Въпросът за поданството като елемент от стратегията на „окончателното решение“
Въпросът за поданството и неговото изследване са важни елементи при изясняването на историческите обстоятелства около съдбата на еврейското население в България в периода 1940-1943 г. Тези обстоятелства, включващи прилагането на различните законодателни и административни актове на официалната власт, определящи насоките на нейната антисемитска политика в периода 1941-1944 г., налагат по-задълбочено изследване на един ключов елемент в тази политика, какъвто се явява въпросът за българското поданство и неговото правно регламентиране.
Макар и обект на епизодично и краткотрайно отбелязване при продължаващия повече от две десетилетия интензивен научен и обществен дебат за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война, въпросът за поданството не получи полагащото му се съобразно неговата важност разширено изследване и научна оценка.
Както през драматичния март на 1943 г., когато официалната власт е обяснявала в Народното събрание действията си по отношение на еврейското население от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини с мотива за непритежавано от това население българско поданство, така и днес от различни места се повтаря същият довод - тези хора са депортирани, защото не притежавали българско поданство и следователно не са български граждани. Друг остава въпросът как и поради какви причини еврейското население от т.нар. новоприсъединени земи е лишено изобщо от възможността да получи не само българско, но е поставено в невъзможност да запази старото си или да приеме друго поданство.
При изследване значението на въпроса за поданството и неговото регламентиране по отношение на еврейското население в новоприсъединените към България през 1941 г. земи, е необходимо да се направи съпоставка с третирането на населението от възвърнатите през есента на 1940 г. към майката - Отечество територии в Южна Добруджа. През 1940 г. Южна Добруджа се означава като новоприсъединена територия, същото определение през 1941 г. се дава и на Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Върху тези територии се прилага българското законодателство и нормативните актове на изпълнителната власт, т. е. държавната власт разпростира суверенитета си върху тези земи.
За уреждане на въпроса с поданството на населението във възвърнатата към България вследствие на междудържавно споразумение с Румъния Южна Добруджа ХХV ОНС приема специален Закон за уреждане поданството в Добруджа. (утвърден с царски указ № 260, публикуван в Държавен вестник, бр. 263/21.ХI.1940 г.)
Духът и технологията на прилагането на този закон се основават на принципа на автоматичното и всеобхватното му приложение върху всички бивши румънски поданици от български и небългарски произход, имащи своето местожителство в момента на възвръщането на Южна Добруджа към България. Правото на всички бивши румънски поданици от Южна Добруджа за получаване автоматично на българско поданство се урежда в чл. 1 на закона, според който от 15.IХ.1940 г. стават български поданици всички румънски поданици от нерумънски произход, които на този ден са имали местожителството си в земите, отстъпени от Румъния на България по силата на Крайовския договор от 7 септември с. г.
По силата на чл. 1 от закона не се прави каквото и да било ограничение при получаването на българско поданство, основано на етнически или верски произход. Българско поданство получават освен лицата от български произход и всички останали, населяващи територията на Южна Добруджа в този момент - турци, гърци, евреи, татари, цигани и пр. Над 500 лица от еврейски произход, живеещи в Добрич и Силистра към 7.IХ.1940 г., получават българско поданство. Основополагащо условие за получаване на българско поданство е лицата да са имали своето местожителство на територията на Южна Добруджа към датата на договора за възвръщането й от Румъния на България - т. е. 7.IХ.1940 г.
По стечение на вътрешни и външни политически обстоятелства, едновременно с приемането на Закона за поданството в Добруджа се внасят, разглеждат и приемат Законът за българското поданство и Законът за защита на нацията. Законът за българското поданство заменя стария Закон за поданството от 1904 г.
Новият Закон за българското поданство (утвърден с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288/20.ХII.1940 г.) регламентира условията за придобиване или лишаване от българско поданство, като внася съществено нов елемент при производството на лишаване от поданство - поданството се счита за загубено при изселване от страната и този акт влиза в сила в момента на напускането на държавната територия. В чл. 21. на закона е предвидено лишаване от българско поданство на лица както от български, така и от небългарски произход, "ако с делата си са се показали недостойни и опасни за българската държавна сигурност и обществения ред". Важно уточнение в закона е положението, че съпругата и непълнолетните деца на лишения от българско поданство запазват поданството си.
Според разпоредбите на новия Закон за българското поданство лишаването от поданство става по решение на Министерския съвет по мотивиран доклад на министъра на правосъдието с указ, който се обнародва в Държавен вестник. (чл. 43), като предварително се вземе мнението на създадения по силата на този закон Съвет по поданството, който е съвещателен орган.
Регламентираните в закона условия и процедури по придобиване, загубване или лишаване от българско поданство и тяхното приложение имат строго индивидуален характер - т.е., за разлика от Закона за поданството в Добруджа, приложението им се отнася до конкретни случаи и лица и не предвижда автоматично действие при придобиване на поданство от компактни групи от население, което по силата на присъединяване на нови територии към дадена страна стават по право поданици на тази страна, освен ако не желаят да ползват опции за запазване на старото си поданство.
