След референдума: Преоткриване на прочетени текстове

Преди години, като завършек на юношеското ми съзряване, получих от обичан и много уважаван от мен човек първото издание на една от най-известните книги на християнска тематика на създателя на „Хрониките на Нарния” К. С. Луис - „Писмата на Душевадеца”. Сега, години по-късно, в края на следващ период от съзряването ми, друг обичан и уважаван приятел ми подари новото издание на същата книга. Прочетох я на един дъх, като за пръв път, с блед спомен от миналото четене, нужно за полагането на основите на интереса към подобен дискурс, чието пълно и дълбоко  разбиране ми се струва възможно едва след натрупването на определен житейски опит. За моя изненада, връщането към четен текст във време на по-голяма зрялост, ми опресни мисленето и осъзнаването на проблеми от друг характер, на пръв поглед съвсем отдалечен от един нетрадиционен подход към практическото християнство.

Дълго се колебах и обсъждах с разни хора дали да участвам в референдума, не защото бях несигурна в първоначалната си позиция, а от желание да не проявявам хюбриса на индивидуалиста-отшелник и с лека дума да пратя цялата история „по дяволите” (или при героите от писмата на Луис). Накрая наистина постъпих както бях решила, но с по-леката съвест, че не го правя сама, а съм част от групата на уважавани от мен контестатори. И все пак, признавам, че вечерта, по време на обявяването на резултатите и краткото, но достатъчно изслушване на самодоволните размисли на победителите, ме жегна чувството за вина – защо не гласувах, защо с моето „не” не опитах да променя процентите...  Вероятно сгреших и не трябваше да пропускам шанса си за участие в осъществяването на пряка демокрация, от една страна, но от друга, в главата ми от самото началото звучеше рефрен, чиито контури философът и писател К. С. Луис съвсем на място ми открои, повтаряйки азбучно знание на всеки претендиращ за образованост. 

В качеството си на човек, преживял голяма част от разумното си детство, а после и останалата част от живота си в периода на градеж на демокрацията и още повече на формиране, а по-късно и на разпад на „дясното”, превъртането на думата „демократично” в устите на хора като бившия ни министър-председател и кохортата му, по условие ми причиняваше стомашни конвулсии. Не ми харесваше подобно отношение пред скоби, но навикът си е навик. Накрая талантливото перо на Луис ме спаси от колебанията ми с думите, отправени от Душевадеца, служител на Дявола и преподавател по дяволстване, към дипломиращите се млади дяволи[1]: „Думата, с която трябва да ги водите за носа (има предвид християните, които трябва да минат в лоното на Дявола), е демокрация. Добрата работа, която нашите експерт-филолози вече са свършили в изопачаването на човешкия език, прави ненужно да ви предупреждавам никога да не им позволявате да придадат на тази дума ясно и определено значение. Те и без това няма да го направят. И през ум няма да им мине, че всъщност демокрация е името на една конкретна политическа система, или дори по-точно избирателна система, и че тя има съвсем далечна и слаба връзка с онова, което се опитвате да им пробутате. Разбира се, също така никога не бива да им позволявате да си зададат въпроса на Аристотел, а именно дали „демократично поведение” означава поведение, което се харесва в демократичните общества, или пък поведение, което ще запази демокрацията. Защото, ако се замислят за това, почти неизбежно ще се досетят, че двете неща не непременно означават едно и също... Демокрацията е свързана с политическия идеал, че всички хора заслужават и имат право на еднакво отношение – по този начин тази дума може да бъде прилагана като заклинание при всеки случай и от всеки, сетил се да я използва”.

Парещото чувство от цялата суматоха около референдума кристализира в осъзнаването, че дълбоко не приемам демагогското заиграване с „демократичното” на хора, свалени от власт с демократични избори, от една страна, а от друга, в отвращението от уравняването, което предпостави възможността да се чуе гласът на всеки от народа. Накратко, „демократичното” поведение на бившите ни управници не промени качествено състоянието на демокрацията в България, а затвърди отдавна познатия от комунизма принцип на изравняване или уеднаквяване. Давайки възможност на всеки да се произнесе по въпрос от безкрайно голяма важност и сложност, се стигна до елиминиране, най-малкото, на образователния ценз. За мен, като човек, който цял живот се стреми да се образова, това е безкрайно обидно и унизително, защото съзнавам, че колкото и знание да трупам в моята област, то няма да е достатъчно, за да се произнеса по какъвто и да било въпрос за проблем от материя, която не познавам. Не мога да приема, че правото ми да не знам достатъчно, бе отнето под претекста, че ми е даден шансът да се ползвам от облагите на „демокрацията”.

Сега, когато референдумът вече е факт и онези, които искаха, постигнаха своето, а разговорът се връща там, откъдето тръгна, в мен остава да звучи голямото питане какво е демокрация или по-скоро, какво не е; дали честата употреба на едно понятие завинаги не е заменила познаването на същността му.

В същото време, редом с тези въпроси, в мен отеква и още един – как участниците в българския референдум ще реагират, ако бъдат изправени пред решението, което Франция трябваше да вземе тези дни: „Да се узакони ли съюзът между гейове и да се позволи ли на гей двойки да осиновяват деца?”. Вероятно форумите щяха да гръмнат с хомофобски проникновения, подигравки, анализи или кой знае още какво. Във всичко това обаче щеше да се загуби темата за индивидуалната свобода. По-нататък в речта на Душевадеца К. С. Луис напомня, че главното условие за постигане на истинска демокрация е поощряването на отглеждането и изграждането на индивидуалността на човека. Много е лесно да се накара едно посттоталитарно общество да се произнесе по общонационален въпрос, по който всеки може има някакво мнение, основано на дочути, недопрочетени и недоразбрани факти. Но колко хора биха отговорили ясно, искрено и по човешки съпричастно на въпроса дали хомо двойките трябва да получат правото да създават семейство?! За подобно решение е нужно вглеждане в себе си, в любовта, в семейството, в човечността – може би доста по-трудно от създаването на икономически план за енергийното развитие на България в следващите 15 години...  

Марта Методиева е преподавател по латински в НБУ. Води рубриката „По света”. Член на БХК.