За правото ни да знаем – и всъщност искаме ли точно това?

В началото на февруари Българският хелзинкски комитет организира кръгла маса и още в заглавието свърза две много важни за развиващото ни се общество теми – правото да знаем, от една страна, и архивите на ДС, от друга. Цял ден, посветен на „Правото да знаем и разкриване архивите на ДС”. Какво правим, за да познаваме миналото си и зависимостта на настоящето от миналото? Искаме ли действително да ползваме правото си да знаем? Панелистите бяха много, залата - повече от пълна. Което идва да покаже, че интерес към темата за досиетата има. Но – само от определени кръгове.

Данните на председателя на комисията Евтим Костадинов, както и тези от НСИ, представени от Веселин Стойнев, дадоха отговор в числа на въпроса по-горе – колко искаме да знаем. Затова ще ги цитирам и тук – въпреки че щедро бяха отразени в медиите веднага след конференцията. Нормално е - читатели, слушатели и зрители обичат проценти, километри и хиляди. Така стана ясно, че проверените досега за минало, свързано с ДС, са 86 576, за 2 616 е установена принадлежност. Разбра се, че от наличните над 20 линейни километра архиви са отворени едва 392 метра. И още, че броят на влизащите в читалнята на комисията нараства геометрично – от около 150 през 2007 г., до края на 2009 г. те вече са 3 206. Същото е и със заявленията, подадени за читалнята – 1 076 за 2007 г. срещу над 4 000 за 2009 г. Данните на НСИ пък сочат, че близо 45% от българите са „за” това, агентурното минало да бъде огласявано; около 60% са „против” участието във властта на бившите агенти, 37% искат всички журналисти да бъдат проверени. Интересно е как тези проценти се отнасят към следващите – близо 66% не се интересуват от темата за досиетата, само 3-4% целенасочено търсят информация по темата, 75% не биха потърсили информация лично, а над 50% не биха отишли в читалнята, дори да знаят със сигурност, че има какво да прочетат за себе си (!). И още – до 29-годишните и над 59-годишните не се интересуват от досиета. Това съотношение предизвиква някои въпроси. Например - тези около 60%, които са против участието на агенти във властта, част ли са от онези 75%, които не биха потърсили информация лично и доколко се припокриват с другите 50%, които няма да отидат да прочетат собственото си досие? Каква част от около 66-те%, които не се интересуват от темата, са онези 37%, които искат всички журналисти да бъдат проверени? На каква възраст са 45-те%, които искат агентурното минало да бъде огласено? И къде да причислим малкият, но само относително, брой на над 4 000-те заявления за читалнята на комисията от миналата година? Отговорите на тези въпроси може би не са единствено статистически.

За да продължим линията, нека добавим предложението на Евтим Костадинов – законът с дълго име, познат като закон за досиетата, да бъде променен, за да може по-пълно, бързо и лесно да се отворят архивите. И още, нека добавим твърдението на журналиста Христо Христов, познат добре със сериозната си работа по архивите - агентите са продължили да действат след 1990 г., само че вече в медиите. Ето защо трябва да бъдат отворени досиетата на всички журналисти. Разбира се, към това твърдение Христо Христов имаше нагледен пример с двама от най-известните български „журналисти” от държавната телевизия – Владо Береану и Иван Гарелов - и техни действия, целящи да дискредитират като агент на ДС писателя Георги Марков (само да вметна, че това е и поредното обидно очевидно противоречие между настояването, че агентите на ДС са защитавали родината и работата им е била достойна и повод за гордост, и явният срам, който носи огласяването на принадлежността към тези структури).

И тук съвсем логично стигаме до документите, даващи основание името на един човек да се появи в списъците на Комисията по досиетата с бивши агенти. Много последователно и нагледно тези документи бяха представени от Екатерина Бончева от комисията. Проблемът с възможността принадлежността всъщност да не е принадлежност предизвика внимание и дори стана болезнен. Имаше публично отричане, заведени съдебни дела (много хора са били уверявани, че делата им в архивите са заличени, затова са оказват изненадани, когато видят имената си в списъците и отричат – обясни Е. Бончева. Възможно е част от обяснението да намерим в откритите в архивите анонимни листчета от 1996-1997 г., прикачани към някои картони, с указание „Справката да се връща без резултат” – без да е ясен механизмът на подбор). Имаше и сериозни публикации, обясняващи как на практика е възможно някой да бъде обявен за агент, без всъщност да е бил такъв. Краткият отговор е – не е възможно. По-дългият е, че има няколко етапа при привличането към структурите на ДС и от първите два следи не остават. Тоест, „онези” картончета, които се смятат за достатъчно основание някой да бъде огласен като бивш агент, се появяват тогава, когато съгласието вече е дадено. Преди това има сигнален картон и лично дело, които са знак, че Те са решили да те привлекат в Машината. Оперативното дело се появява, когато вече си вербуван, то съдържа предложението за вербовка, рапорта за вербовка с три подписа под него – на вербовчика, вербувания и шефа на вербовчика, има регистрационна бланка, подписана от четирима, регистрационен номер на лицето (каква терминология) – и всъщност това е номерът, който отива в „онова” картонче. А то може да бъде №4 или №6 – за агентите. Картонче №1 означава, че става дума за разработван обект. Собственоръчно подписаната декларация за сътрудничество съвсем не е била задължителна. Но пък е било практика заминаващите в чужбина да бъдат регистрирани едновременно като агенти и като обекти. Сложна машинация с цел да се предотврати всяка възможност за предателство. Както и пояснението, че основният проблем при разкриването на архивите е липсата на политическа воля и граждански натиск. Проблем, който и Евтим Костадинов не подмина – той беше пределно ясен, че дългото време, извън всякакъв законов срок, в което комисията чакаше за помещения и сграда, а после чакаше да й бъдат предоставени за работа архивите, е заради умишлено забавяне от страна на правителството – тогава на БСП-ДПС-НДСВ.

