За да не остане разговорът в мрака

„Обектив” зададе 8 въпроса на 8 журналисти за свободата на изразяване

1. Оказва ли влияние правителството върху вестника (сайта), в който работите, и ако да – по какъв начин?

Ани: Оказва най-вече премиерът. Доколкото знам, той звъни редовно на собственика (не толкова на главния редактор), ако е недоволен от промъкнала се по случайност критична дописка или коментар. Отделни министри – този на културата например, също си го позволяват, бидейки в близки настолни отношения с повечето собственици. Проблемът обаче е не толкова в прекия натиск, колкото в автоцензурата. Самите репортери и редактори са наясно, че „за да си нямат неприятности”, е по-добре да скрият неприятна за властта информация (като освиркването на Бойко Борисов в зала „Армеец”, да речем). Съобразяването е повсеместно и е достатъчно да отворите който и да е вестник, за да забележите, че критиката е сведена до приятелско потупване по рамото в стил „така не се прави, ама иначе си много готин”, както и че преобладават тържествените очерци за рязане на ленти, добронамерените репортажи как вътрешният министър слага памперс на новородената си дъщеричка, панегириците, замаскирани като анализи, или витиеватите до тежка алегоричност коментари за властта, каквито не се появяваха и по времето на Тодор Живков.

Борис: Доколкото съм коментатор на свободна практика, изданията, в които пиша, не усещат пряко влияние на правителството върху тях, освен ако то не се изразява чрез изискванията към собствениците.

Васил: Не и директно. Отразяваме работата на правителството, когато то направи нещо важно за хората, които ни четат. Под важно разбираме действие, което води до последствия. В този смисъл правителството има значение за вестника, но не и влияние върху избора ни за теми и начина, по който ги разработваме.

Гергана: Аз съм далеч от центъра на редакционните събития и нямам представа дали издателите и ръководният екип на вестника са подложени на някакъв натиск. Очевидна е по-скоро всеобщата симпатия и склонност към толериране на всевъзможните прояви, в това число на гафовете, грешките, пропуските и цялостната политика на кабинета и неговия председател.

Димитър: Не оказва. Има косвен натиск върху приятели на собственика.

Елена: Засега не, но е много вероятно това да се случи по по-рафиниран начин. Например, чрез обещания за наливане на европари във вестника.

Живка: За изминалите шест месеца от първия брой на вестника, в който работя, няма случай представител на правителството да се е намесвал в съдържанието на изданието и позициите на екипа. Забави се акредитацията ни за достъп до сградата на Министерския съвет, но това, както се разбра, е засегнало и останалите редакции заради изработката на нови баджове. В същото време, при желание, винаги сме влизали на заседанията. С някои министерства имаме по-добра комуникация, отколкото с други, например от Финансите получаваме информация веднага, от Регионалното министерство – не. От Икономическото не ни отговориха коректно на запитване по Закона за достъп до обществена информация и в момента водим дело в Административния съд.

Златина: Моето впечатление е, че правителството, независимо от цвета си, оказва влияние върху медията поради българската специфика на отношенията власт - бизнес. Когато собственикът на медията има отношения с правителството поради факта, че той има и друг бизнес, който зависи от цял комплекс условия – законодателни решения, актове на агенции, комисии и пр., то всичко това се отразява върху онази частица (медийната) от дейността на собственика. С две думи – порокът е фундаментален, а не инцидентен.

2. Собственикът на медията меси ли се в редакционната политика?

Ани: Собственикът на медията не просто се меси, а определя редакционната политика. Бедата е, че притежаваната от него медия обикновено не е първостепенен по значение бизнес, а средство за прокарване на останалите му бизнес интереси. В България няма медиен собственик, който да печели основно от медията си, и това прави публичната среда особено нечистоплътна. Корпоративната журналистика няма нищо общо с журналистиката, защото да даваш картината на обществения дневен ред през частните интереси на футболен или енергиен бос е цинична подмяна на журналистиката – от професия, която би трябвало да информира безпристрастно, да критикува добросъвестно и да просвещава – в машина за безскрупулни манипулации и блудстване с истината.

Борис: Мисля, че редакционната политика трябва да се изработва съвместно между издателя и творческото ръководство на вестника и, ако журналистите (в т.ч. и новопостъпилите) са приели вижданията на издателя – редакционната политика трябва да е обща и да се спазва. В такъв случай място за „намеса” няма, освен ако някой съзнателно не наруши общоприетите правила.

Васил: Той участва във формирането на редакционната политика на ниво принципи, но не се меси във всекидневното й изпълнение.

Гергана: Струва ми се, че не се намесват категорично. Мажоритарният собственик неведнъж публично е заявявал, че не разбира от вестници, а само от финансирането им.

