Цената на правата

От Kenneth Roth*

Трайното наследство на Всеобщата декларация за правата на човека е познанието, че правителствата, които нарушават правата на човека, плащат за това

Сега, когато отбелязваме шестдесетата годишнина на Всеобщата декларация за правата на човека, как ще обясним значението и в един свят, пълен с нарушения на правата? Провали ли се визията на Елеонора Рузвелт защото не успя да сложи край на размножаващите се нарушения? Тези въпроси са повтарящи се теми за размисъл в коментарите на AC Grayling, Francesca Klug и други, намерили място в поредицата на вестника тези дни.

Отговаряйки им, аз започвам с допускането, че в краткосрочната перспектива на повечето правителства, човешките права са неудобни. Повечето правителства изгарят от желание да се държат здраво за властта и затова те често са изкушени да правят това като подлагат на цензура критикуващ ги вестник, хвърлят в затвора досаждащ им водач на опозицията или като правят крехко малцинство изкупителна жертва за неудачите си. Дори преследвайки други цели, правителствата твърде лесно прибягват всячески към нагласата, че целта оправдава средствата, което води до злоупотреби с правата на човека.

Преди шестдесет години правителствата най-често можеха да се измъкнат с тези стратегии и това малко се отразяваше на тяхната международна репутация. Всеобщата декларация започна да изменя това. Тя предизвика множество от договори, ратифицирани от повечето правителства в света и тези договори преобразуваха това изявление, което изявяваше само стремежи и пожелания, в юридически обвързващи стандарти. От своя страна ООН установи институции за внимателно наблюдение за това как и доколко правителствата се съобразяват с тези стандарти и за осъждане на нарушенията.

Но вероятно най-важното развитие, вдъхновено от декларацията е възникването на разнообразно и жизнено движение за права на човека. Сега правозащитни групи има в почти всички страни от света. Те използват много различни тактики за да се занимават с всякакви неща, имащи отношение към правата на човека - от класическата до произволното лишаване от право на жилище, на образование или на здравеопазване. Чрез работата на международни организации като Human Rights Watch и Amnesty International обект на загрижеността им стават нарушения извършвани навсякъде по света.

При ситуации на сериозни нарушения, движението за права на човека често не може да разчита на местните съдилища да наложат спазването на правата. Правителствата, които злоупотребяват с правата на човека отдаван са разбрали, че е достатъчно да бъдат убити, корумпирани или компрометирани няколко съдии и адвокати, за да си осигурят безнаказаност за нарушенията. Поради това движението за права на човека усъвършенства възможностите си за упражняване на интензивен натиск над правителствата нарушители с цел да ги принудят да се не се поддават на изкушението да нарушават човешки права.

Най-важното е силата на срама. Сега, в светлината на движението за права, пуснато в действие от Декларацията нито едно правителство не иска да бъде известно като нарушител на човешките права. Чрез внимателни проучвания на фактите за нарушенията, докладването и публикуването им, правозащитните групи могат да подложат правителствата на интензивни публични укори. Поради това, че тези публични кампании подронват както вътрешната, така и международната легитимност на правителствата, те много настоятелно ще се опитват да избегнат това. В отговор на кампании, които излагат на показ нарушенията им, те често почват първо да отричат проблема или да нападат тези, които съобщават за него но в края на краищата те разбират, че ключът към решаването на проблемите им с връзките с обществеността е да признаят нарушенията, които са извършили и да променят практикуването им.

Второ, работейки във влиятелни столици по целия свят, правозащитните групи усъвършенстваха възможностите си за упражняване на интензивен дипломатически натиск. Декларацията даде смелост на правителствата не само да уважават правата на човека в собствените им страни, но също да включват въпроси на права на човека във външната си политика. Докато правителството нарушител не обуздае нарушенията, извършвани в страната му, другите правителства биха могли да отказват да му продават оръжие, да обвързват с условия финансовата си помощ или просто да откажат да канят съответния държавен ръководител на престижни срещи на най-високо ниво. Тези форми на натиск увеличават „цената" на нарушението.

Трето, в крайни случаи на геноцид, военни престъпления или престъпления срещу човечеството, правозащитното движение помага за усъвършенстването на възможностите за съдебно преследване на индивидуалните престъпници, включително намиращи се на власт държавни ръководители. Възникващата система на международно правосъдие, достигнала най-високата си точка досега чрез Международния наказателен съд, създава пространства за преследване и предаване на съд, които са вън от възможностите на правителствата нарушители да ги затворят. След като са работели интензивно за установяването на тези трибунали, правозащитните групи сега ги снабдяват със свидетелски показания, с експерти, които да бъдат изслушани и им дават политическа поддръжка.

Накрая, в ситуации на продължаващи масови убийства, правозащитните групи могат понякога да убедят света да изпрати на мястото, където те се извършват, военни сили, които да спрат клането. Понятието за това, че правителството е отговорно за предпазването на хората, които се сблъскват с масови зверства, още се оспорва, но правителствата са все повече склонни, по повелята на правозащитното движение, да упражнят натиск върху правителството, допускащи такива неща до тогава, докато то „омекне" и се съгласи с разполагането на международни сили за защита.

Нищо от изброените по-горе неща не гарантира края на нарушенията на правата на човека, за което болезнено свидетелства широкото им разпространение в съвременния свят. Но това означава, че правителствата могат да платят висока цена за нарушението - те могат да загубят репутацията си, парите си, свободата си и дори контрола върху територията си. Те могат да пресметнат, че облагите от нарушенията на правата на човека са по-големи от току-що изброените загуби. Но колкото повече растат „цените" толкова повече нараства и вероятността че правителствата ще устояват на изкушението да вършат нарушения. Това преработено изчисление, последица от натиска на правозащитното движение, е най-мощното наследство на Декларацията.

*Kenneth Roth е изпълнителен директор на международната правозащитна организация с център Ню Йорк, САЩ, Human Rights Watch

Източник: в-к „Гардиън", 10 декември 2008 г.