Съществуват ли естествени права? - Първа част

Аз ще застъпвам тезата, че ако изобщо има някакви морални права, то тогава има най-малкото едно естествено право, а именно еднаквото право на всички хора да бъдат свободни. Като казвам, че това право съществува, аз имам пред вид, че при отсъствието на известни особени условия, които са в съгласие с правото да бъдеш равноправен, всяко възрастно човешко същество, способно да прави избор (а) има правото другите да се въздържат (forbearance) от употребата на принуждение или ограничение срещу него, с изключение на случаите за спиране на принуждение или ограничение, когато то е насочено срещу него и (б) то е свободно да извършва (т.е. няма задължението да се въздържа от действие) каквото и да е действие, което самото не е принуждаващо, или не е пречещо, или не е предназначено да нанесе вреда на други хора. (2)

Аз имам две причини за това да считам описанието на равните права на всички хора да бъдат свободни за естествено право; класическите теоретици на естествените права винаги подчертаваха и двете. (а) Всички хора, които са способни да правят избор, имат това право; те го имат просто защото са хора, а не само поради това, че са членове на някакво общество или се намират в някакви особени отношения един с друг. (б) Това право не е създадено или предоставено на хората благодарение на някакво тяхно доброволно действие; за разлика от него, други морални права са създадени от хората (3). Разбира се, твърде ясно е, че моята теза не е толкова амбициозна, колкото традиционните теории за естествените права; защото въпреки че от моята гледна точка всички хора имат еднакво право да бъдат свободни в смисъла, който бе обяснен по-горе, нито един няма абсолютно или безусловно право да прави или да не прави каквото и да е или да бъде третиран по някакъв особен начин; в особени условия принудата да бъде извършено някакво действие, или пречката пред извършването му могат да бъдат оправдани чрез позоваване на някакъв общ принцип. Така че моето разсъждение няма да покаже, че хората имат някакво право (с изключение на равното право на всички да бъдат свободни), което е „абсолютно” или „ненакърнимо” или „неотчуждаемо”. За мнозина това може да намали значението на моята концепция, но аз мисля, че принципът, че всички хора имат равно право да бъдат свободни , който може и да изглежда много постен, е вероятно всичко, от което политическите философи, принадлежащи към либералната традиция, се нуждаят, когато твърдят, че поддържат някаква програма за действие, дори ако те претендират за повече. Но твърдението ми, че има само едно естествено право може да изглежда незадоволително в друго отношение; то е само условното твърдение, че ако има каквито и да се морални права, то тогава трябва да има именно това естествено право. Може би малцина сега биха започнали да отричат, както някои го правеха преди, че има морални права; защото същината на това отричане обикновено беше възражение срещу известна философска претенция за „онтологическия” статус на правата, и това възражение сега се изразява не като отрицание на съществуването на морални права, но като отрицание на някои приети логически прилики между изреченията, използвани за да изяви съществуването на права, и на другите видове изречения. Но все още е важно да напомним, че може да има кодекси на поведение, твърде подходящо назовани морални кодекси, (макар че ние можем, разбира се, да кажем, че те са „несъвършени”), които не употребяват понятието за едно право и няма нищо противоречиво или в друго отношение абсурдно в един морален кодекс, който се състои изцяло от предписания, или в кодекс, който предписва само това, което следва да бъде направено за осъществяването на щастието или на някакъв идеал за личното съвършенство.(4) В такива системи човешките действия би трябвало да бъдат оценявани или критикувани от гледната точка на съгласието им с предписанията или като добри или лоши, правилни или грешни, мъдри или глупави, подходящи или неподходящи, но никой в такава система не би имал права, не би ги упражнявал или не би претендирал за права, както и не би ги нарушавал или престъпвал. Така че тези, които живеят в такава система не биха могли, разбира се, да бъдат обвързани с признаването на равното право на всички да са свободни; нито пък, мисля, (и това е един аспект в който понятието за право се различава от другите морални понятия) би могло да бъде конструиран какъвто и да е паралелен аргумент, който да покаже, че от голия факт, че действията са признати като такива, които е желателно или не да бъдат извършени като правилни, грешни, добри или лоши, следва че някакъв особен вид поведение попада под някоя от тези категории.

