Ще стане ли разделението на властите жертва на "Октопод"-а?

От двайсетина дни държавата има официално приет враг. Той се казва Алексей Петров и ако човек не прави нищо друго, освен да чете вестници, ще остане с впечатлението, че поне десет години този човек е бил истинският властник в България, само дето никой не е знаел за това.

Дали акцията срещу Петров е начало на истинска война срещу мафията и олигархията, или просто една банда в службите за сигурност е взела временно надмощие над друга, съперничеща й групировка, предстои да видим.

Но как? Ами чрез решението на съда.

Ако живеехме през петдесетте години на миналия век, нямаше да има никакъв проблем. Политбюро взима съответното тайно решение, то се „свежда” до партийните организации на следствието и съда и въпросът практически приключва. Останалото е въпрос на техника, включваща като неотменим елемент и изтезания. Така съдебната присъда беше просто юридическата дреха на предварително взетото политическо решение. Тя трябваше да убеди и малкото останали вътре в себе си несъгласни, че всичко е „ОК” – ето, има съд, процесът е публичен, а обвинените имат и защитници. Такава бе технологията на московските процеси от края на тридесетте, по този начин у нас бяха направени и Народният съд през 1945 г., и поредицата показни процеси, най-значимите от които бяха тези срещу Никола Петков през 1947 г. и срещу Трайчо Костов през 1949 г.

Сега, в 2010 г. всичко това не е възможно, няма как да стане и не е нужно да се обяснява защо. Но има един общ елемент – това е убеждението на властимащите, и тогава, и сега, че тези, които те „ловят”, са действително виновни и че на обществото като цяло и на собствената им власт ще бъде направена голяма услуга, ако виновните отидат „където трябва”, т.е. в затвора. Изменил се е, разбира се, смисълът на обвиненията, те сега не са пряко политически, моралната поанта е друга – сегашните врагове на ГЕРБ-ерското правителство не са преки „предатели” на „правилната”, но вечно извиваща се „линия на Партията”, а са обвинявани в принадлежност към мафията и в незаконно обогатяване. Но, понеже мафия винаги значи срастване на престъпността с властта, то и при сегашното зрелище сме свидетели на внушения точно за това – освен че мнозина вече са убедени, че Алексей Петров е приказно богат (един „жълт” вестник писа миналата седмица, че личното му богатство е около 500 милиона лева), той вече твърде ясно, макар и косвено, е обвинен не само в „политическо инженерство”, което само по себе си е морално укоримо, но не е престъпление, но и в това, че стои – като вдъхновител, а може би и причинител, зад една трагедия, смъртта на Ахмед Емин.

Нека да сме наясно – по никакъв начин не искам да кажа, че Алексей Петров и компания са невинни. Това, което сега непредубеденият човек може да каже, е „може би”, „нека изчакаме съдът да си каже думата”.

Добре, и след като вече не може на съдиите пряко да се нарежда по „партийна линия”, след като няма как да се отмени несменяемостта им (за това Брюксел би ни зашлевил много яка политическа плесница), то са необходими други средства за пречупване на упорстващия да запази независимостта си съд, или, да го кажем по-меко, други средства, за да бъде „убеден” съдът, че изпълнителната власт в този случай е правата. Впрочем, нужно ли е да напомняме, че там където има независим съд, има и демокрация, има и действени, а не само декоративни гаранции, за спазване на правата на човека?

И правителството – главно в лицето на министъра на вътрешните работи, започна упорита кампания, повтаряща до втръсване рефрена „ние ги ловим, те ги пускат”. Последва и знаменателна реплика на автора на тази популярна фраза, на премиера Борисов: „Води се война, на война като на война, който издържи”. Целта е двойна – първата е да се внуши на обществото, че само едни са „добрите” и те са МВР и тайните служби (надлежно прочистени от скрити предатели като въпросния Петров и Петко Сертов), а втората е да се повлияе на самите съдии. В края на краищата, и те четат вестници, гледат телевизия и сигурно на мнозина от тях най-малкото би им било неудобно да са – в очите на т.нар. „обществено мнение” – на страната на „лошите”. Ако втората цел бъде макар и частично постигната, не можем да очакваме нито справедлив процес, нито честни присъди.

Разбира се, ответният огън от страна на съдийската гилдия не закъсня – поредица изявления на висши съдии, декларации на Съюза на съдиите, на шефовете на двата върховни съда, обръщения до „Европа” и т.н.

Не е нужно да се повтаря още веднъж очевидното – съдебната власт, за разлика от изпълнителната, която идва и си отива, е носител, по самата си природа в една демократично устроена държава, на ценности. Това са ценностите на правовата държава, на властта на закона и на правата на човека. Изпълнителната власт зависи от капризите на т.нар. „народна воля”, съдебната – поне в идеала – само от закона. Нещо повече – съдебната власт може да коригира несъвършенствата на актовете на конюнктурно действащото понякога законодателно тяло. Затова полицейско-политическата атака срещу съдиите е крайно опасна. Тя не може сега да подмени конституционното устройство на независимостта и разделението на властите, но може да създаде обществена атмосфера, в която мнозина съдии биха били склонни да забравят в името на това да нямат неприятности особената си роля на носещи конструкции на промененото преди двадесет години общество.

От войната на Цветанов и Борисов срещу съда все пак има, засега, и известна полза. Обявено бе, че има данни за корупция сред прокурори и съдии, нещо, което е обществена тайна, но вчера (1-ви март) бяха оповестени данни от подслушвания, засега без имена, от които ясно се вижда как хора от съдебната власт (поне 60 души според заместник-главния прокурор Валери Първанов) преговарят с подсъдими за пари. Струва ми се, че акцията на Прокуратурата или най-малкото публичното й огласяване, едва ли щяха да са възможни, ако не бе създадената от изпълнителната власт войнствена атмосфера. Това е нормално – прокурорите трябва най-вече да доказват, че са на страната на „добрите”, защото задължението им е да обвиняват. Затова склонността на прокуратурата да обвинява без достатъчно качествени за пред съда доказателства си е така да се каже неин „генетичен недъг”. Тя си има, също като МВР, и оправдание – „ние направихме каквото можахме, но нали знаете, че присъдата е в ръцете на съда?”

Въпросът е тази важна, но частична полза да не е превърне в „малкото камъче, което преобръща колата”, да не допуснем в обявената война между организираната престъпност и правителството жертва да станат разделението на властите и независимостта на преценката на съдиите. Откровено казано, надеждите, че това все пак няма да стане лежат не толкова в съпротивителните сили на опозицията и на т.нар. „гражданско общество”, а извън България – в ЕС и в НАТО.