Украса за партера

Ако човек закусва, обядва и вечеря с по една свастика пред очите, нищо чудно един ден да спре да я забелязва. Разбрах това от начина, по който тиражната преса описа 18-годишната присъда за българина в САЩ, произнесена в края на февруари от съда в Бруклин. Според повечето статии, които прочетох на български, човекът отива толкова задълго в затвора, защото рисувал свастики по улицата, на която живeeл. Според това, което четох на английски, човекът е притежавал 8 самоделни бомби, една снайперска пушка, няколко револвера, една пушка с къса цев, арбалет и наръч бронежилетки. Складирал това в дома си в епохата след 11 септември. И да, рисувал е свастики – точно 22 броя, съпроводени с разяснения: „Убийте всички евреи!“ или „Мрете! Мрете! Мрете!“ На този фон са възможни някакви въпросителни около размера на присъдата, но останалото изобщо не си струва учудването. Нацистката пропаганда е сериозно престъпление в един по-взискателен към себе си свят. Какво да говорим, ако пропагандата е подплатена и с тротилов еквивалент. Но понеже в българския популярен печат фактите за бомбаджийския склад са полуспестени или доста умалени, а изразът нацистка пропаганда направо отсъства, от всичко разказано на български лъха предимно учудване.

Тази избирателност е много повече инстинктивна реакция, отколкото проява на редакторска немарливост. Българските градове от години живеят със свастиките като с непременния графит, прославящ „Левски” или ЦСКА до разбитото със стрела сърце на някоя Ани. Пречупеният кръст по блокове и ресторанти никога не е правил впечатление на българската полиция. Тя не разследва подобни прояви не защото е претрупана с работа, а защото не смята, че в тази икона се съдържа проява за разследване. Но полицейските реакции наистина са добро огледало за обществото, което ги е тренирало: свастиките масово се схващат като част от мръсотията, в която тънат градовете и нищо повече. А някъде се е намерил съдия, който за едната свастика с неизбухналите бомби да изпрати в затвор? Чия преценка тук е неадекватна – нашата или на съдията? Ако допуснем, че нашето учудване е неадекватно, значи може би все още имаме шанс.

В интерес на юридическата истина полицията в Бруклин случайно е попаднала на склада с оръжие. Тя е търсила тъкмо автора на свастиките, а не нещо друго. Районът бил периодично блокиран в продължение на три месеца, полицията спирала и претърсвала жители, минувачи и автомобили, но без резултат. Българинът Ивайло Иванов бил арестуван едва когато някак си се прострелял в ръката и потърсил лекарска помощ. Лекарите се обадили на полицията, какъвто е редът, щом приемат пациент с огнестрелна рана. Пред полицаите и прокурора Иванов развил противоречиви версии за склада и рисуването със спрей, сред които особено блести една екзотична теза на адвоката му – обвиняемият смятал, че ако организира антисемитско нападение в Бруклин, това ще предизвика симпатии към Израел. Самият Иванов твърдял, че с призивите да се убият всички евреи искал да обърне внимание на възхода на антисемитизма в света и да предизвика просемитска реакция на въпросния свят. Оръжието в дома си обяснил като „странно хоби“.

На езика на правото всичко това означава: смятал е да използва оръжието, макар и с неясни мотиви. На езика на правото в щата Ню Йорк това означава нещо много по-лошо – от 2006 г. насам в този щат вече няма никакво значение дали си смятал да използваш оръжието, което си притежавал незаконно. Оттогава е в сила едно от най-рестриктивните в света законодателства в тази сфера – за един брой заредено оръжие (все едно дали използвано, предвидено за използване, или просто стоящо в килера) се полага задължителен минимум от 3 и половина години затвор. Максималната присъда за същия един брой оръжие стига до 15 години.

Тази законодателна специфика вероятно може да обясни учудването на външната за щата публика пред размера на присъдата. Но много трудно се обяснява учудването на каквато и да било публика пред самия факт, че рисуването на свастики може да се наказва като (отделно) престъпление. Такава публика трябва да е привикнала към подобни изображения като към норма. На моята улица, например, свастиките възникват през кооперация – или са в синьо, или са в черно. Две-три улици по-нататък чета поетичното признание, че „Хитлер е жив в сърцата“. Обичайното задръстване ме изправя почти ежедневно пред един партерен етаж, украсен с пространния апел: „Всички турци в масов гроб“. А това, което и аз се улавям, че съм спряла да броя, е броят на възклицанията „циганите на сапун“.