І.

(А) За свои собствени цели адвокатите разчленяват с големи подробности понятието за юридическо право и някои от резултатите им (5) са ценни за изясняване на изказвания от вида „Х има право да...“ вън от пределите на правните контексти. Разбира се, не може просто да бъдат отъждествени моралните и юридическите права, но между тях има вътрешна връзка, и това само по себе си е една особеност, която разграничава моралното право от другите основополагащи морални понятия. Нещата не се свеждат просто до това, че фактически хората говорят за моралните си права главно когато се застъпват за тяхното вграждане в правна система, но че понятието за право спада към този клон на морала, който особено се отнася до това да определи кога свободата на едно лице може да бъде ограничена от свободата на друго(6), и така да определи какво подходящо действие може да бъде направено предмет на принуждаващи юридически правила. Думите „droit“, „diritto“ и „Recht“, употребявани от юристите от континентална Европа, нямат прост превод на английски и за юристите от Великобритания изглеждат като нестабилно колебаещи се между правото и морала, но фактически те очертават границите на областта на морала (нравственост на правото) която има особени характеристики. Тази област е изпълнена с понятия за справедливост, честност, права и задължения (ако това последното, т.е. т.е. понятието за задължение, не е употребявано, както се и прави от много морални философи, в качеството на затъмняващ общ етикет, който следва да обхване всяко действие, което ние сме морално длъжни да извършим или да се въздържим от извършване). Най-важната обща характеристика на тази група от морални понятия е, че тук няма несъгласие, но напротив – особено съгласие за употребата на сила или на заплаха за употреба на сила, за да се осигури, че това, което е справедливо или честно или, че правото на някой, което трябва да бъде осъществено, ще бъде действително осъществено; защото точно при тези обстоятелствата принуждението на друго човешко същество е легитимно. Кант в произведението си „Rechtslehre” (Учение за правото, бел. прев.) обсъжда задълженията, които възникват в тази област на морала, която носи названието „officia juris” (юридически задължения, бел. прев.), такива, които „не изискват уважението към дълга да е само по себе си определящ принцип на волята” и ги противопоставя на „officia vertutis” (задължения на добродетелта, бел. прев.), които нямат морална ценност, ако не се изпълняват в името на морален принцип. Според мен той има пред вид това, че ние сме длъжни от цялата сфера на морала да отделим тези принципи, които регулират дължимото разпределение на свободата на човека, принципи, които сами по себе си правят така, че за едно човешко същество да е морално легитимно да определя по свой избор начина, по който друг човек следва да осъществи едно действие; и известна особена морална ценност тук е осигурена (тя трябва да бъде разграничена от моралната добродетел, в която се демонстрира добрата воля), ако отношенията между хората се осъществяват в съгласие с този принцип, дори при положение, че следва да бъде използвана принуда, защото само ако тези принципи се съблюдават, свободата ще бъде разпределена между индивидите така, както би следвало да бъде разпределена. И аз мисля, че много важна особеност на моралното право е това, че носителят му бива схванат като имащ морално оправдание за ограничаване на свободата на някой друг, и той има това морално оправдание не защото действието, изпълнението на което има право да изисква от някой друг, има някакво морално качество, а просто защото при съществуващите обстоятелства определено разпределение на човешката свобода ще бъде поддържано само ако на него му бъде позволено по свой собствен избор да определя как този друг човек ще действа.

(Б) Най-добрият начин, по който мога да изложа тази особеност на моралното право, е чрез преразглеждане на въпроса дали моралните права и „задължения“(7) са съотносителни. Твърдението е, че те са средство, че вероятно, всяко изказване с форма „Х има право да ...” изисква и трябва да бъде последвано от изказване с формата „У има задължението да (не) ...” и на този етап ние не трябва да приемаме, че стойностите на променливите, означени с „Х” и „У” следва да означават различни лица. Сигурно има такъв смисъл на думата „право” (който аз вече отбелязах), при който от това, че Х има право не следва, че Х или някой друг има някакво задължение . Юристите изолираха определените в този смисъл права и ги отнасят към „свободите” точно за да ги разграничат от централния по важност смисъл на „право”, който има „задължение” като нещо, с което се съотнася. Предишният смисъл на „право” е необходим, за да очертае тези области на обществения живот, където конкуренцията е най-малкото морално приемлива. Двама души, крачещи един до друг, виждат десетдоларова банкнота на пътя на двадесет ярда пред тях и при това няма и следа от собственика. Нито един от тях няма „задължението” да позволи на другия да вземе банкнотата; в този смисъл всеки един има право да я прибере. Разбира се, би могло да има много неща, които всеки от тях има „задължението” да не прави по време на надбягването до мястото, където се намира банкнотата – не може да се убива или наранява другия и в съответствие с тези „задължения” има права на въздържане от действия от страна на другия. Моралната правилност на всички икономически конкуренции предполага този минимален смисъл на „право”, в който да кажеш, че „Х има право да...” означава просто, че Х има „задължението” да не прави нещо. Хобс видя, че изразът „право” би могъл да има този смисъл, но той грешеше, мислейки, че няма смисъл, в който от това, че Х има право, да следва, че У да има дълг или какъвто и да е вид ангажимент.

(В) По-важен за нашата цел е въпросът дали всички морални „дългове” имат съответстващи им морални права, защото тези, които дават утвърдителен отговор на този въпрос, обикновено приемат без адекватно критично разглеждане, че да имаш право означава просто да си способен да извлечеш полза от изпълнението на един „дълг”; докато, от друга страна, това всъщност не е достатъчно условие (и вероятно не е необходимо условие), за притежаването на право. Така, казва се, че щом животните и бебетата получават облаги от това, че ние изпълняваме „задължението” си да не ги малтретираме, те следователно са ни вменили да имаме задължение за съответното отношение към тях. Обикновено не се стига до извеждането на пълния извод от това разсъждение; повечето хора пропускат да кажат, че ние имаме права към самите себе си защото сме в положение да получаваме облаги от изпълнението на нашето „задължение” да се запазим живи или да развиваме талантите си. Но моралната ситуация, която възниква от едно обещание (където звучащата юридически терминология на права и задължения е най-подходяща) илюстрира най-ясно, че понятието за притежаване на право и това за облагодетелстване от изпълнението на „дълг“ не са идентични. Х обещава на У в замяна на известна услуга от страна на У, че той (Х) ще се грижи за възрастната му майка по времето на отсъствието на У. От тази сделка (transaction) възникват права, но те със сигурност възникват за У, комуто е дадено обещание, а не за майка му, която вече има или притежава права. Разбира се, майката на У е лице, по отношение на което Х има задължение, и освен това, тя е лице, което ще се облагодетелства от изпълнението на това задължение, но лицето, към което Х има задължението да се грижи, е У. Това е нещо дължимо на У, така че У, а не майка му, е този, чиито права Х ще пренебрегне и на когото Х ще навреди, ако У не успее да спази обещанието си, въпреки че майката на У може да е получила физически увреждания поради това неизпълнение. И, от друга страна, У е този, който има морална претенция към Х; той има право майка му да получава грижи и той е този, който може да се откаже от претенцията си и да освободи У от задължението му. С други думи, У е в моралната позиция да определи по свой избор как Х ще действа и по този начин да ограничи свободата на избор на Х; и този факт, а не фактът, че той е в положение да получава облага, обосновава правилността на казването, че той има право. Разбира се, често лицето, на което е направено обещание, ще е единственото лице, което е в положение да получава облага от изпълнението на това обещание, но това не оправдава отъждествяването на „наличие на право” с „получаване на облага от изпълнението на едно задължение”. За цялата логика на правата е важно, че докато лицето, което е в положение да получава облага от изпълнението на едно задължение е схващано чрез обсъждане на това какво ще се случи, ако задължението не бъде изпълнено, то лицето, което има право (т.е. това, към което друго лице има задължение за изпълнение) бива схващано чрез разглеждане на предшестващото изпълнението съглашение (transaction), ситуация или отношения между страните, от които „задължението” възниква. Тези съображения би следвало да ни наведат на мисълта да не разпростираме върху животните и бебетата, които е погрешно да бъдат малтретирани, понятието за право на съответстващо третиране, защото моралната ситуация в този случай може да бъде просто и адекватно описана чрез твърдението, че това е грешно, или че ние не би трябвало да ги малтретираме или, казано чрез философски обобщения смисъл на „дълг”, че наш дълг е да не ги малтретираме (8). Ако обичайната словоупотреба ни разрешава да говорим за права на животните или на бебетата, с това тя прави безполезна употребата на израза „право”, и по този начин тази ситуация ще се смеси с други, различни морални ситуации, където изразът „право” има специфична сила и не може да бъде заместен от други морални изрази, за които вече ставаше дума. Може би известна яснота върху тази тема може да бъде достигната чрез обсъждане на валидността на предлога „към” (to) в израза „наличие на дълг към У” или „обвързан със задължение към У” (където „У” е име на лице), защото тя е много по-различна от значението на същата дума (на английски и в двата случая се употребява предлога „to”, бел. прев.) в изрази като „правене на нещо на У” или „причиняване на вреда на У”, където предлогът ни насочва към лице, което е засегнато от някакво действие. В първата двойка изрази „to” очевидно няма тази валидност, а посочва лицето, което е морално обвързано. Това е едно смислено развитие на понятието за връзка (лат.: vinculum juris: obligare); точният израз не е този за две лица, свързани във верига, а за едно свързано лице, при което другият край на веригата се намира в ръцете на друг човек, който може да я ползва по свой избор.(9) По такъв начин, изглежда е абсурдно да говорим за наличие на „задължения”, или за това, че имаме дългове към самите себе си – разбира се, ние можем да имаме „задължение” да не си причиняваме вреда, но какво може да се има пред вид [след като вече схванахме разликата между двете различни значения на предлога „към” (to)], когато настояваме, че ние имаме дългове или задължения към (to) себе си, състоящи се в това да не си причиняваме вреда?

