За документите, разбирането и осъждането

Вече четвърт век ни отделя от насилствената смяна на имената на българските турци през зимата на 1984-1985 г., маркирала началото на „възродителния процес”. Този опит на ръководството на БКП начело с Тодор Живков за асимилация на най-голямото етническо малцинство в страната несъмнено е нарушение на човешките права и при това е неадекватен на вътрешно и външнополитическата ситуация. Сложността и обхватът на проблема не би трябвало да позволяват на професионалния историк елементарност при обяснението му. Свеждането на „възродителния процес” до плод на човешката глупост, случайно хрумване на самозабравил се диктатор и други тълкувания от подобен порядък, съвсем не улесняват анализа. Напротив, скриват неговата същност и дълбочина. В годините на прехода след 10 ноември 1989 г. „възродителният процес” е по-рядко обект на задълбочени научни анализи (макар такива да не липсват!) и много по-често - на политически спекулации за извличане на дивиденти с днешна дата от едно събитие, останало вече в историята. Същевременно общественият интерес към него остава висок и това допълнително мотивира историци, етнолози, политолози, журналисти и др. да продължат изследванията върху този епизод от вече не толкова близкото ни минало. Сред тях сме и ние – Искра Баева и Евгения Калинова, съставители на двутомния сборник с документи за „възродителния процес”. [*]

Научните ни интереси и занимания със съвременна история (българска и световна) и преподавателските ни ангажименти от години ни изправяха пред необходимостта да анализираме „възродителния процес”, а работата в архивите се материализираше във все по-голям обем изворов материал по темата. Естествено, стигнахме до дилемата: дали да се поддадем на естественото изкушение на историка да даде своята интерпретация на проблема, или преди това да се опитаме да помогнем на всеки любознателен български гражданин да си създаде своя представа за „възродителния процес”, опряна на собственото възприемане на документите (вероятно подплатена и от личната памет за събитията), без „посредничеството” на историка. Предвид деликатността на темата и изострената обществена чувствителност към нея, предпочетохме втория подход. Той бе подкрепен и от Държавна агенция „Архиви”, която се съгласи да включи резултата от нашата работа (извършена изцяло на доброволни начала) в престижната документална поредица „Архивите говорят”, чието отпечатване от години се спонсорира от Националния дарителски фонд „13 века България”. Отбелязваме горното, защото нашето убеждение беше и е, че запазването на дистанция, вкл. и в материално отношение, позволява свобода на научните действия.

След продължили няколко години проучвания в различни архиви, от хилядите страници прегледани документи за „възродителния процес” подбрахме и обработихме девет хиляди, които по обективни причини трябваше да редуцираме до 2 300. Така през 2009 г. бяха публикувани два тома, които имат различен тематичен и хронологически обхват. Първият съдържа 372 документа от фондовете на Централния държавен архив на Република България, Архива на Министерството на вътрешните работи и отчасти от архивите на БТА и на Министерството на външните работи, а вторият представя 542 документа най-вече от фондовете на Архива на МВнР. Двата тома разкриват „възродителния процес” в неговите основни измерения – вътрешното и международното, като хронологическите граници на първото неизбежно са по-широки от тези на второто измерение.

Първият том включва документи от средата на 30-те години до началото на 90-те години на ХХ век. Този обхват подсказва нашето убеждение, че „възродителният процес” е „върхът на айсберга”, т. е. кулминацията на поредица опити на държавата да намери най-адекватния подход към българските турци. Читателите имат възможност да видят отделни документи, които разкриват как още през втората половина на 30-те и началото на 40-те години българските власти оказват натиск върху тези хора, разглеждани като заплаха за националната сигурност в усложнената обстановка след военния преврат от 19 май 1934 г. и в годините на Втората световна война. Несъмнен интерес предизвикват материалите от периода 1951-1956 г. (някои са дело на Т. Живков), които са пряко повлияни от съветския модел на многонационалната държава, поставящ „приобщаването” към БКП като най-важно средство за решаване на „турския въпрос”, вкл. с цената на културна автономия. Кълновете на новата „интеграционна” политика ясно личат в партийни документи от 70-те и началото на 80-те години, както и в разработки на видни представители на интелигенцията (напр. Докладната записка на Г. Джагаров за „Духовните ценности като фактор за укрепването на вътрешнонационалното единство” от 1982 г.). За страховете на българските управляващи, свързани с неблагоприятните демографски тенденции в страната и рефлектиращи върху отношението към българските турци, ясна представа дават материалите на Информационно-социологическия център на ЦК на БКП, както и публикуваните за първи път стенограми от заседания на ръководството на МВР и информации от различните управления на ДС.

