Възможността-да-не

Спецификата на възможността-да-не е разгледана взискателно от Дарин Тенев в респектиращите му „опити“ върху философията на Жак Дерида „Отклонения“. Възможността-да-не е модалност на категорията „възможност“ (макар че, ако говорим stricto facto, горната фраза е чиста тавтология), която я разширява отвъд ДА-то и НЕ-то, въвеждайки трета опция – ДА НЕ-то. Едно нещо може да бъде направено и не може да бъде направено – това е тривиалният случай на категорията възможност, опиращ до формалната логика на Аристотел и до „или/или“ на Киркегор. Но има още една опция – когато едно нещо може да бъде направено, но въпреки това не се прави, спестява се. И така, вместо „или/или“ получаваме „или/или-и“.

Да обясня, понеже стана сложно: Георги Господинов в една среща с него, организирана от Людмила Миндова в Института по балканистика на БАН, разказа как е отказал няколко пъти на настоятелните покани на едно предаване – изключително популярно, с прочут по нашите ширини водещ, да участва в него. Има възможност, но не – отказва, преценява, че мястото му не е там и ако се появи заедно с този водещ на екрана, ще легитимира телевизионните му практики, не особено читави и чистосърдечни. Възможност-да-не. В новия роман на Керана Ангелова „Слънчогледи за Мария“ се натъкваме на подобна ситуация: Мария, която е фотографка във вестник, прави шокираща с трагизма си снимка на мъж, загубил жена си при атентата в Сарафово. Снимката е изповедна, отчаянието и загубата струят от очите на мъжа, главната редакторка я харесва и я иска, за да илюстрира с нея изминалите 40 дена от ужаса в Бургас. Мария обаче отказва, смята за нередно да употреби трагедията на съпруга за показ, който е далеч от съчувствието, а търси най-вече сензацията. Възможност-да-не.

Сетих се за тази възможност-да-не, когато на излизане от подлеза на Ректората две младички девойки ми пъхнаха в ръката т.нар. „Вестник за метрото“, издание на българските парламентарни нацисти. (Има и извънпарламентарни български нацисти, те пък се самоназначиха да „патрулират“ около Халите. Ще перифразирам по отношение на тях един въпрос, зададен от Уилям Годуин, бащата на Мери Шели: А кой ще патрулира за патрулиращите?) Един вестник чиста измама, откровена фалшификация, нагло менте – лъже като дърт атакист, че е на метрото, та се наложи управата на пътното съоръжение официално да опровергава нахалното шарлатанство. А вестникът, същият като издателите си – пълен с доноси и клевети. Само като му видях заглавието, го захвърлих на доста солидната купчина с омерзение. Тоест не го взех, макар да можех – възможност-да-не. И реших да поостана и погледам – колко човека ще постъпят като мен? Не бяха, за съжаление, много – за десетината минути, през които наблюдавах, само 5-6, всички останали минувачи чинно си го прибраха. С други думи, вместо да се възползват от възможността-да-не прибират парцала, те – напротив, дори го разлистваха. Все едно да разлистваш тоалетна хартия. И да цапаш не само пръстите, но и главата си...

Ето за една такава възможност-да-не копнея в българските медии. Възможност, която норвежките им колеги например от всички издания – печатни и електронни, решават да спазват по време на съдебния процес срещу десния изверг, изтребил толкова невинни млади животи на остров Ютьоя. Никакви отразявания на пледоариите и расистките му изстъпления, пълно затъмнение. Могат, но отказват – възможност-да-не. С единственото основание – на чудовищата не бива да се дава трибуна, нека самотни тънат в своята чудовищност. А тук какво? Тук, веднага след като се разбра за безумната идея на хилавото извънпарламентарно наци, отвсякъде се занадпреварваха да го канят в студия и по страници на вестници. Оттам пък той отново лъжеше (изглежда, трябва да сменим поговорката и отсега нататък да казваме: Лъже като български националист!), че полицията била разрешила акцията. Естествено, полицията опроверга, но това за българските медии като че ли не беше новина и от опровержението нищо не последва, нацито продължи да се появява по медиите. За разлика от норвежките им колеги, българските журналисти нямат идея, че могат да използват и възможността-да-не дават мегдан за слово на човеконенавистници. Сякаш обратно – колкото по-човеконенавистно е словото, толкова по-добре за тях. А, бе, скандал да става, какво пък?...

Възможността-да-не е възможност да не бъдеш подлец и глупак. За жалост, българските медии не използват тази възможност. И поради това в огромната си част са такива, каквито са – подли и глупави...

Митко Новков е литературен критик, публицист, журналист. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия.