Среща в облаците

Кук­ла и чо­век, кой­то сво­бод­но я дви­жи и нап­равлява - то­ва е об­раз. То­ва е ду­ша­та, коя­то дви­жи тяло­то. Бог, кой­то дви­жи чо­ве­ка. Об­щес­тво­то, кое­то дви­жи ин­ди­ви­да. Ве­ли­мир Ве­лев мо­же да из­реж­да още мно­го срав­не­ния. Не­го­вият спек­та­къл “С­ре­ща в об­ла­ци­те” пре­диз­ви­ка ръ­копляска­ния и ис­кре­ни поз­драв­ле­ния още при пър­во­то си пред­ставя?не пред пуб­ли­ка. Де­ца­та, кои­то иг­раят с ма­рио­нет­ки, чу­ват одо­бре­ние­то на своя­та пуб­ли­ка. Те не поз­на­ват суе­та­та, коя­то чес­то дви­жи към ус­пе­ха ко­ле­ги­те им ак­тьо­ри от НАТФИЗ. За тях иг­ра­та с кук­ли е прос­то “Тяхна­та ра­бо­та”, коя­то ис­кат да из­пълнят доб­ре.

Всич­ко за­поч­ва слу­чай­но. Слу­чай­нос­тта мо­же да е тол­ко­ва не­ле­па, че да от­не­ме част от се­ти­ва­та ти. Но има и доб­ра слу­чай­ност. Та­ка­ва слу­чай­на сре­ща съ­би­ра ве­че по­ло­вин го­ди­на еди­н пре­во­дач и еди­н пре­по­да­ва­тел в Теат­рал­на­та ака­де­ми­я с де­ца от квар­тал “На­деж­да­”, за да усе­тят взаим­но, че чо­век мо­же да за­гу­би се­ти­ва­та си, но не и своя­та се­тив­ност. Ето как из­глеж­да­ло на­ча­ло­то:

Квар­тал “На­деж­да­”, а учи­ли­ще­то е “Л­уи Брайл”. Сте­ни. Клас­ни стаи. В то­ва учи­ли­ще де­ца­та се уча­т да вярват в свои­те въз­мож­нос­ти и да виж­дат све­та по друг - мал­ко по-кра­сив на­чин. Във физ­кул­тур­ния са­лон - сце­на. Ед­но мо­ми­чен­це не пом­ръд­ва от място­то си. При­тесн­ява се да нап­ра­ви до­ри и ед­на крач­ка встра­ни. Ка­то ма­рио­нет­ка. Сед­ми­ци по-къс­но сра­меж­ли­во­то мо­ми­чен­це е ве­че ак­три­са “ед­но от 17-те де­ца, кои­то от­се­га се готвят за уча­стие в теат­ра­лен фес­ти­вал. За пър­ви път пуб­ли­ка­та видя пре­мие­ра­та на тех­ния пър­ви спек­та­къл “С­ре­ща в об­ла­ци­те” през ап­рил. Под­го­тов­ка­та им за ев­ро­пей­ска сце­на те­пър­ва пред­стои.

Всич­ко про­дъл­жа­ва някак уж слу­чай­но. А всъщ­ност се прев­ръ­ща в за­ко­но­мер­ност - всяка сед­ми­ца пре­во­да­чът Бла­жо Ни­ко­лич и ре­жи­сьо­рът Ве­ли­мир Ве­лев пре­кар­ват по­ве­че от час с де­ца­та, кои­то и без то­ва има­т дос­та на­то­ва­ре­на уче­бна прог­ра­ма. Но не е да­леч вре­ме­то, ко­га­то на “бъ­лгар­ски­я Бро­дуей”, как­то на­ри­чат ули­ца “Ра­ков­ски­”, до прес­тиж­ни­те теат­рал­ни сце­ни ще се поя­ви нов теа­тър, убе­де­н е Бла­жо Ни­ко­лич. И пре­во­да­чът, и ре­жи­сьо­рът виж­дат в те­зи де­ца са­мо ед­на от­ли­ка от дру­ги­те - тех­ни­те де­ца-ак­тьо­ри при­те­жа­ват уме­ние­то да чувс­тват ма­рио­нет­ка­та. “То­ва е дар­ба. Как­то някои има­т му­зи­кал­на дар­ба или дар­ба да усе­ща­т цве­то­ве­те, та­ка мал­ци­на при­те­жа­ват вро­де­но чувс­тво за во­де­не на кук­ла, вът­реш­ния усе­т да ожи­вят мър­тва­та ма­те­рия на ма­рио­нет­ки­те,” каз­ва Ве­ли­мир Ве­лев-Ве­льо, кой­то ед­ва ус­пява да се от­къс­не от сту­ден­ти­те си в НАТ­ФИЗ, за да ми раз­ка­же как за­поч­ва всич­ко.

Ко­га­то им ка­за­ли, че ще иг­раят, уче­ни­ци­те, сред кои­то има­ло и пър­во­ла­ци, и два­най­се­ток­лас­ни­ци, не­тър­пе­ли­во пи­та­ли ко­га ще се ка­чат на сце­на­та. “По­ча­кай­те мал­ко,” от­го­вар­яли им пре­во­да­чът и ре­жи­сьо­рът. И за­поч­на­ли с пър­ви­те дви­же­ния. Най-оби­кно­ве­ни дви­же­ния.

Ве­ли­мир Ве­лев е из­ра­бо­тил ме­то­ди­ка, с коя­то ус­пява да на­ка­ра уче­ни­ци­те си да из­пол­зват вът­реш­ни дви­же­ния, за да за­поч­нат да усе­ща­т прос­транс­тво­то. Най-нап­ред на­ка­рал де­ца­та да раз­ма­хат сво­бод­но ръ­це. Те ед­ва раз­дви­жи­ли в мах кит­ки­те си. “И­с­кам да ги нау­ча да бъ­дат сво­бод­ни. Да прео­до­леят стра­ха от прос­транс­тво­то. Да пре­въз­мог­нат фи­зи­чес­кия страх от па­да­не или сблъ­сък, за­що­то тех­ни­те ра­ме­не са стег­на­ти в спа­зъм, ръ­це­те им сякаш са омо­та­ни в не­ви­ди­ми въ­же­та и те се стра­ху­ват от дви­же­ния­та си.” 60 ми­ну­ти сво­бо­да да се дви­жиш в прос­транс­тво­то. 60 ми­ну­ти уме­ние да бъ­деш ин­ди­ви­дуа­лист. То­ва уп­ражн­ява всяка сед­ми­ца с незр­ящи­те де­ца от учи­ли­ще­то в “На­деж­да­” Ве­ли­мир Ве­лев. Пос­те­пен­но оба­че усе­ти­л как те­зи 60 ми­ну­ти са по­да­рък за не­го. Точ­но сред те­зи иг­рае­щи де­ца раз­брал, че ра­бо­та­та му е необ­хо­ди­ма за няко­го. Че някой има нуж­да от не­го­ви­те “о­би­кно­ве­ни­” на пръв пог­лед уп­раж­не­ния.

Още при пър­ви­те сре­щи усе­ти­л, че те­зи де­ца го уча­т на не­що мно­го важ­но. Им­пул­сив­но всяко от тях тър­се­ло под­кре­па в гру­па­та, тър­се­ло ра­мо­то на де­те­то до не­го, об­щу­ва­ли чрез свои до­кос­ва­ния, кои­то им да­ва­ли уве­ре­нос­т. И до­ка­то той ги уче­л чрез теат­рал­на­та иг­ра да вярват в се­бе си, да усе­тят си­ла­та си и из­вън си­гур­нос­тта, коя­то им да­ва гру­па­та, де­ца­та му пре­по­да­ва­ли друг уро­к - кол­ко си­лен мо­же да бъ­де чо­век, ко­га­то ра­бо­ти в гру­па, ко­га­то има на ко­го да раз­чи­та.

Ве­ли­мир Ве­лев раз­каз­ва, че Бла­жо е чо­век, за кой­то е го­тов да ско­чи и в без­дна. Тол­ко­ва сил­но е ве­че до­ве­рие­то меж­ду тях. Е, Бла­жо Ни­ко­лич вмес­то в без­дна­та, по­со­чил на Ве­льо дру­га по­со­ка - на­го­ре, към “С­ре­ща в об­ла­ци­те”. И та­ка два­ма­та за­поч­на­ли ра­бо­та вър­ху пие­са­та, коя­то Ве­ли­мир Ве­лев на­пи­сал след пър­ва­та си сре­ща с де­ца­та. И за съв­сем крат­ко за­поч­нал да ги учи до­кол­ко сил­ни и щас­тли­ви мо­гат да бъ­дат, щом се от­делят от гру­па­та. Да усе­тят как се из­плъз­ват от ней­ни­те ско­ва­ва­щи крач­ки и се дви­жат сво­бод­но в друг, свой си ри­тъм, кой­то не съв­па­да с ри­тъ­ма, на­ла­ган от мно­жес­тво­то, в кое­то чо­век гу­би своя­та ин­ди­ви­дуал­ност.

