За хората от мазето и обратното летоброене. Бусманци - „Българският Гуантанамо“

„Всеки човек се радва да връща вкъщи, но когато аз вече чувам „дом”, той ми спомнява много страшно и много лошо нещо, което не искам да помня”. 22-годишният Джавет Нури ненавижда спомена за дома с решетки. Обитателите на този специален дом идват от бедни държави, за да търсят убежище и по-добър живот. Очакванията им, че са попаднали в Европа или на място, където ако не друго, то поне законът не е „беден”, бързо пропадат. Домът за „незаконно пребиваващи” чужденци ги заклещва в клопка от безвремие и мизерия. Затварят ги в тесни пространства, в които са наблъскани 12, 14 или 18 легла. Вечер залостват вратите на спалните помещения и им отрязват всякакъв достъп до санитарните помещения. Ако някой трябва да облекчи физиологичните си нужди, може да го направи в... шишето. (Как не са се сетили за кофите от „мъртвия дом” на Достоевски?) Тоалетната хартия е невъзможен лукс. Децата и тримесечните бебета споделят нечовешките условия наравно с родителите си. И най-важното – мълчанието. Никой не разговаря с тях. Никой не им обяснява защо и докога ще ги държат в тази мъртва хватка. Може няколко месеца, може година, а може и много повече...

Шокиращите кадри са от филма на Иван Кулеков за специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци. „Българският Гуантанамо” – аналогията е удачна и маркира безбожното и нечовешко отношение към бежанците и имигрантите в България. Според тъжния сатирик специалният дом в Бусманци е място, където времето не само е спряло, но и със страшна скорост върви към едни отминали векове. Героите на неговия филм обаче са реални хора. Те живеят тук и сега, на две крачки от нас. „Защо избрахте да дойдете в България”, въпросът на Кулеков звучи почти укорително. „Казаха ми, че България е европейска страна”, отговаря безхитростно затвореният в изолатора млад мъж. „А колко време ще бъдете тук”, продължава авторът на филма. „Не знам. Не ми казаха. Изобщо не разговарят с мен. Не ми казват колко дълго ще остана. Аз искам своите права в България, но никой не ми ги дава. Исках адвокат, но чакам вече четири месеца и никой не идва да ме посети”.

Времето върви странно. Хем много бързо, хем много бавно. Хем се изнизва скорострелно, хем не помръдва. Мизерията, грубото отношение и мълчанието погубват тези неудачници. Индиферентността на институциите се слива с безмълвието на медиите и с безразличието на обществеността. Макар и излъчен в праймтайма („Шоуто на Слави”) на най-гледаната българска телевизия, филмът на Кулеков не предизвика медийни реакции. Безмълвието на обществото отекна в унисон с тъжното обобщение на автора, че у нас времето се променя само като метеорология, но не и като история и с неутешимото признание на един от потърпевшите – „Наникъде няма помощ, преди вярвах в Бог, ама вече не знам, вече спира вярва”.