Приетият в Закона за защита на нацията чл. 21 (б.а.), забраняващ приемането на лица от еврейски произход, също има характер на индивидуално приложение за всеки отделен случай и действа по време, когато българската държава не е поставена в условията на придобиване на нови територии и по презумпция касае лица, идващи от чужбина и желаещи да приемат българско поданство.
С присъединяването на България към Тристранния пакт и последвалия разгром на Гърция и Югославия през април 1941 г. към българската държавна територия са присъединени Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Въпросът за присъединяването на Беломорска Тракия е уреден с протокол за споразумение между България, от една страна, и Германия и Италия, от друга, в деня на присъединяването на България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.). При подписването на протокола за присъединяването на България към пакта не се повдигат и не се обсъждат каквито и да било въпроси, свързани с промени в териториалното статукво в Югославска Македония - по това време Германия упражнява силен натиск върху Югославия с цел да я принуди да се присъедини към силите на Оста. Решението за присъединяване на Вардарска Македония и Западните покрайнини към България е в резултат на извършения на 27 март 1941 г. преврат в Югославия и последвалия разгром на страната през април 1941 г. След като югославската държава престава да съществува, на среща между цар Борис, Хитлер, Рибентроп и граф Чано на 17 април 1941 г. е постигнато съгласие български войски и гражданска администрация да заемат Вардарска Македония и Западните покрайнини.
Със заемането на териториите във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини националното обединение е провъзгласено за "окончателно и завинаги". Върху тези територии веднага се разпростира изцяло действието на българските закони и административните актове на изпълнителната власт. Изградени са органите на съдебната и изпълнителната власт - областни и околийски съдилища, кметства, областни и околийски управителни тела, полицейските областни и околийски управления. Изграждат се и органите на военноадминистративната власт. В административно отношение и при приложението на законовите и подзаконовите актове новоприсъединените земи се означават безусловно като част от българската държава - Царство България.
С присъединяването на новите земи живеещото там еврейско население попада под разпоредбите на антисемитските закони, прилагани в старите предели на Царство България - Закона за защита на нацията, Закона за облагане с 20% данък върху имуществата на лицата от еврейски произход, Закона за борба против спекулата с недвижими имоти и др. До уреждане на въпроса с поданството на населението в новите земи лицата от български произход получават лични карти със зелен цвят, а тези на евреите са със син цвят и с означено поданство, притежавано преди присъединяването на тези земи към България.
Краят на 1941 и началото на 1942 г. бележи нов трагичен етап в съдбата на евреите в цяла Европа. Решенията, приети от ръководството на Третия Райх на печално известната конференция във Гросен ам ван Зее, Берлин, представяни като "окончателно решение на еврейския въпрос", фактически представляват програма за изселването на евреите от цяла Европа в т. нар. Източни територии на Райха, където всъщност се подготвя физическото им унищожение.
Българското правителство има информация за намерението на нацистите да изселят евреите от окупираните и сателитните на Германия държави на територията на Полша, превърната от германците в генералгубернаторство. Информация за намеренията на нацисткото ръководство по отношение на евреите в Европа е подадена през ноември 1941 г., когато на 26-ти с.м. в разговор с българския външен министър Иван Попов райхсминистърът на външните работи на Райха, Йоахим фон Рибентроп, съобщава, че за евреите няма място в нова Европа и че това било неотменното решение на Адолф Хитлер.
Конференцията от Гросен ам ван Зее (20.ХII.1941 г. - 20.I.1942 г.), на която присъстват представители на изпълнителната власт от сателитните на Германия държави, уточнява в детайли законодателните и административните актове, които всяка една от тези държави трябва да приеме с оглед привеждане в изпълнение на взетото решение за изселването на евреите, формулирано като "окончателно решение". Българската страна е представена от юрисконсулта на Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) Александър Белев, който е запознат подробно с технологията по пълното изолиране на еврейското население от обществено-икономическия живот, което в крайна сметка трябва да доведе до изселването им от страната, в която живеят. Това с пълна сила се отнася както за еврейското население, живеещо в старите предели на България, така и за евреите от новоприсъединените през 1941 г. земи. При осъществяването на тази дезинтеграционна политика важно място е отделено на въпроса за поданството на подлежащото на изселване еврейско население - по отношение на евреите от старите предели на България се предвиждат административни актове за лишаването им от поданство, които са в нарушение на регламентираните от Закона за българското поданство процедури за това лишаване, а за евреите от новите земи - лишаване от възможността да придобият българско или каквото и да било друго поданство.
През пролетта на 1942 г. се пристъпва към уреждане на въпроса за поданството на населението от новоприсъединените през 1941 г. към България земи. За целта със заповед на министър-председателя проф. Богдан Филов е създадена комисия под председателството на юрисконсулта на Министерството на външните работи и изповеданията д-р Богдан Кесяков, която в заседания на 19, 26 и 28 май 1942 г. обсъжда въпроса за даване поданство на жителите в новоприсъединените земи. В основата на заключенията си комисията приема принципа на уседналост като определящ при приемането на българско поданство от тамошното население - т.е. изисква се това население да е имало към 6.IV.1941 г. местожителството си в тези земи.