Димитър: В моята медия – не. Във всички, в които съм работил досега – да, непрекъснато.

Елена: Собствениците са журналисти, те определят политиката на вестника.

Живка: Двама от тримата собственици изобщо не идват в редакцията. Третият е председател на редакционния съвет и участва пряко в процеса - от планьорките до приключването на странирането. Той самият е вестникар и в този смисъл отговорът на този въпрос е положителен, макар глаголът „меси” да предполага някакво външно въздействие, а случаят не е такъв.

Златина: Да, собственикът се меси в редакционната политика, но това не се забелязва пряко от журналистите. Журналистите не контактуват със собственика, а с редакционното ръководство. Политиката на собственика се изразява и провежда от редакционното ръководство. Медията е търговско дружество и властта има хиляди средства (виж отговора на първия въпрос) да се справи със собственика, ако се публикуват неудобни за нея текстове. Данъчни и полицейски проверки са изпитаното средство за натиск. Собствениците дори не дават гласност за натиска, а си мълчат. Така журналистите най-често изобщо не научават, че издателят им е здраво натиснат от властта (точната дума е рекетиран и шантажиран). Журналистите само се досещат, когато забележат, че нещо май малко се позатяга „линията”. Тогава онези журналисти, които винаги са изразявали ясна и аргументирано-критична позиция, поомекват временно в прилив на чувство за вина, останалите съвсем притихват.

3. Ако вестникът (сайтът) е информационно предприятие, собственикът трябва ли да има право на решаваща дума за това какво да се публикува?

Ани: За решаваща дума – определено не. Собственикът има правото да се намеси единствено когато е престъпено базово етично правило за упражняване на професията (услуга под масата, недостоверна информация и т.н.), или има ценностна „изневяра” към провежданата от медията политика. Имам предвид не политика за гънене пред или за обслужване на властта, а наистина ясна и развита ценностна система – за повече държава ли сме или за повече частна инициатива; как се отнасяме по фундаментални морални въпроси като правото на аборт, сексуалното различие, сурогатното майчинство, смъртното наказание и т.н., и т.н.

Борис: Да, освен ако публикуваното не нарушава правото на обективна информация и свободни коментари или лишава читателя от правото му да бъде информиран.

Васил: Той има право да участва в изработването на редакционната политика и определянето на целевите аудитории на медията. След това работата му е по-скоро да следи за спазването на редакционната политика.

Гергана: Не е редно, особено ако не е професионалист. Познавам собственик, който лично ръководи оперативките, налага теми и диктува тона на отразяването им, дори лично подбира снимки на управляващите, сваля готови текстове и има последната дума за всичко – без да има и елементарно познание за журналистиката. Издателите трябва да гласуват доверие на ръководните екипи и в никакъв случай да не се намесват. Но това е все още в сферата на добрите пожелания. У нас медии се купуват заради влиянието, чрез тях собствениците разчистват сметки или слугуват на управляващите, за да се облагодетелстват. По мои наблюдения за собствениците на информационни агенции обективността е водещ принцип в новинарството.

Димитър: Да.

Елена: Не би трябвало.

Живка: В информационните средства не би следвало да има контрол какво да се публикува и какво не, доколкото свободата на словото и интересите на обществото стоят над частните или личните интереси на издателите. Практиката у нас, особено в последните няколко години обаче показва, че тези стандарти не се прилагат. Свидетел съм на силно ограничаване на темите и хората, за/срещу които може да се пише на предишното ми работно място (сайта БЛИЦ), където бе наложена откровена проправителствена цензура. Във вестника, в който работя от юли 2011 г., подобни неща не се случват. Единствените случаи за спиране на информация, които мога да посоча от личния си опит, касаят новини за банки – очаквана продажба на дялове, понижение на рейтинг и др. Обяснението, което съм получавала, е било във връзка с новите завишени санкции при нанасяне на вреда на финансова институция с невярна (или непроверена) информация.

Златина: Самото понятие „информационно предприятие” изключва указания от когото и да било и откъдето и да било за това какво да се публикува, тъй като информацията трябва да отговаря на условието за истинност. Това е правилото. Практиката, уви, е различна.

4. Имат ли свобода да публикуват мненията си журналистите?

Ани: Има периоди, в които това е възможно, и такива, в които това е абсурдно. В момента се намираме във втория вид...

Борис: Най-често – не.

Васил: При нас, да. Сигурно има и други медии, но в притеснително голяма част от редакциите положението е изключително лошо.

