За Нюрнберг или как да не банализираме доброто

Историята, защо да се лъжем, се пише със задна дата. Войни и трагедии, бедствия и непо-нятни победи изникват от пряхоляка на събитията, донякъде ненадейно, но всъщност с определена цел. Не че нещата не се повтарят, да не бъдем наивни... Вгледайте се в случилото се през ХХ век - две “горещи” световни войни и десетки милиони жертви бяха последвани от една “студена война”, в чийто край - не на историята, а според хронологията - имаше отново римейк - Босна, Косово, войната в Залива...

Повтаряемостта на ужасите и кръвопролитията обаче не са дефект на историята, нито на паметта. Те са част от онази непонятна “липса на добро”, над която размишлява още Свети Августин. Как иначе да определим злото? Продължим ли обаче размишлението в тази посока, винаги има риск сепнато да отречем изобщо възможността за правосъдие.

Има и друга възможност. Далеч по-простичка, но никак не лесна - историята е “встъпване в наследство”. Как другояче да опишем връзката между нас и миналото, между нас и хората преди нас, ако не по формулата, по която наследяваме роднините си - с плюсовете и минусите, че и с по някоя позабравена полица, търкаляща се из чекмеджетата и скриновете.

Погледнато от този ъгъл, историята е наследство и дълг. Иначе би се превърнала в непонятно струпване на факти, разговори и разкази, просто за да се придържаме към хронологията.

Но нещата не са такива. Колкото и постмодернността да ни е приучила към релативизъм, има стряскащи драми, от чието име изтръпваме.

Например кажем ли “Нюрнберг”. Без значение дали сме през 1946 г., по времето на процеса срещу нацистките лидери военнопрестъпници, или през 2006 г. - 60 години по-късно. Нещо, в което лесно се убеждаваме, разлиствайки книги като тази на Джоузеф Персико [*], писани с похватите на холивудското кино, но въз основата на планини от документи.

Историята може да е задъхано повествование при условие, че бъде четено с днешна дата. Опитайте сами, зачитайки се в “Нюрнберг”. Напълно допускам, че още в средата на книгата ще прескочите дистанцията на времето. Поредните телевизионни новини сами налагат ритъма на прехода - от смъртта на главния обвиняем в Нюрнберг Херман Гьоринг в килията към смъртта на Слободан Милошевич в затвора Шевенинген.

В коя година и къде сме ние? През 1946 или през 2006 г.? В затвора на трибунала в Нюрнберг или в Хага? В килията на Гьоринг или на Милошевич? Защото както тогава, така и сега продължават да витаят въпроси около процедурата, а главните обвиняеми избират смъртта, за да поставят международното правосъдие в задънена улица.

И въпреки това, въпреки всичко международното правосъдие прави своите малки, макар и колебливи стъпки. Началото е поставено тъкмо след края на Втората световна война, когато страните победителки решават всичко да приключи със съд, а не чрез разправа по правото на по-силния. Представете си какво би било, ако бе надделяло не предложението на президента Рузвелт за конституирането на Международен трибунал, а на Уинстън Чърчил, който настоявал нацистките водачи просто да бъдат обесени. От гледна точка на отмъщението заради деянията на нацистите, отговорни за масовите убийства и холокоста, мярката може и да е изглеждала оправдана. Но от гледна точка на глобалната справедливост би било повече от погрешно.

Защото Нюрнберг все пак предложи матрица за справедливост, по силата на която може да бъде търсена отговорност за престъпления срещу човечеството. Процесът в Нюрнберг събра огромно количество документи за престъпленията на нацизма, за лагерите на смъртта, за геноцида над евреи, роми, инвалиди, които позволяват и днес да продължи битката на паметта срещу расизма и отрицанието. Особено във време, когато и българският книжен пазар изобилства с книги, фалшификации на холокоста и историческата истина, както и със скудоумни съчинения за “световни конспирации” и за “бумеранг на злото”.

След Нюрнберг светът все пак разполага с прецедент, който улеснява битката с “липсата на добро”, както и с попълзновенията на кресливи улични оратори, предлагащи евтини рецепти за разчистването на етноси. Останалото, най-трудното, е правосъдието все пак да се приложи на дело.

[*] Джоузеф Персико, “Нюрнберг. Злодейството на съд,” София, издателство “Сиела”, 2006, превод Алфред Криспин. обратно