За българските митове и за „професията безработен”

След решението на Европейския комитет по социални права от 18 февруари 2009 г., с което той установи, че приетите през 2006 г. изменения в Закона за социалното подпомагане, с които се налагат времеви ограничения при получаване на месечни социални помощи, противоречи на Европейската социална харта, правителството внесе законопроект за отмяна на тази разпоредба. Отмяната, приета на първо четене през януари т.г. със същото единодушие, с което бяха въведени ограниченията, връща старото положение, при което социалните помощи се получават толкова дълго, колкото трае нуждата от тях, тоест без определен срок.

Поредната плесница, която българските власти получиха от орган на Съвета на Европа, този път не прозвуча напразно. Те проявиха желание да се поправят. Не така обаче стои въпросът с обществения отглас от тази мярка. Доколкото тя получи някакво медийно внимание, то бе изцяло в митологичното пропагандно русло на онова, което през 2006 г. замисли и внуши тогавашната социална министърка г-жа Емилия Масларова. Такъв например е случаят със статията на Красен Станчев и Зорница Славова във в. „Дневник” от 4 февруари с красноречивото заглавие „Узаконяване на професията „безработен”, както и с редакционния коментар във в. „Атака” от 17 февруари с още по-красноречивото заглавие „Как ще научим циганите да работят?” И двете се възмущават от връщането на старото положение със социалните помощи; и двете наричат това „грабеж” и „живеене на гърба на другите”. В този пункт в българската публичност изглежда са се заличили разликите между либерали, консерватори, социалисти и ксенофобстващи популисти. Не за пръв път, впрочем. А като че ли тъкмо по този, проникващ в същността на основните политически идеологии въпрос, не биваше.

Кампанията на социалистката Масларова от 2006 г. дойде в удобен момент на ксенофобска еуфория след успеха на партия „Атака” на парламентарните избори една година по-рано. Основният от митовете, които тя внуши, бе за т.нар. „професия безработен” – евфемизъм, с който се внушаваше, че тези, които получават месечни социални помощи са избрали за живеят така, както са направили всички останали, избирайки своята професия. С други думи, избрали са да живеят „на гърба на другите”, да получават пари без да работят. Това бе съзнателно избрана лъжлива пропагандна стратегия – защото получаващите социални помощи в България, както и в която и да било европейска страна, не избират този начин на живот. Те са тласнати към него по силата на обстоятелствата. Законът ги задължава да се регистрират в бюрата по труда и да приемат всякаква работа, която им бъде предложена. Проблемът е, че пазарът на труда не може да им предложи нищо. Както се отбелязва в решението на Европейския комитет по социални права, по време на разглеждане на жалбата срещу България през 2008 г. осем безработни у нас са се конкурирали за едно работно място. При това в условията на икономически бум. Днес, разбира се, техният брой е много по-голям. И тук влиза в ролята си социалната държава – чрез социалното подпомагане тези хора и семействата им се спасяват от това, да умрат от глад, да излязат да просят на улицата или да тръгнат по наклонената плоскост на престъпността. Чрез социалното подпомагане тя ги ангажира да са на разположение за програми за трудова квалификация или преквалификация, с която подобряват шансовете си за по-добро пласиране на пазара на труда.

По времето на Адам Смит не е имало бюра по труда и агенции за социално подпомагане. Но е действал законът за транспортирането, по силата на който излишните и социално нежеланите (които са оживявали по пътя) са се транспортирали в Австралия без право и възможност да се завърнат обратно. Днес не е възможно да се транспортират хора където и да било. След 300 години периодичен провал на идеологията, че „ако човек разполага с живота, тялото си, знанията и уменията си, негова е и отговорността да се грижи за себе си”, европейските общества са избрали пътя на утвърждаването на човешкото достойнство чрез социална солидарност. Заделянето от спечеленото, за да може ближният да живее достойно докато е в беда, е част от механизма на тази солидарност. Той е, който ни прави хора.