(Г.) Същностната връзка между понятието за право и оправданото ограничение на свободата на едно лице от страна на някое друго може да бъде отслабена (thrown into relief), ако разгледаме кодекси за поведение, които не претендират да дават права, но само предписват какво следва да се направи. Повечето мислители от традицията на естествените права чак до Hooker мислят за естествените права по следния начин: има естествени задължения, съобразяването с които сигурно би донесло облага на човека; неща, които следва да се вършат, за да се достигне естествената цел на човека, но не естествени права. И, разбира се, има много кодекси за поведение, които само предписват това, което трябва да бъде извършено, т.е. това са кодексите, които регулират някои церемонии. Би било абсурдно да считаме, че тези кодекси удостояват някого с права, но е полезно да ги сравним с правилата на игрите, които често създават права, макар че, разбира се, не морални права. Но даже един кодекс, който очевидно е морален, не е задължително да установява права; Десетте заповеди са може би най-важният пример. Разбира се, освен небесната награда хората са в положение да получават изгода от общото подчинение на Десетте заповеди: неподчинението е нещо лошо и със сигурност ще донесе вреда на индивидите. Но би било изненадващо да ги тълкуваме по начин, че да ги разбираме като удостояващи ни с права. При такова тълкуване подчинението на Десетте заповеди би следвало да бъде схващано като нещо, което индивидите дължат на себе си, а не само на Бог, а неподчинението би се схващало не просто като лошо или грешно, а като грешно по отношение на (и причиняващо им вреда) индивидите. При това положение Десетте заповеди биха престанали да бъдат четени като божествен наказателен закон, предназначен само да изключи известни начини на поведение и биха били мислени като правила, предоставени на хората и регулиращи степента, в която те могат да изискват известно поведение от другите. Обикновено правата са схващани като притежавани или принадлежащи на индивидите и тези изрази отразяват концепцията за моралните правила като такива, които не само предписват поведение, но и като такива, които формират един вид морална собственост на индивидите, с която те като индивиди са удостоени; само когато правата се мислят по този начин, можем да говорим за правови и неправови (грешни), както и за правилни и неправилни действия .(10)

II.

До тук аз търсех да установя, че това да имаш права изисква наличието на морално оправдание за ограничаване на свободата на друго лице и за определяне как това друго лице следва да действа; сега е важно да видим, че ако иска да конституира право, моралното оправдание трябва да е от специфичен вид, и това ще се очертае най-ясно от изучаването на условията, при които правата се предявяват чрез типичния израз „ Аз имам право да...” Според мен в този случай тази форма на изказ се употребява в два различни типа ситуации: А) когато претендентът има някакво особено оправдание за намеса в свободата на друг човек, което другите хора нямат („Аз имам правото да ми бъде платено това, което вие ми обещахте за моите услуги”); Б) когато претендентът се занимава с това да се съпротивлява на или да възразява срещу известна намеса от страна на друго лице, защото тя няма оправдание („Аз имам право да говоря това, което мисля”).

(А) Особени права. Когато правата възникват от особени съглашения (transactions) между индивиди или от някакво друго особено отношение, в които те се намират, то и лицето, което има право, и тези, които имат съответстващото задължение, са ограничени до страните, участващи в особеното съглашение или отношение. Аз наричам такива права особени права, за да ги разгранича от тези морални права, които биват мислени като права против (т.е. като такива, които налагат някому някакви задължения) всекиго (11), като например тези, които се предявяват, когато някаква неоправдана намеса е направена или е налице заплаха от такава, както е в Б) по-горе.

а) Най-очевидният случай на особени права са тези, които възникват от обещания. Като обещаваме да извършим или да не извършим нещо, ние доброволно приемаме задължения и създаваме или даваме права на тези, на които сме дали обещание; ние променяме съществуващата морална независимост на свободата на избор на участващите страни по отношение на някакво действие и създаваме ново морално отношение между тях, така че става морално легитимно за лицето, на което е дадено обещание, да определя как този, който е дал обещанието, ще действа. Този, на когото е дадено обещанието има временно пълномощие или суверенитет върху волята на друг човек по отношение на някакъв особен аспект от нея, което ние изразяваме като казваме, че този, който обещава, има задължение към този, на който е обещал да направи това, което е било обещано. За някои философи понятието за това, че моралните феномени – правата и дълговете или задълженията – могат да възникнат от доброволните действия на индивидите, изглежда напълно тайнствено, но според мен това е така, защото те не виждат ясно нито колко особени са нормалните понятия за право и задължение, нито колко своеобразно те са свързани с разпределението на свободата на избор; действително, би било тайнствено, ако ние бихме могли да направим някакви действия морално добри или морално лоши посредством доброволен избор. Най-простият случай на обещаване илюстрира двете отбелязани вече характеристики на всички особени права: Първо, правото и задължението възникват не защото обещаното действие има само по себе си особено морално качество, но точно поради доброволното съглашение между страните; второ, идентичността на засегнатите страни е жизненоважна – само това лице (на което е обещано нещо) има моралното оправдание за определяне на това как ще действа този, който е обещал. Това е негово право; само по отношение на него свободата на избор на този, който е обещал, е намалена, така че ако той избира да освободи този, който е обещал, от обещанието му, никой друг не може да се оплаква.

Забележки: (1) За първи път към размишление на тази тема ме подтикна г-н Stuart Hampshire, и аз достигнах, макар и не по същия начин като него, до заключение, подобно на неговото.