Гергана: Да – в медията, за която работя. Всеки има свободата да пише коментари и анализи и това се стимулира. Фактът, че журналистите сами избират темите за материалите си и те се публикуват, е част от необходимата свобода.

Димитър: В моята медия – да. Във всички медии, в които досега съм работил – не, само частична свобода.

Елена: Все още – да.

Живка: При нас се работи по класическата вестникарска технология, която се опира на три планьорки дневно и ясно очертана вертикална йерархия. В този смисъл мнения винаги могат да се изразяват и предлагат за обсъждане, но не могат да се налагат и публикуват във вестника, ако не са получили одобрение.

Златина: Имах добрия шанс да работя в медия, където мненията на журналистите се изслушват от дисижънмейкърите, дава им се възможност в обсъждане да докажат с аргументи тезата си и да защитят правото си да я публикуват. За да е възможно това обаче, се изисква отлично познаване на проблема и от журналиста и преди всичко кураж да отстоява позиция, а не да мисли само за удобството си.

5. Има ли конфликти между журналистите и собствениците?

Ани: Конфликти между журналисти и собственици припламват, но обикновено приключват в ущърб на журналистите. „Като не ти харесва – махай се!” гласи законът на по-силния. Рядкост до пълна нула са същинските (не само на думи) либерално настроени собственици, които можеш да убедиш в правотата си.

Борис: В някои издания – отчетливи, но под повърхността. Журналистите недоволстват тайно, но изпълняват поръчките на издателите си.

Васил: Има противоречия, но практически никъде няма ясно изразен конфликт.

Гергана: Нямам информация за подобни случаи в медията, за която работя. Но ако имаше, със сигурност щях да зная. А примерите за уволнения на колеги заради редакционно-политически „предателства” са много.

Димитър: Не.

Елена: Все още – не.

Живка: Не съм била свидетел на открити конфликти със собствениците досега.

Златина: Конфликт между журналисти и собственици видимо има там, където собствениците си позволяват да висят над главите на редактори и репортери. Тогава медията е пародия на информационно средство.

6. На чия страна е редакционното ръководство при конфликти – на журналистите или на собствениците?

Ани: Обикновено на собствениците, тъй като от това му зависи хлябът. Грубо казано, но факт. Причината е проста до очевидност – назначаването на ръководни позиции на сиви послушковци и „фунии” без талант и характер.

Борис: Ролята на ръководството е да защитава колектива пред собствениците и позициите на собствениците пред колектива.

Васил: Не съм бил свидетел, предполагам и двата варианта са възможни.

Гергана: Би трябвало да е на страната на журналистите, тъй като и то е част от тази гилдия.

Димитър: Винаги на собствениците.

Елена: По-скоро – на собствениците.

Живка: Редакционното ръководство е в преобладаващата си част единно, идвайки от едно и също издание. Не мога да преценя дали при конфликти би влязло в пререкания със собствениците, тъй като нямам преки наблюдения на отношенията им.

Златина: Редакционното ръководство, когато е съставено от хора с професионален морал, е в незавидно положение в такава ситуация. Обичайно обаче то застава на страната на собственика. Въпреки терзанията си.

7. Промени ли се представата за свободни медии в България и в каква посока?

Ани: Ако съдим по бума на жълтата преса или по появата на „държавни медии” в лицето на медийната група, уж взела кредит от уж частна банка, в която държат влоговете си най-големите държавни предприятия, то въпросът що е свободна медия явно не вълнува публиката. В същото време в интернет се отварят ниши за критични мнения и живи алтернативи, което означава, че истината, както всичко в природата, не търпи празни пространства. Тя е като водата – винаги ще си пробие път през камънаците.

Борис: Да, в отрицателна.

Васил: Не знам за представата, но медиите категорично се промениха. Те са по-малко свободни и повече обслужват повърхностния интерес за забавни и клюкарски сюжети, отколкото стойностната информация, която носи полза и смисъл на активните хора в България. Българските медии в момента са в почти толкова сериозна криза, колкото преди 1989 г. Причината за нея обаче не е само в икономическата ситуация. Виновни са както хората, които търсят медиите само като средство за развлечение, така и самите журналисти, които приемат без протести отнемането на техните и на аудиториите им свободи.

Гергана: Обществото се обръща към медиите винаги, когато попадне в кризисна ситуация. Вероятно хората си мислят, че могат да излеят гнева си чрез вестникарските текстове или от екрана, при това свободно. Тази нагласа е съществувала винаги след 1989 г. Но по мои наблюдения търсещите трибуна стават по-малко, тъй като напоследък се налага убеждението, че няма независими и напълно свободни медии. „Купени” или „продажни” журналисти – подобни определения се чуват все по-често. Обществото е все по-подозрително, доверието му към медиите се срива. Към кого обаче се обръщат журналистите в криза – това е въпросът.

