Шифърът на мъдростта

Разм­яна­та на хляб над ог­ра­ди­те ка­ра­ла хора­та няко­га да проум­яват раз­лич­ни­те на­ри­ча­ния при оме­сва­не­то му. Та­ка праз­ну­ва­щи и приоб­ще­ни към праз­ни­ка си го­во­ре­ли - и се чу­ва­ли! Не се на­ла­га­ло да се над­вик­ват.

И днес в ид­еал­ния цен­тър на Со­фия про­дъл­жа­ват да си съ­жи­телс­тват три хра­ма на три ве­роиз­по­ве­да­ния - цър­ква, джа­мия и си­на­го­га. Ог­ра­ди­те са поч­ти не­за­бе­ле­жи­ми, но над тях се раз­менят не хляб, а де­ци­бе­ли.

“А­та­ка” съ­би­ра под­пи­си сре­щу ви­со­ко­го­во­ри­те­ли­те на джа­мия­та с ви­со­ко­го­во­ри­те­ли. Пи­там хо­ра­та как­во им пре­чи мю­сюл­ман­ският при­зив към мо­лит­ва. Под­пис­ва­щи­те се не оби­ча­т да от­го­варят. Под­ми­на­ли­те по­ка­на­та да се вклю­чат към про­тес­ти­ра­щи­те, на брой око­ло 7000, от­го­варят на въп­ро­са ми с въп­рос: “А­ми ако някой за­поч­не да съ­би­ра под­пи­си сре­щу кам­бан­ния звън на хрис­тиян­ски­те хра­мо­ве?”

Над­вик­ва­не­то е по прин­цип зан­ятие, кое­то оти­ва на не­по­рас­на­ли­те ни си­но­ве и дъ­ще­ри в дет­ски­те гра­ди­ни. И то ко­га­то им въз­ло­жат да из­мислят на при­каз­ка­та нео­чак­ван край. При въз­рас­тни­те ис­то­рия с нео­чак­ван край мо­гат да раз­ка­жат те­зи, кои­то са не­що по­ве­че от фе­но­ве. Да ста­неш фен оба­че днес е осо­бе­но лес­но и ру­тин­но за­ни­ма­ние. То е ка­то да на­ме­риш оп­рав­да­ние да не си пер­фо­ри­раш би­ле­та в трам­вая, да да­деш сто­тин­ки на ръ­ка на кон­дук­то­ра във вла­ка...

Да­ли раст­ящи­те днес де­ца някой ден ще за­поч­нат да съ­би­рат под­пи­си сре­щу дрън­ча­щи­те трам­ваи - са­мо бъ­де­ще­то ще по­ка­же. Кой оба­че ще им да­де да вкусят он­зи хляб, де­то няко­га са раз­мен­яли над ог­ра­ди­те, е въп­рос, кой­то зву­чи без­смис­ле­но за под­пис­ва­щи­те се. На тях им сти­га да чуят, че в оп­ре­де­ле­ни ча­со­ве шу­мът е драз­нещ. Вре­ме­то им да се за­мислят за пос­ле оба­че ни­ко­га не сти­га.

Има­ме ли ад­ми­нис­тра­тив­на за­щи­та сре­щу над­вик­ва­не­то? За­мес­тник кме­тът Цве­тан Цве­та­нов уто­чни пред “О­бек­тив”: “Всяко ис­ка­не за граж­дан­ска проя­ва се раз­ре­ша­ва от кмет­ска­та ад­ми­нис­тра­ция. Ако има­ме ос­но­ва­ние за от­каз, ние да­ва­ме съот­вет­ни­те пре­по­ръ­ки на ор­га­ни­за­то­ри­те. В то­ва от­но­ше­ние За­ко­нът за ми­тин­ги­те и съб­ра­ния­та дос­та ни ог­ра­ни­ча­ва. Ка­то ад­ми­нис­тра­ция ние има­ме пра­во да от­ка­жем раз­ре­ше­ние за проя­ва, ко­га­то има кон­крет­на зап­ла­ха за на­цио­нал­на­та си­гур­ност. Та­зи под­пис­ка, мисля, не на­ла­га да се из­пол­зва то­зи член от за­ко­на. Ос­но­ва­ние да спрем ис­ка­не­то за под­пис­ка на “А­та­ка” няма­ме. Ние прояв­ява­ме то­ле­ран­тност към про­тес­ти­те на бъл­гар­ски­те граж­да­ни.

