Сирия: Провалът на една идея или защо бягат бежанците
През изминалата седмица имаше две важни развития по отношение на сирийския конфликт. Първо, беше обявена датата на втората мирна конференция в Женева - 22 януари. Второ, формира се нова – поредна, коалиция от бунтовнически групи, които са сред най-несъгласните да преговарят както с режима, така и с останалата опозиция. Но какво всъщност означават тези събития? И какво изобщо се случва в Сирия? Преди няколко седмици чух сравнително добре образован и следящ новините човек да казва по отношение на сирийските бежанци: “Какъв чак пък толкова е този конфликт в Сирия? От какво пък толкова бягат?”. Ето от какво.
Протестите, които избухнаха в Сирия през март 2011 г. бяха подбудени от местни събития - ареста и измъчването на група младежи, написали антиправителствени лозунги на училищна стена в южния град Дераа, и кървавото потушаване на последвалия ги протест от страна на силите за сигурност, довело да разрастване на протестите в цялата страна. Същевременно обаче те бяха вдъхновени от т.нар. Арабска пролет и успехите на уличните протести в други държави като Египет и Тунис. Изтощени от десетилетия живот в условията на недемократичен и тоталитарен режим, определян като един от най-сериозните нарушители на правата на човека в света, сирийците съзряха своя момент и излязоха на улицата с искане за оставка на президента Башар ал Асад и демократизиране на политическата система. Щом няколко седмици мирни протести можеха да повалят Мубарак, защо не и Асад?
Чудно дали всички тези хора биха излезли, ако знаеха в какво ще се превърне Сирия в следващите две години. Но за това по-късно. На първо време се оказа, че сирийският режим няма никакво намерение да сдаде властта, нито да толерира несъгласните с нея. От самото начало мирните протести бяха посрещнати с насилие от страна на армията, която си позволяваше не само да напада и разгонва протестиращите, но и да стреля срещу тях. В опит да задушат протеста в самото му начало, властта изпрати танкове и тежка артилерия в Дераа само няколко дни след началото на демонстрациите. Други градове с по-изразени протести бяха подлагани за наказание на бомбардировки и ракетен огън, включително в жилищни квартали.
Насилието поражда насилие и така мирната гражданска съпротива срещу режима придоби по-радикален характер. Бързо започнаха да никнат въоръжени отряди и групи бунтовници, които вече не вярваха в мирни решения и бяха готови да отговорят на Асад с неговите собствени методи. Сред тях се появиха и ги поведоха офицери, дезертирали от армията, а групи, жестоко репресирани от режима в миналото като Мюсюлманското братство, изплуваха на повърхността и попълниха редиците им, наред с разочарованите мирно протестиращи.
За радост на бунтовниците, те съвсем не бяха сами в желанието си да видят края на сирийския режим. Още преди Джордж Буш да включи Сирия в “оста на злото”, Асад беше останал с малко приятели на международната сцена и освен Русия, Иран и в по-малка степен Китай, подкрепата на международната общност беше за въстаниците. Държавите, както от Запада, така и от Близкия изток - в лицето най-вече на Турция, Саудитска Арабия, САЩ и Великобритания - побързаха да осъдят насилието над протестиращите.
След неуспешните опити да бъдат наложени санкции от Съвета за сигурност на ООН, те бързо насочиха вниманието си да помогнат на сирийската опозиция, в това число на новосформираната през август 2011 г. Свободна сирийска армия (ССА), съставена главно от бивши войници и доброволци от местни въоръжени групи. Паралелно с това се формира Сирийският национален съвет (СНС), гражданска коалиция от опозиционни групи, с идеята да обедини сирийската опозиция и да стане неин легитимен представител пред международната общност. Те също в началото получаваха значителни средства от държавите - противници на режима.
Тук обаче започнаха провалите. Както СНС, така и ръководството на ССА не успяха да постигнат нито пълното обединение на опозицията, нито оперативен контрол над това, което се случваше в Сирия. Вместо в единна бойна сила, ССА започна да функционира повече като хлабава мрежа от местни отряди, които уж би трябвало да координират действията си, но всъщност имат различни цели, идентичности и методи и сред които конкуренцията за ресурси и въоръжение взема превес над кооперацията в името на общи идеи. В момента тя е много малко повече от канал за доставяне на чуждо финансиране и превози на оръжие до отделни командири. Същото важи и за СНС, който, бидейки съставен най-вече от националистки и умерени ислямистки формации, не включва в състава си по-радикалните ислямисти, кюрдските бунтовници и лявата опозиция в лицето на Националния комитет за координация, съюз на 16 леви политически партии, три кюрдски политически партии и независими политически и младежки граждански активисти със значителна подкрепа в страната.
При липсата на политическо лидерство общата визия все повече започна да отстъпва място на разкъсване и фрагментация. Нароиха се множество опозиционни групи, които не признаваха авторитета нито на СНС, нито на ССА, в това число джихадистки групи и чуждестранни бойци, припознали Сирия като следващия терен на някакъв “сблъсък на цивилизациите”, роден от болните им глави. Групировки, използващи без колебание методи, включващи безразборно убиване и насилие над цивилни, както в случая със самоубийствените атентати в ал Нусра, една от най-големите джихадистки бригади, през май 2012 г. в Дамаск, отнели живота на 55 души. В някои райони, освен срещу режима, бунтовническите групи в Сирия започнаха да воюват за територия и помежду си, поставяйки местното население между чука и наковалнята.
