Уви, не сме атрактивна дестинация
Журналистите, слушащи строгия експертен анализ на социолога Емилия Войнова в елегантната зала МТСП в средата на януари, определено имаха нагласа да чуят позитивни изходи. Например, щом е толкова тежко положението с репродуктивните тенденции и ниското ниво на раждаемост за идните десетина години няма шанс да се промени, то как да се преодолее стагнацията на пазара? Как в такъв случай може да се увеличат човешките ресурси? Къде е скритият потенциал, защото не е възможно такъв да не съществува!
Има, отговаря науката. Както се казва обаче, не е в това, което си мислите. Според класическия възглед социологията, демографията и икономиката не ни казват, че ще боли, когато е абсолютно необходимо да се извади зъбът. Наблягат на необходимостта да се търсят и реализират наличните резерви, дори там, където простото човешко око не ги вижда. Дори там, където за масовата психология е немислимо да се промени.
Един-двама журналисти поотделно и извън протокола раздразнено попитаха домакините от Министерството на социалната политика не ги ли агитира в полза на малцинствата! Представяте ни икономиката като бедстваща, а решението за това бедствие би могло да се намери, само ако се вкарат спешни програми за квалификация на ромите и бързото им прехвърляне в пазара. Да, но те нямат трудови навици. Освен това, къде остава конкуренцията! Да не искате да кажете, че белият човек и не-белият, онзи от гетата, са с равни възможности!
Промъкна се и въпрос: Може би имигрантите биха били обновяващ ресурс за работна ръка? Предишната социална министърка Масларова щеше да внася виетнамци, защо и Тотю Младенов да не прави програми за набиране на работна ръка отвън!
Забравете, отговориха домакините. Всички проучвания от години насам сочат, че България не е атрактивна дестинация за имигрантите. Така че трябва да се вгледаме внимателно и да потърсим начини за оползотворяване на налични човешки ресурси. Цялата работа е в сплотеността на общество, казаха още.
След което представиха снимка на онова, което сме. Като индивиди, като бащи, майки, електорат, гласуващ на избори за обновление на политическия елит. Като работодатели, (не)разширяващи социалния кръг на „кастинга” за кадри. Помните ли сериала „Стъклен дом”? Там богаташкото момче Дани направи конкурс, една ромка взе, че го спечели, но Дани я отхвърли с думите: „С цигани не работя”.
Телевизионният сериал „Стъклен дом” е взет от живота. Телевизията започна да излъчва послания в полза на споменатата сплотеност на общество. Вярно, закъснели послания, но по-добре късно, отколкото никога, нали!
Изложените данни[1] на експертната конференция от социологическото проучване „Равенството: път към прогрес” за недискриминация на работното място не изглеждаха никак окуражаващи. Разбира се, изключването на различни човешки групи (етнически, възрастови, хомосексуални, религиозни) от пазара на труда не бе изненада за никого. Не бе новина и устойчивостта на „дистанциите” към тях. „Дистанция” е учтива дума. С нея се описва несимпатичното лице на враждебността, недоверието и стереотипите, с които хората се държат към различните. Например, не ти е приятно да седиш на работа с някой недъгав. Няма да пуснеш детето си да учи в училище, където над 70 процента от децата са роми. Трудно би се съгласил да вземеш на важна позиция във фирмата си хомосексуален. Като работодател би предпочел християнин вместо онзи, който в петък ходи в джамия. Сигурен си, че протестантът с перфектен английски и датски ще свърши повече работа във фирмата ти, но все пак ще предпочетеш православен християнин. Ако трябва да се избере между младо момиче около 22 години и зрял специалист над 50-те, със сигурност ще предпочетеш първото.
Изучаването на тези социални дистанции е занимание, което засяга не само правозащитниците, либералите или благотворителите от Caritas. Правозащитната дума „дискриминация” отдавна получи правния си инструмент – Закон за защита от дискриминация. Може би не е странно обаче, че пак според данните на цитираното проучване хората-жертви на предубедеността си, твърде малко търсят активно съдействие на Комисията за защита от дискриминация. Лесният отговор е, че самите дискриминирани не съзнават своите права. По-трудният е, че и след получаване на справедливост шансовете за работа в онази институция, която те е отхвърлила заради признака „физическо увреждане” например или етнически произход, остават минимални.
Защо трябва да знаем тези данни?
Защото става дума за очевидно разхищение на ресурс поради предубедености.
Между останалото трябва да се знае и още нещо.
„Изключените” от икономиката на нашето застаряващо и смаляващо се общество не търсят и медиите, за да станат видими техните качества, способността им да бъдат полезни на себе си и на другите. Засега журналистите разказват техните истории предимно, за да им подадат жалостиво-състрадателен привкус. Пише се за уязвените и оскърбените, но не се гледа на тях като потенциал за пазара. [2]
Можем ли да осъзнаем общото между кризата, икономиката и правата на човека? Нещо като три в едно. Предоставената възможност на другите да развият пълния си потенциал помага на пълноценното развитие на всички хора. Интеграцията е другият начин за изграждане на модерна пазарна общност. Струва ми се е ясно, че ключът към просперитета е скрит точно тук.