Та­къв е сю­же­тът на “С­ре­ща в об­ла­ци­те”. Там - в об­ла­ци­те - те има­т очи, с кои­то виж­дат кол­ко е ху­ба­во да си раз­ли­чен, за­що­то си сво­бо­ден. Та­ка де­ца­та-ак­тьо­ри раз­каз­ват своя­та ис­то­рия за еди­н свят, в кой­то все­ки мо­же да има се­ти­ва за дру­гия.

Мо­же би ни­кой не вярва, че еди­н ден те­зи де­ца ще се ка­чат на све­тов­на теат­рал­на сце­на. Но Бла­жо Ни­ко­лич вярва: “А за­що да не се ка­чат? Няма при­чи­на то­ва да не ста­не”. Хър­ва­ти­нът, жи­веещ по­ве­че от де­се­ти­на го­ди­ни в Со­фия, не за­лъг­ва ни­ко­го със своя оп­ти­ми­зъм. Той не ви­тае в об­ла­ци­те, а го­во­ри с фак­ти. Още през 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век в Заг­реб е ос­но­ван теа­тър на незр­ящи­те хо­ра. Се­га поч­ти всяка ев­ро­пей­ска сто­ли­ца има та­къв теа­тър. Са­мо Со­фия изо­ста­ва. Ос­вен то­ва в най-го­ле­мия хър­ват­ски град се ор­га­ни­зи­ра меж­ду­на­ро­ден теат­ра­лен фес­ти­вал, на кой­то пред­стои да уча­ства­т и бъл­гар­ски­те уче­ни­ци от шко­ла­та в учи­ли­ще­то в квар­тал “На­деж­да­”.

Та­ка за­поч­на­ли уро­ци­те по теа­тър. Тео­рия, сре­щи с ак­тьо­ри, пър­ви дви­же­ния в са­ло­на, пър­ва­та пуб­ли­ка. Най-нап­ред де­ца­та ви­де­ли Хрис­то Гър­бов. Бла­жо Ни­ко­лич срещ­нал ак­тьо­ра на ули­ца­та, раз­ка­зал му за ста­ра­ние­то, с кое­то уча­т теат­рал­но­то из­кус­тво мал­чу­га­ни­те, и го по­ка­нил да им гос­ту­ва. Поз­на­ли го вед­на­га. Де­ца­та виж­дат ка­то всич­ки ос­та­на­ли - за­що­то въоб­ра­же­ние­то им ри­су­ва кар­ти­ни, из­граж­да си­туа­ции, раз­поз­на­вай­ки гла­со­ве, ин­то­на­ции, тем­бър, об­яснява ми пре­во­да­чът. Те поз­на­ват ак­тьо­ри­те, до­ри ко­га­то преп­равят гла­со­ве­те си, вли­зай­ки в роля. След то­ва бъ­де­щи­те ак­тьо­ри нао­би­ко­ли­ли Мая Но­во­сел­ска, лю­би­ма­та им ак­три­са, поз­на­та пре­дим­но от те­ле­ви­зия­та. Тя пър­ва ги по­ка­ни­ла на теа­тър - да гле­дат “Фа­нтас­ма­го­рии­”. На из­ли­за­не ка­за­ла: “А­м­а те не са гле­да­ли “Ма­рма­лад­”, и та­ка сре­щи­те им про­дъл­жи­ли в Теа­тъ­ра на бъл­гар­ска­та ар­мия. Въп­ро­си, въп­ро­си, въп­ро­си - де­ца­та пи­та­ли Зуе­ка, Вла­ди Вър­га­ла, Чо­чо Поп­йор­да­нов, Ди­ми­тър Рач­ков, Але­ксан­дъ­р Мор­фов, а пос­ле ръ­копл­яска­ли и в за­ла­та на На­род­ния теа­тър, къ­де­то се иг­рае “Хъ­шо­ве­”.

Сре­щи­те ще про­дъл­жат и през след­ва­ща­та уче­бна го­ди­на. И за то­ва най-мно­го съ­жал­яват пе­ти­ма­та аби­ту­риен­ти, кои­то та­зи го­ди­на на­пус­кат учи­ли­ще­то. Но уп­раж­не­ния­та, с кои­то са за­поч­на­ли тук, са ги нау­чи­ли да усе­ща­т прос­транс­тво­то, да се дви­жат мал­ко по-уве­ре­но в об­щес­тво, кое­то чес­то заб­равя, че пон­яко­га гру­па­та трябва да чу­ва не са­мо ри­тъ­ма от собс­тве­ния си тро­пот, а и ри­тъ­ма на те­зи, кои­то кра­чат по друг на­чин, и с дви­же­ния­та си мо­гат да съз­да­ват из­кус­тво.