Акцентът, разбира се, е върху документите от края на 1984 г., когато започва насилствената кампания по смяната на имената на българските турци, до края на 1989 г. Част от тях разкриват гледната точка на властите към съпротивата на това население, мащабите на акцията, борбата срещу актовете на тероризъм, както и усилията на партийната пропаганда да защити с „научни” аргументи безпрецедентното по своите мащаби нарушаване на човешките права. Включени са и документи, които показват процеса и от друга призма – през погледа на оформящите се дисидентски организации и съпротивителни формации в средите на самите български турци. Особено важно е, че различни по произход материали разкриват характеристиките на процесите в цялата страна, а не само в столицата. Трагедията на масовото изселване от лятото на 1989 г., но и на „обратната вълна” на завръщащи се в родината, може да се проследи детайлно в обзорните оперативни сводки на МВР, както и в информациите от партийните секретари по места. Тепърва предстои сериозен анализ на документите от висшето партийно ръководство от края на октомври 1989 г., които показват отрезвяването му в резултат на преживяваното сътресение и готовността за завой в политиката по „възродителния процес”, който обаче става факт след свалянето на Живков от власт. Допълнени с информациите за личните измерения на процеса, които в годините на прехода се събират под формата на интервюта с жертвите на тази политика, включените в тома документи биха оформили картината на „възродителния процес” в двете й измерения – на държавно и на микро равнище.

Вторият том на документалния сборник проследява от друг ъгъл събитията от „възродителния процес” в периода 1984-1989 г. В научната литература до момента остават без внимание международните измерения на асимилационната политика на БКП към българските турци. Затова желанието е да представим документи от двата взаимосвързани тематични кръга – международния отзвук, който имат действията на българските власти, и опитите на българската дипломация да защити незащитимото на международната арена – нарушаването на човешките права и то в момент, когато те са изведени на преден план в противопоставянето Изток-Запад. Внимателният читател ще разбере колко дистанциран е Съветският съюз и някои „братски” страни (особено Полша и Унгария), когато България иска тяхната подкрепа, докато такава са склонни да окажат (като всяка изхожда от свои вътрешни съображения) ГДР, Чехословакия, Албания. Сериозно място е отделено на активната роля, която САЩ играят при „интернационализирането” на темата за „възродителния процес” и особено при защитата на Турция на международната арена. Несъмнено, сред най-любопитните документи са разговорите на висши партийни и държавни функционери с представители на американската администрация, проведени в края на 1989 г., демонстриращи българското желание да се спечели американското благоволение пред решителния рунд за свалянето на Т. Живков. Естествено, широко са застъпени документи, отнасящи се до българо-турските отношения и в тях се проследяват всички фази на кризата между двете страни – както на високо равнище, така и в сферата на пропагандата, където напрежението е най-силно изразено (вж. напр. фонограмата от митинга в Истанбул на 24 юни 1989 г.). За да се добие представа за истинските размери на реакцията на международната общественост от различни и понякога съвсем далечни региони на света, в сборника са включени редица документи с констатации на български дипломати за отношението към ставащото в България - Япония, Нигерия, Ангола, Алжир, Монголия, Китай, Тунис, Йордания, Кувейт, Гвинея, Сенегал, Мали, Кабо Верде, Австралия, Индия, Индонезия, Пакистан, Габон, Египет и др. Всяка от тях заема определена позиция в зависимост от вътрешните си проблеми, отношенията с двете суперсили и задълженията си към една или друга международна организация (най-вече към най-активната – организацията Ислямска конференция). Несъмнено, общият извод е, че „възродителният процес” причинява силен удар върху международния авторитет на България, а усилията на българската дипломация да защити политиката към българските турци са обречени на провал, особено в края на 80-те години, когато Студената война е пред завършване в полза на Запада, а спазването на човешките права е изведено на преден план в блоковото противопоставяне.

В заключение трябва да се напомни, че историческата наука търси отговори на редица въпроси около дадено събитие, но най-важен сред тях е въпросът „защо”, т. е. изяснаването на логиката около неговото възникване и развитие. Разбирането и вникването в тази логика не пречи на неговото осъждане, напротив – осмисля го и го аргументира. Ако двата тома, посветени на „възродителния процес”, допринесат и за двата акта, съставителките ще бъдат наистина удовлетворени от положените усилия.

[*] "Възродителният процес". Международни измерения 1984 - 1989, т. 2, изд. ГУ на архивите при МС - Държавна агенция "Архиви" обратно