„Турците в България”: Нацията като пеперуда от хербарий, нацията като жив организъм

На 14 ноември български историци дават специална пресконференция (вж. тук). На нея проф. Илия Тодев – директор на Института за исторически изследвания при БАН, д-р Димитър Христов, д-р Кръстьо Йорданов – сътрудници на института, проф. Евгени Сачев, изнасят опровержения относно някои твърдения в книгата „Турците в България”(вж. Обектив, бр. 210). Наличието на „скандални” моменти е накарало тези учени, заедно с историка Димитър Димитров от ТАНГРА ТанНакРа, да се обърнат с официално писмо до президента Плевнелиев, тогавашния председател на парламента и депутат от плевенския регион Цецка Цачева и до председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров. На публиката се съобщават и цитати от официалните отговори. Цветлин Йовчев, в ролята си на началник на кабинета на президента, отговорил, че „няма сведения”, потвърждаващи скандалните твърдения. И още: с тези шокиращи твърдения „не може по никакъв начин да се свърже целият авторски колектив и конкретно изследователи, част от които също имат връзка с Българска академия на науките”. Като проф. Йорданка Бибина, например (бел. ред.).

Освен тези високопоставени адресати учените са потърсили мненията на Военноисторическия музей в Плевен, както и на Националния исторически музей. Активността на историците обаче не свършва дотук. Самият Илия Тодев тръгва по стъпките на шокиращото твърдение в книгата „Турците в България” (вж. „Прах при прахта”, стр. 20), за да опровергае авторите: „Един анекдот се превръща в твърдение, представено като „малко известен факт”.

Смятайки, че книгата „Турците в България” определено насажда омраза и не просто изопачава историята, а по своему представлява заплаха за националната сигурност, директорът на Историческия институт при БАН, сдружението ТАНГРА ТанНакРа настоява: „Това е поругателство на българската култура и апелираме ДАНС да се самосезира, защото това издание служи целенасочено на интересите на чужди центрове, които разработват теории и условия за формиране на помашка република” е обяснението на проф. Евгени Сачев.

„Обектив” се обърна към издатели, историци, социолози, медийни експерти с въпроса „Как ще коментирате искането на български историци Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) да се самосезира относно книгата „Турците в България”?

Публикуваме отговорите. Някои от тях получихме по пощата, други – в телефонни интервюта:

Борислав Дичев, историк: 

Недопустимо е в една държава, претендираща да е член на европейската демократична общност, да се отправят призиви за намеса на репресивни органи по повод издадена книга на историческа тематика. Позата на обвинители, заета от хора, които си присвояват правото да делят хората на българи и "антибългари", е удобна, но е изцяло гнила и подстрекава към нетърпимост и насаждане на омраза към другото мнение.

Научните спорове не се решават от ДАНС или други силови органи, а в рамките на толерантен диалог и обмен на мнения в равнопоставени дискусии.

По този повод искам да запитам - антибългарин ли е проф. Пламен Цветков, който в книгата си "История на България" описа случаи на насилие над помаци през Балканската война, които са били принуждавани да приемат християнството под груб натиск и нека го кажем - с издевателства?!

Антибългарин ли е Захари Стоянов, който в "Записки по българските въстания” писа, че няма случай след Априлското въстание четник или въстаник да е предаден от турчин, а всички предателства, включително убийството на Георги Бенковски, са дело на родни братя-българи?!

Антибългари ли са онези историци, които посочват, че клането в Батак е дело преди всичко на помашкото население от Родопите (областта Тамръш) с участието на малък брой турци?!

Заклеймяването с етикета "антибългари" беше използвано и по адрес на хора, които се опитваха да потърсят цялата истина за участта на еврейското население в България в годините на Втората световна война.

Със заклеймявания, заплахи и насъсквания не се води научен спор и в този спор нямат място призивите за разправа с другояче мислещите по един чисто научен въпрос.

Георги Лозанов, медиен експерт:

Едно мнение, за да се защити, се обръща към силова институция! Самото това става едновременно опасно и невярно. Опасно, защото напуска територията на науката или на журналистиката, където е мястото на мненията, и започва да търси физическо възмездие. А невярно, защото явно му липсва собствени аргументи, а трябва да ползва тези на силата. Стоя на твърдата позиция, че в демократичната държава всяко мнение може да бъде изказано, стига да не подтиква или оневинява насилие и да не се гаври с националните символи – химн, герб, знаме. Ако не приемаш едно мнение, работата не е да го спреш. А да го обориш.

Йорданка Бибина, историк:

Не съм очаквала това от колеги, с които се познаваме отдавна! Моралът е дефицит в днешно време. Явно някой има нужда от ново раздухване на нещата.

Доротея Монова, изд. „Парадокс”:

Как може да се сезира ДАНС за книга? Навремето искахме прокуратурата да се произнесе за фашистката литература на издателство „Жар”, защото популяризирането на фашизъм е забранено в Европейския съюз. Книгата е бавна медия. Аз изразявам себе си чрез книгите, които публикувам. Издателите правим книги, не разследваща журналистика. Защо се насъскват хората срещу книжно дело! Това е абсурдно!

Румяна Христиди, историк:

Категорично не приемам! Като колега имам известни несъгласия. Имам проблем с източниците, с това как се борави с изворовата база. Но да се сезира ДАНС – това е напълно неуместно за академичните спорове.