Виждайки, че разделението в редиците на бунтовниците прави победата им над армията на Асад по-малко вероятна, беше направен нов опит за обединение на опозиционните сили с образуваната през ноември 2012 г. в Катар нова Национална коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили, включваща както досега съществуващите обединения, така и други опозиционни групи. Националната коалиция бързо се превърна в място на надеждата за единна опозиция и получи широко международно признание като единствен легитимен представител на сирийския народ; и също толкова бързо се разбра, че ще бъде поредният провал, неуспявайки нито да състави стратегия за прехода, нито да постави местните структури под свой контрол, нито да сформира алтернативно правителство и да администрира областите, държани от опозицията, нито дори да се превърне в проводник и координатор на финансова и военна помощ. Първият президент, Моаз ал Хатиб, подаде оставка само четири месеца след създаването и се оплака от вътрешни разделения и външна намеса.
Пролиферацията на различни опозиционни групи е подпомогната от факта, че държавите поддръжници на опозицията насочиха подкрепата си - както военна, така и финансова и хуманитарна, към отделните групи, предпочитани от тях, с цел както достигането на места извън контрола на Националната коалиция, така и налагането на собствените си интереси и разбирания за това кой трябва да управлява Сирия. При липса на координиран процес и атмосфера на подозрителност един към друг от страна на великите сили, се стигна до ситуация, в която един започна да налива пари и ресурс в едно, а друг - в друго, което допълнително изостри разделянето между различните представители на сирийската опозиция. Тази фрагментация продължава до ден днешен - както казахме в началото, само миналата седмица беше обявен поредният съюз на бунтовнически групи, непризнаващи авторитета на Националната коалиция.
Националната коалиция е тази, която би трябвало да участва в мирната конференция в Женева през януари. Тя обаче е поставила твърдото условие, че ще дойде само ако разговорите се фокусират върху това как Асад ще се оттегли, а не дали изобщо ще го направи. Изобщо не е ясно дали сирийското правителство се е съгласило на това, особено при положение, че постигна значителен напредък на бойното поле през последните седмици. С други думи, дали конференция изобщо ще има и, ако има, дали ще доведе до каквото и да било повече от първата конференция (която не постигна нищо), е напълно неясно. Дори и Асад да се оттегли, създалата се ситуация означава, че гражданската война в страната много лесно може да продължи поради радикално различните визии за развитието, царящи сред различните опозиционни групи. Само една много сериозна стратегия за демократичното решаване на конфликтни възгледи може да спомогне това да не се случи, но сегашните лидери са твърде слаби и разделени помежду си да създадат такава. Веднъж опитали да говорят чрез дулата на оръжията, хората стават по-несговорчиви - ефектът на насилието върху човешката психика може да втвърди позицията на опонентите на договорени решения.
Това ни води до най-важното: действителността в Сирия днес. Гражданската война дотук отне живота на повече от 100 000 души, сред които най-малко 11 000 деца. Според данни на ООН половината от населението на страната живее в зони, засегнати от конфликта – 9,3 милиона души, половината от които деца. Това означава всекидневен живот във военна зона, на места под непрекъснат обстрел и бомбардировки както от страна на армията, така и от бунтовническите групи. Цивилното население на Сирия живее в постоянна несигурност и е заклещено между, от една страна, масови кланета и зверства от страна на армията и проправителствени милиции, като това извършено в Хула през май 2012 г. от една такава (наричана Ал шабиха), и атаката с химическо оръжие през август тази година, и от друга страна, нарастващото беззаконие в районите, държани от бунтовниците, където в отсъствието на държавна власт престъпността расте, а икономическата ситуация е мрачна. В последната година сирийската икономика се е свила с повече от 30%, петролният сектор е в застой и се наблюдава рязък спад в производството на храна и в селското стопанство, което се дължи както на недостиг на работна ръка, така и на това, че воюващите групи унищожават посеви като наказание за “нелоялни” елементи. Това, комбинирано с изтичането на капитали и преустановяването на голяма част от индустриалното производство, означава, че страната е изправена на ръба на глада. През изминалия месец започна и епидемия от полиомиелит, тежко детско заболяване с изключително сериозни последици. Едно от всеки пет училища е унищожено и повече от 2 милиона деца бяха принудени да спрат да ходят на училище тази учебна година.
Хуманитарните агенции като УНИЦЕФ определят положението като критично – 3-то ниво по скала от едно до три, тоест щетите от войната са сравними с тези, нанесени от тайфуна Хайян, опустошил Филипините преди няколко седмици. Поне бурята - определяна като най-мощната, регистрирана някога на суша - трая ден и имаше обозрим край, за разлика от войната. За сведение, в момента в света няма други хуманитарни кризи от 3-то ниво.
За повечето сирийци идеята за мира се отдалечава все повече и отстъпва място на безизходица. Чудно ли е, че при това положение повече от 2 милиона души са напуснали страната? Най-малко 900 000 от тях са деца под 11-годишна възраст. Повечето от тях живеят в тежки условия в бежански лагери в Турция, Ливан, Йордания и Ирак – държави, приели по няколкостотин хиляди души. Нечовешко и непристойно е дори да се говори за няколкото хиляди души, достигнали България, като за бреме и тежест за обществото. А да се говори за затваряне на границата и от високи трибуни да се пропагандира омраза и ксенофобия е не само срамно – чудовищно е.
Ваня Кънева е специалист по политиката на Близкия изток, завършила Школата по ориенталски и африкански изследвания към Лондонския университет. Работи в УНИЦЕФ.