Димитър: Медиите вече са по-малко свободни.

Елена: Появата на нови издания на пазара мобилизира някои вестници да се списват по-добре. Но ако тенденцията отразява само страхове за оцеляване, тя не подсказва желания за истинска свобода и независимост.

Живка: В последно време по мое мнение средата, в която работят медиите в България, е силно деформирана. Съществуват монопол и цензура. Създава се впечатление за сделка между политически брокери, контролиращи голяма част от електронните и печатните медии, и изпълнителната власт. В същото време журналистите, които работят в тези издания, не коментират открито дали нещо ги притеснява. Възможно е в тяхната представа за свободни медии да е настъпила промяна. Но няма как да знаем това при създалата се ситуация и при липсата на обществен и професионален дебат.

Златина: За съжаление масовата представа за свободни медии се измени в посока за всепозволеност в гоненето на сензационност с цел качване, а сега вече – оцеляване на тиража. Днес хартиен вестник, който информира обективно и държи сериозна, аргументирано критична позиция спрямо правителството, може да оцелее само ако разполага с много свежи пари и не търси печалба на пазара. Което го изключва като „бизнес предприятие”.

8. Какво трябва да се направи спешно, за да се гарантира свободата на словото?

Ани: Медийната несвобода е следствие от икономическата несвобода. Собственици със зависещ от всяко управление бизнес няма как да направят истински свободна медия. В този смисъл „спешното” трябва да се случи първо в отношенията държава – частен бизнес. Другият път е групи съмишленици да търсят алтернативни начини за критично говорене, което засега означава непосилно усилие, вложено преди всичко в оглеждане за независимо финансиране от гражданския сектор.

Борис: На първо място е ролята на собственика, който трябва да осъзнае, че медията не е предмет за лично ползване и оръжие за решаване на лични и корпоративни проблеми. Решително трябва да се променят и отношенията медии - власт, които сега са прекалено дружелюбни. Макар и странно на пръв поглед, но трябва да се намали броят на издаваните заглавия, които у нас (особено националните всекидневници) минават всяка разумна граница. Така тиражите ще се повишат, рекламите ще се увеличат и изданията ще станат поне финансово независими. Така издателят няма да търси дивиденти от флирта си с правителството. Необходимо е или преструктуриране на СБЖ, или нов журналистически съюз, който да изработи критерии за обективна журналистика и принципите на свободата на словото, които да се спазват от всички. И не на последно място – журналистите сами да отстояват правото си на свобода на словото. В момента доста колеги с удоволствие участват в компроматни войни както срещу личности и структури, така и в междумедийната война, което е особено опасно.

Васил: Проблемът е на индивидуално ниво. Свобода може да има там, където отделният човек осъзнава нуждата от нея. Когато няма търсене на свобода, няма как да има и предлагане. Без това опитите за законови регламентации са само декларации на намерения, които остават без последствия. За огромната част от хората свободата в България, включително тази на словото, не е ценност.

Гергана: Не съм оптимист по отношение на спешната помощ. Журналистите са последните хора в страната, които биха скочили организирано на протести, пък били те и за свободата на словото. Безспорно е, че собствениците определят редакционната политика, но когато го правят фино, никой не им се противопоставя. Дивата конкуренция трябва да престане да бъде дива, не е невъзможно тя да бъде „опитомена” и да се води почтено и коректно. Мисля, че особено сега е подходящ моментът за широка обществена дискусия за най-важната свобода – тази на изразяването. Но ако в нея не бъдат привлечени собственици на медии, тя би си останала като разговор в мрака.

Димитър: Да се дискутира публично, че в медиите има принципи, които и собствениците им не трябва да погазват, и да се извадят на светло връзките между властта и издателите. Българските медии са изцяло компрометирани.

Елена: Честната журналистика е въпрос на морал. Законодателни мерки не могат да запушват пробойните, инак спешно трябва да се смени манталитетът, но мнозинството от журналистите се харесват такива, каквито са. Така че е нужно поне още едно поколение време, за да се наложат истинските стандарти на свободното слово.

Живка: Необходимо е в колегията нещата да се подложат на постоянен мониторинг и да се създава нетърпимост към нарушаването на журналистическите стандарти.

Златина: Да се отдели бизнесът с медии от останалия бизнес на собствениците. Да е ясно откъде идват парите за медията. Да се даде на властта ясно и категорично да разбере, че задкулисното влияние няма повече да минава, а публичното плашене на журналистите („на тебе точно няма да отговарям”) е жалка работа. Поне една трета от всичко това зависи и от самите журналисти.