Светлозар Желев, изд. „Колибри”:

Абсолютно безумно е да се сезира Държавната агенция за национална сигурност. На каква база, престъпление ли е извършено! Тази книга не подтиква към насилие, на каквото днес сме свидетели. Евтина, фалшива загриженост. Проблеми с фактите и как за се борави с изворовата база могат да се обсъждат само в рамките на научна дискусия между историци.

Иван Петров, изд. „Абагар”:

Бегло познавам книгата. Хора от ТАНГРА ТанНакРа (Митко Димитров) ми е казвал, че съдържала глупости за помашкия етнос. Чувал съм и за питане от турското посолство. Аз съм патриот, но държа преди всичко на Конституцията. Има закон за писменото слово. Всеки има право да пише каквото иска, стига да не призовава към насилие.

Любен Козарев, изд. „Изток-Запад”:

Не познавам книгата.

Издателство „Шалом“ отказват коментар по въпроса с книгата "Турците в България", за която е подаден сигнал в ДАНС.

Мила Минева, социолог:

Реакцията на български историци срещу изследвания, които са встрани от доминиращия националистически дискурс, едва ли вече изненадва някого. Битката за „турското робство”, атаката срещу „мита Батак” задържаха медийното внимание далеч по-дълго от последния случай – критиката на „Турците в България”. Книгата е нещо като продължение, според самия съставител Антони Георгиев, „Пътеводител за османска България”, която не успя да предизвика пресконференция на историци. И двете, отново по думите на автора, следват сходна стратегия – представят османското наследство като общо, а турците като едни от нас. Ако наистина помним думите на Левски, трябва да определим подобна стратегия като националистическа в онзи възрожденски смисъл, според който нацията е проект не по етническо изравяне на общото минало, а по конструиране на колективно политическо бъдеще.

Именно в подобна перспектива ми се струва интересно да помислим симптом на какво е отбраната на консервативния исторически разказ, който вижда етнически, а не политически проект. Този консервативен разказ се е превърнал в „здрав разум” за българското общество, просто защото се произвежда и възпроизвежда достатъчно дълго, за да изглежда като почти природен феномен. Едва ли е случайно устойчивото свързване на нацията с кръвта, откриването й в гените (виж: Дичев, И. 2012. Доброволецът-генетик на балканския генетичен фронт, в: СеминарБГ, бр. 7). Етнизирането на националното тече едновременно с граденето на институциите на модерната национална държава и с усилието по хомогенизиране на населенията в един народ. Някъде в началото на 90-те имаше известна надежда в публичното пространство за откриване на нов общ политически проект. Тя беше успоредна на разпада на държавата, на критиката на националното в социалните науки, на очакването, че националните държави си отиват под натиска на глобализацията, на откриването на правото да бъдеш различен. След влизането на България в ЕС стана съвършено ясно, че национализмът не си е отишъл и няма никакво намерение да си тръгва от терена на социалното въображение нито тук, нито в Европа. Тръгна си държавата, остана си родината. Държавата се оттегли бавно, но сигурно от преразпределителните си функции, както и от ангажимента си да гарантира равен достъп до публични услуги на собствената си територия; гражданството от съдба се превърна в случайност – днес съм тук, утре – където ми видят очите. Накратко, политическото, т.е. публичният дебат върху общото ни бъдеще, беше подкопано. На този фон се възроди консервативният разказ, който етнизира и естетизира националната история. Той колекционира парчета от национални митове като пеперуди, забодени с карфичка; казано по друг начин, държи се с нацията като с мъртва материя. Националното спира да бъде език, на който да говорим политически и непрекъснато да променяме, защото го използваме, а става музеен експонат, който да съзерцаваме с гордост. Именно като уредници на музеи реагират консервативните историци срещу всеки опит за съвременна интерпретация, която си позволява да съживи националния отломък. Тъкмо изчезването на тази употреба на националното като политически език – като жив език, на който се караме какво колективно бъдеще искаме – усилва консервативния разказ до природен феномен, блокира шанса да се породят съвременни, позитивни разкази за националното като проект. И парадоксално се превръща в хранителен бульон за радикални националистически партии. Те повтарят етнико-естетическите разкази като критика към съвременното политическо и печелят популярност, защото се движат в рамките на доминиращия консервативен дискурс за националното. „Обичам родината, не обичам държавата си” е популярният израз на „слабия национализъм”, според определението на Мария Тодорова, който успява единствено да изговори критика, запазвайки статуквото.

Обвинението към „Турците в България”, че е политическа книга, е обвинение, което си струва да приемем сериозно. Тя е политическа, защото си позволява да преинтерпретира националното, извън доминиращия консервативен разказ. Политическа е, доколкото показва една либерална, а не етническа, визия за националната общност. Политическа е, защото използва езика на националното, за да говори за колективния ни живот днес. Тя е симптом (съвсем не единствения тези дни), че се появява нова нагласа в българското публично пространство, нагласа да търсим днешния смисъл на това да живеем заедно. Нагласа, която съживява националното и го политизира; която минава не през граждански патрули и повтаряне на консервативни мантри, а през разрушаването на музейните експонати, сред които статуквото се чувства добре.