По отношение на населението от небългарски произход в новите земи се приема, че то представлява "неблагонадежден елемент" и комисията препоръчва да се даде възможност на лицата, които не желаят да получат българско поданство, да запазят старото си югославско или гръцко поданство, като в такъв случай те са задължени в определен срок да напуснат пределите на Царство България.
На лицата, които не желаят да приемат българско поданство, освен че могат да запазят старото си поданство, им се дава възможност да придобият и ново такова на съюзна или неутрална държава - предимно турско, швейцарско, испанско и пр. И в този случай тези лица също трябва да напуснат новите земи в определен срок.
Специално по отношение на еврейското население от новите земи се препоръчва на това население да не се признава българско поданство. Според комисията това решение е "в съгласие и със Закона за защита на нацията".
В специален доклад до Министерския съвет относно проекта за Наредба за поданството в новите земи министърът на правосъдието д-р Константин Партов също посочва, че основно условие за придобиване на поданство от населението в новите земи е изискването за местожителство на това население в тези земи в момента на влизането в сила на наредбата. В доклада се изтъква, че приемането на българско поданство от тамошното население от български произход е задължително.
Залагането на принципа за всеобхватно и автоматично действие на Наредбата за поданството в новите земи е в съответствие с международно признати правни актове и приемането на поданството на държавата-приобретател на тези земи от завареното там население утвърждава и укрепва промяната на държавния суверенитет върху новоприсъединените територии, пише в доклада си министърът на правосъдието.
" Това начало, добило признание в международното частно право на едно от най-справедливите в подобни случаи, държи сметка и се осланя на съществуващата, твърде реална връзка, която свързва личността с дадена територия. Промяната в поданството на населението, установено на местожителство в освободените земи, се свързва по този начин с настъпилата промяна на държавния суверенитет в тези земи."
В този доклад на министъра на правосъдието, за разлика от доклада на Комисията по уреждане на поданството в новите земи, изобщо не се споменава еврейското население в тези земи. В публикуваната на 10 юни 1942 г. в бр. 124 на Държавен вестник Наредба за поданството в освободените през 1941 г. земи обаче еврейското население е изключено от действието на наредата със специална забележка към чл. 4, уреждащ поданството на лицата от небългарски произход, имащи местожителството си в тези земи:
"Чл. 4. Всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход, които в деня на влизане на тази наредба в сила имат местожителството си в освободените през 1941 г. земи, стават български поданици, освен ако до 1 април 1943 г. изявят желание да запазят досегашното си поданство или да придобият друго чуждо поданство и в същия срок се изселят от пределите на Царството.
Тази наредба не се отнася до лицата от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си."
Както е видно, забележката в чл. 4 относно еврейското население в новите земи го изключва в нарушение както на международно признати правни актове и норми, към които България е страна, така и на вътрешното законодателство, от законните му права да получи българско поданство, да запази старото си или да получи поданство на друга държава.
За приложението на Наредбата за поданството в новите земи до полицейските и общинските власти в новите земи са разпратени указания евреите да бъдат регистрирани със старото си поданство, отбелязвано като "бивше югославско или гръцко поданство" и да бъдат третирани като нередовни чужденци без документи.
Освен това от евреите се изисква да заплащат месечна такса от 230 лева за продължаване срока на пребиваването на постоянното си местожителство.
Лишаването от правото да получат българско, да запазят старото си или да получат друго поданство, принуждава евреите от новите земи да се обърнат с протестни изложения до централните власти в София. В тези изложения еврейската общност посочва погазването на принципа за уседналост като даващ право на поданство и изразява дълбокото си огорчение от лишаването им от това право.
Ограничителните мерки спрямо еврейското население от новите земи, включително лишаването им от възможността да получат каквото и да е поданство, се схваща от някои по-далновидни кръгове като зловещ предвестник на нови, по-репресивни действия от страна на властите спрямо това население. Настъпилите събития в началото на 1943 г. потвърждават тези опасения.
Оставянето на евреите от новите земи без поданство е част от законодателните и административните мерки, предприети от българските власти в изпълнение на взетото и съгласувано с германските власти решение за изселване на еврейското население от новите земи и от старите предели на България и представлява важен елемент от плана за т. нар. изселване в източни територии на германския Райх, където попадат в нацистките лагери на смъртта.
Забележка: Използвани са материали от „Документален сборник за депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот – 1943“, съст. Надя Данова, Румен Аврамов.
Борислав Дичев е историк и филолог. Автор на книгите "Генерал Георги Тановски" (2003) и "Говори Лондон" (2004) и на множество публикации. Акцент в работата му са войните за национално обединение 1912-1918 и Втората световна война.