(2) Боя се, че се нуждаем от по-нататъшно обяснение на объркващата терминология, свързана със свободата. Принудата, освен че лишава човека от възможността да действа в съответствие с избора, който е направил, включва също така и намаляване на реалните възможности за правена на този избор чрез заплахи; ограничението включва всяко действие, целта на което е да направи невъзможно осъществяването на избор и по такъв начин тук се включват също така убийството или заробването. Но нито принудата, нито ограничението включват в себе си конкуренцията. В термините на различаване между „да имаш право на” и „да бъдеш свободен да”, което бе направено по-горе и което се обсъжда в раздел I, секция Б на статията, всички хора могат да имат, в съответствие със задължението си да се въздържат от прилагането на принуда, свободата да удовлетворяват най-малкото тези свои желания, които нямат за цел да принудят някой друг или да му навредят, даже ако фактически, поради това, че ресурсите са ограничени, задоволяването на желанието на един води до накърняване на интересите на друг. В ситуацията на остър недостиг на ресурси това различие между конкуренцията и принудата не би имало смисъл, естествените права са важни само там, „където е възможен мир” (Лок). По-нататък, свободата (отсъствие на принуда) може да няма никаква ценност за тези жертви на неограничената конкуренция, които са твърде бедни за да могат да се възползват от нея; затова би било педантизъм да им се изтъква, че въпреки че гладуват, те са свободни. Тази истина бе преувеличена от марксистите, чието отъждествяване на бедността с липса на свобода смесва две различни злини.

(3) С изключение на тези общи права, (вж. раздел II, В), които са конкретни прояви на правото на всички хора на свобода.

(4) Среща ли се понятието „право на...” при Платон и Аристотел? Както изглежда, в гръцкия език за това понятие няма особен израз, различен от „правилно” и „справедливо” (тук пропускаме няколко израза, написани на гръцки, бел. прев.) До момента до който не е призната моралната ценност на индивидуалната свобода, няма място за моралното право.

(5) Както отбелязва W. D. Lamont, вж. неговия труд “Principles of Moral Judgement” (Oxford, 1946); юристите могат видят работата на Hohfeld „Fundamental Legal Concepts” (New Haven, 1923)

(6) Тук и по-нататък аз използвам изразите „намеса”, ограничаване на свободата на друг човек”, „определяне на това, как ще действа друг човек” имайки пред вид или принудата, или изискването да се изпълни или да не се изпълни определено действие. Връзката между тези два вида „намеса” е твърде сложна, за да я обсъждам тук, мисля, че за целите на това обсъждане е достатъчно да отбележим, че да имаш оправдание за изискването човек да изпълни или да не изпълни някакво действие представлява необходимо, но не и достатъчно условие за осъществяване на принудата.

(7) Аз използвам тук термина „задължение”, тъй като един от факторите, затъмняващи природата на правото, е това, че философите ползват понятието „задължение” и „дълг” при всички случаи, когато има морални причини да се твърди, че едно действие е необходимо или не е необходимо да се изпълни. В действителност „дълг”, „задължение”, „добро”, „лошо” идват от различни раздели на морала, отнасят се до различни видове поведение и служат за изразяване на различни видове морални критики и морални оценки. Най-важно е положението за това, че (а) задълженията могат да се създават или да се приемат на доброволна основа; (б) че това са задължения пред определени хора (тези, които имат права); (в) и че техен източник не е характера на действията, които са задължителни, отношенията между страните. По горе-долу същия начин, макар и непоследователно, езикът ограничава употребата на израза „наличие на задължение”.

(8) Използването тук на обобщеното „задължение” може да повлияе на безпристрастното разглеждане на въпроса за това имат ли бебета и животните права.

(9) Вж. „A.H. Campbell, The Structure of Stair’s Institutes” (Glasgow, 1954), p.31

(10) Континенталните юристи правят разлика между „обективно” и „субективно” право, което много добре съответства на разликата между някакво право на индивида това, което е въобще правилно да бъде правено.

(11) Вж. Раздел II.

Превод: Емил КОЕН

*Статията „Съществуват ли естествени права” на считания на един от най-бележитите западни философи на правото през ХХ в. Хърбърт Лионел Адолфус Харт (Herbert Lionel Adolphus Hart, 1907-1992) е публикувана за пръв път в списание „Philosophical Review”, vol. 64 (1955), p. 175-91. Преводът е направен по публикацията й в сборника “Contemporary Political Philosophy. An Anthology”, ed. by Robert E. Goodin and Philip Pettit, Australian National University, Canberra, 1997, p. 320-27 .