Из­рич­но оба­че сме под­чер­та­ли, че е не­до­пус­ти­мо там, къ­де­то се из­повя­два някак­ва вяра, да наг­нет­ява­ме ом­ра­за и ет­ни­чес­ка не­то­ле­ран­тност. Ка­те­го­рич­но сме заб­ра­ни­ли оз­ву­ча­ва­не­то с ви­со­ко­го­во­ри­те­ли по вре­ме на под­пис­ка­та, за­що­то то­ва би да­ло тон на не­доб­ри взаи­моот­но­ше­ния. Ние трябва да има­ме то­ле­ран­тност и тър­пи­мост към раз­лич­ни­те ре­ли­гиоз­ни ри­туа­ли.”

Са­мо че мо­же ли об­щи­на­та да осъ­щест­вява кон­трол и кой трябва да на­ла­га сан­кции, ако има на­ру­ше­ния? “Всич­ко се съг­ла­су­ва с по­ли­ция­та - от­го­варя Цве­та­нов. - Ко­га­то има раз­ми­на­ва­не с раз­ре­ше­но­то, съот­вет­ни­те ор­га­ни се произ­насят. Та­ка бе­ше при по­се­ще­ние­то на Кон­до­ли­за Райс. Пра­вим и прег­лед на дру­ги проя­ви, про­ве­де­ни от съ­щи­те ор­га­ни­за­то­ри. Пон­яко­га сме от­каз­ва­ли раз­ре­ше­ние, ако е има­ло пре­диш­ни на­ру­ше­ния. Не трябва оба­че да оти­ва­ме и в дру­га­та край­ност - да заб­ранява­ме. Щом има ор­га­ни­за­то­ри, зна­чи има пот­реб­ност от проя­ва­та. Ко­га­то мал­ци­на се под­пис­ват, са­ми­те ор­га­ни­за­то­ри ще се от­ка­жат и няма как да на­ру­шат об­щес­тве­ния ред. Въп­ро­сът е да има то­ле­ран­тност и тър­пи­мост и все­ки да има пра­во­то да из­повя­два то­ва, кое­то смята, че е ред­но, или да из­ра­зи своя про­тест в рам­ки­те на за­ко­на, без да на­ру­ша­ва лич­на­та сво­бо­да на ос­та­на­ли­те граж­да­ни.”

Хлябът, оме­се­н с по­пу­ли­зъм все още се хар­чи. Не би­ха го яли оба­че ис­тин­ски­те фе­но­ве на ста­дио­на. Има връз­ка меж­ду не­га­ти­виз­ма и проя­ви­те му. Дос­та­тъч­но е да се за­мис­лим как не мно­го ти­хо се рад­вах­ме на гра­фи­ти­те по па­мет­ни­ци­те, кои­то ри­су­ва­ха по­рас­на­ли­те ни де­ца. Поощ­ре­ни, те за­поч­на­ха и да ги ру­шат. За­то­ва в сто­лич­ния цен­тър се стиг­на до па­ра­докс. Мо­ну­мен­тът, по­да­рен от кме­та на Бер­лин, строи­те­ли­те за­вър­ши­ха пред­сроч­но. Но им се на­ло­жи да го заг­радят, за да го пред­пазят. По­не за от­кри­ва­не­то крех­ко­то ина­че стък­ло трябва­ше да ус­тои на гра­фи­ти­те и на проб­ва­щи­те здра­ви­на­та му.