Уводни думи на редактора - съдбата на един вечен проблем

Този пети брой на електронния бюлетин на БХК е колекция от разнородни текстове.

Очевидно централен между тях е този на професор Charles Beitz, преподавател в Принстънския университет. В статията му, чийто оригинал е публикуван в едно от най-престижните американски хуманитарни издания - сп. "Daedalus", се обсъжда по един колкото академичен, толкова и лишен от академичния снобизъм вечен въпрос: има ли теория зад съвременната доктрина за права на човека или не?

Естествено, този въпрос на мнозина може да стори изкуствен, „паднал от небето", изобщо - нищо повече от упражнение за професори, които и без това трябва да имат публикации, за да спазят правилото на американския академичен живот - „публикувай или умри". Все пак, струва ми се, че такива хора не биха били прави. В статията си Beitz е показал - и според мен много сполучливо - че различните доктрини могат да обосноват много различни стратегии за действие на локалните и на глобалните политически и обществени сили и дейци. Ако заедно с група автори застанем зад т.н. „минималистична" гледна точка върху природата на правата на човека и на задълженията, произтичащи от тях, то повечето от съвременните развития на международния инструментариум върху правата на човека просто не биха се случили. Нито Европейската конвенция за правата на човека, нито дори двата пакта - за гражданските и политическите права и за икономическите, социалните и културните права, нито договорите за правата на децата, на жените, на малцинствата, на хората с увреждания и още много други, не биха били възможни, ако минималистичната теория за „естествените права", много популярна в англоговорящия свят, бе взела връх в практическото мислене на водещите световни политици през годините след Втората световна война. А за действия като хуманитарни интервенции, при цялата им спорна ефективност, изобщо не би могло и да се мисли. Така че практиката изглежда изпревари - този път за добро - теорията. От друга страна, обогатяването на инструментите за наблюдение на състоянието на правата на човека в различните държави, и за корекционни действия, подтиква теоретиците да чертаят контури на нови обяснителни схеми за справедливостта, която е без съмнение централен - и теоретически, и практически - пункт, върху който обществото е вторачило погледа си.

Бюлетинът непрекъснато ще държи темата за теорията на правата на човека във фокуса на вниманието си и още в следващия брой ще помести други интересни текстове на тема „Какво в края на краищата са правата на човека?"

В памфлета на Едвин Сугарев, който не се нуждае от представяне, страстно се изобличава мълчанието на повечето политически водачи сега пред драстичните нарушения на правата на човека в Китай. Да, Китай е велика сила, но това оправдава ли циничното равнодушие на много световни водачи пред ставащото там? Така текстът на Сугарев става нещо като морален контрапункт на неявното, но силно оптимистично внушение на статията на Beitz, че макар и без теория, но светът все по-ефективно реагира на нарушенията на правата на човека.

Напоследък - в унисон с развиващата се икономическа криза - президентът на Русия почна да дава признаци за нещо като „перестройка", либерализация. В интервюто на Андрей Шарий с главния редактор на "Новая газета" (вестника на Анна Политковская) Дмитрий Муратов става дума тъкмо за един такъв знак - Медведев се е срещнал с него и с акционера във вестника Михаил Горбачов, за да изкаже съболезнования по повод убийството на адвоката правозащитник Станислав Маркелов и на журналистката от изданието Анастасия Бабурина. Срещата е била - естествено - за да може да се говори за нея. Малко по-късно Медведев направи нов жест - в новия състав на неговия Президентски съвет по правата на човека бяха включени редица известни и опозиционно настроени неправителствени правозащитници (между тях е и ръководителката на Московската хелзинкска група Людмила Алексеева).

Но в коментара на Виталий Портников „Милост за падналите" се твърди, че това са просто имитации, че за никаква истинска демократизация не може и дума да става и че съдбата на това „преустройство" ще е толкова печална, колкото и на предшестващото, символ на което е Михаил Горбачов. Близкото бъдеще ще покаже кой възглед е по-близо до истината.