръжие дори когато някой е заподозрян в дребна кражба от магазин или в извършването на документно престъпление е в директно противоречие с международното право.

Текстът, защитаващ правото на живот на Европейската конвенция, чл. 2, поставя един ясен и стриктен стандарт. Според практиката на Европейския съд употребата на сила, която застрашава живот, е абсолютно необходима само за предотвратяване на посегателство срещу живота и здравето на други лица, граждани или полицейски служители. Абсолютната необходимост изисква също така постигането на целта - задържането на заподозрения, да не е възможно по друг начин. Това е смисълът на абсолютната необходимост при употребата на огнестрелно оръжие по чл. 2 на конвенцията.

Аналогичен е и стандартът на ООН. Съгласно чл. 3 на Кодекса за работата на служителите на реда на ООН, огнестрелно оръжие може да бъде използвано само когато това е “стриктно необходимо за изпълнение на техните задължения”. В поясненията към кодекса е посочено, че използването на огнестрелно оръжие е крайна мярка и тя трябва да се прилага само тогава, “когато заподозреният оказва въоръжена съпротива или по друг начин застрашава живота на други и по леки мерки не са достатъчни за задържането му”.

През миналата и през тази година Европейският съд по правата на човека се произнесе по две жалби за нарушаването на правото на живот в резултат от използването на огнестрелно оръжие. В решението по Начова и др. срещу България съдът прие, че причинената смърт на двама войници, избягали от казарма, от военен полицай е в нарушение на чл. 2 на конвенцията. В решението по Цеков срещу България съдът прие, че употребата на оръжие срещу заподозрян за кражба, в резултат на което той е ранен, е нарушение на забраната за нечовешко третиране по член 3 на конвенцията.

В решенията си съдът изрично се спря и на принципното несъотвествие на българския закон с международното право във връзка с употребата на оръжие. С това съдът потвърди многогодишните критики на правозащитните организации. За съжаление решенията на ЕСПЧ не дадоха достатъчно основание за промяна на разпоредбата на чл. 80 на ЗМВР при измененията му през февруари 2006 г.