Студентската окупация в очите на един хоноруван преподавател

Когато студентите с няколко добре организирани акции заявиха позицията си спрямо настоящото правителство и спрямо липсата на морал в политиката (думи, продължаващи да присъстват в декларациите им) и стигнаха до окупация на Ректората, с учудване видях из профилите на мнозина мои приятели думите „как ми се ще и аз да съм студент сега, да се разходя из тихия ректорат, да обсъждам идеите си с вдъхновение” и други. В общество, където политическият кръг не е припознат като реален управляващ от гражданите, а гражданското общество не е и на йота близко до позицията на суверен в очите на правителства наред и където единствено супергероите и суперзлодеите градят живота си върху принципи, окупацията на студентите изпъкна като единствено работещо копче в асансьор.

Готовността на всички да бъдат студенти именно в настоящия момент не е необяснима, но крие подводния камък на неразбирането. Окупацията е жест, и в жеста на младите, амбициозните и непокварените (както изглеждат Ранобудните в очите на голяма част от хората, които ги подкрепят) е нормално да виждаме единствено жест. Ала на подобно е способен всеки; всеки има свободата да изрази гражданската си позиция в ежедневието си и това не бива да е повод за учудване или прехласване, а по-скоро да стане норма, да спре да бъде възприемано като поза и да добие статута на необходимост.

Студентите направиха най-трудния и най-лесния избор – да бъдат верни на принципите си. Днес пълната окупация е вдигната, а общите събрания и другите дейности на окупиращите студенти са преместени в Аула Магна. Те обаче остават на топа на устата, понеже една от целите им е – да увлекат колкото е възможно повече от нас за каузата си. Тази цел няма достигане, има междинни спирки и отчупен долен край на описанието на спирките, толкова. Вероятно това е причината те да изберат увеличаването на броя и радикализирането на изразните средства на акциите, насочени към обществото, разтълкувано от някои като “отказване” или “свиване на знамената”.

Студентите направиха и продължават да правят още нещо, за което заслужават възхищение – съчетават извънредната ситуация на окупацията с ежедневните си задачи. Колегите-окупанти, които познавам, не спряха да учат, не спряха да ходят на работа, не спряха да помагат на родителите си, напротив. Всеки, който е имал или има достъп до територията на окупация, е изразявал възхищението си от добрата им организация. Тази организация идва от всеки един от участниците, от усилията на всеки един да разгърне максимално капацитета си.

Позволиха ми да се включа в една от срещите на работните групи и в част от последващи дискусии. Въпросите, които обсъждахме, изискваха високо ниво на експертност; понасяха дискусии; нямаха единствен верен отговор. Това, което ме порази и не спира да ме вълнува и днес, е простичкото желание на колегите да направят от една счупена, непоправима в собствените ни очи ситуация среда за свободно, спокойно, смислено виреене и развитие.

Много съществено ми се струва усилието за заедност, което намира израз в непрестанното споделяне във фейсбук страницата на Ранобудните студенти на снимки и видео клипове от колеги по целия свят. То минава далеч отвъд желанието за утвърждаване ценността на собствената позиция. Това усилие е опит да се свържат скъсаните връзки между хората, които някога са искали или искат да променят нещата към по-добро, колкото и опасно да звучат тези думи, изречени извън всякакъв контекст и дискусия.

Има много голям медиен и обществен глад и интерес по темата за студентската окупация. Голяма част от истинската сила на Ранобудните студенти ще остане непонятна за широката публика. Дано непонятна не се окаже синоним на нереализирана. Защото това е потенциалът да обединяват хората, които умеят и обичат, за каузи, които са ценни за всеки един от нас и за цялото ни общество.

Албена Тодорова е хоноруван преподавател в СУ “Св. Климент Охридски” и преводач, специалност “Японистика”, докторант, стипендиант на Токийския унверситет в периода 2010-2011. Този текст няма нищо общо с официалната позиция на която и да е институция, за която авторът е работил някога.