Дотук добре. Но пък това е най-обсъжданата част от миналото ни, свързано с тайните служби на комунистическия режим, известни като ДС – а именно агентите. Има още по-важни части, повече влияещи върху обществото ни в перспектива, които – може би заради манипулация, не се обсъждат. Или почти. В това беше и особеният принос на тази кръгла маса и организаторите от БХК. Става дума за история, образование, литература и църква. Или – по думите на Едвин Сугарев, дебатът за досиетата е съзнателно маргинализиран върху сътрудниците. Вместо да се насочи към техните началници и към ДС като исторически фактор. Няма исторически интерес към дейността на ДС – беше още по-краен Валери Кацунов от комисията, историк по образование. „Историята, която съм учил в университета, не е истинската история” (цитирам по памет). Защото няма интерес към документите за решенията и заповедите на БКП, а документи има – например указ от 1974 г., с който мястото на ДС в управлението на тогавашната Народна република България се определя на пряко подчинение на ЦК, Политбюро и Генералния секретар на БКП, с право структурата да върши дейността си негласно. А през 1990 г. с нарочен документ съветските служби за сигурност обявяват, че от всички бивши социалистически васали от лагера, те ще продължат сътрудничеството си единствено с България. Факти от изключителна важност, които искат анализиране, а преди това интерес, за да са ясни последствията им към 2010 г.

И не е само историята на периода, която трябва да се изучава през архивите на ДС. Същото важи и за литературата. Пламен Дойнов много на място припомни думите на Никола Георгиев, че на досиетата може да се гледа като на литературна критика в сянка. Негласна, но автоцензурираща. Поради което се налага разсекретяването и на умрелите вече агенти, а също и на техните жертви.

Ето го моралното предизвикателство – жертвите. Докъде трябва да стигне огласяването на имена и доколко то трябва да е съобразено с възможни реакции в настоящето? Как да се справим с последствията – като ги оставим да се обезсилят с годините (колко години?) или като изрежем гнилото, за да зарасне раната, въпреки че оголеното ще боли (не знаем колко)?

Въпросът с образованието ще остане да виси явно още известно време – той дори не е подхванат, за разлика от плахо подкачания съюз на ДС с църквата. 10% от енорийските свещеници до средата на 50-те години са били прибрани – в затвори или лагери. И по същото време са били вербувани най-трайните сътрудници на ДС в църковните среди – разказа друг историк, Момчил Методиев. Между другото, точно от тези най-трайни сътрудници дойде и разколът в БПЦ през 90-те години на миналия век.

И за финал нека обобщим така – периодът от 1944 г. до 1990 г. трябва да се изучава през архивите на ДС, независимо дали става дума за политика, икономика, история, религия, образование, литература, музика или селско стопанство. Влиянието на ДС трябва да се търси и след 1990 г. – всъщност по-точно ще е да отбележим началото на периода през септември 1944 г., а краят да оставим отворен с формулировката „до наши дни”.

Действащият закон за досиетата е добър, със сигурност най-добрият, който сме имали досега, според адв. Александър Кашъмов – хубаво, но както пък каза Евтим Костадинов, цитиран по-горе, трябва да се поправи, за да позволи бързо и пълно отваряне на архивите. Значи има още какво да се желае – ако употребим езика на властта, чиито архиви искаме да отваряме. Екатерина Бончева започна участието си в кръглата маса с формулирането на три тези на противниците и скептиците относно разкриването на архивите. Нека ние завършим с тях. Отварянето няма смисъл, защото „всичко е унищожено и разкриването ще бъде манипулативно”. Публикуването на досиетата и имената на агентите застрашава националната сигурност. Членове на БКП/БСП не са били вербувани, защото са сътрудничили и без „официална покана”. Не е така. Били са вербувани около 3% от населението на НРБ – и това е само според прегледаните досега архиви. Следи има и те са сигурни. Застрашени са единствено хора от бившите служби, защото губят влияние.

Въпросът, който остава, е колко искаме да знаем.