Съдът в Страсбург отхвърли практиката на българските съдилища да дублират административна и наказателна отговорност

На 14 януари 2010 г. в решението си по делото Цоньо Цонев срещу България Европейският съд по правата на човека в Страсбург (Съдът) установи, че практиката на българските съдилища да „дублират“ наказателната и административно-наказателната отговорност нарушава „правото на невъзможност за повторно осъждане и наказание“, гарантирано от чл. 4 от Протокол № 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията). С това си решение Съдът хвърля съмнение върху презумпцията, че българският наказателен процес почива върху древната максима non bis in idem, т.е. никой не може да бъде наказан два пъти за едно и също деяние.

За да стигне до извода за съществуването на опасност от „дублиране“ на наказания в конкретния казус, Съдът разсъждава над това дали налагането на административно наказание на жалбоподателя (с влязло в сила наказателно постановление или решение на съда) позволява търсенето и на наказателна отговорност от него за същото деяние.

В настоящия случай, жалбоподателят заедно със свой познат посетили трето лице в дома му, където последвало сбиване между тримата. Била извикана полицията и жалбоподателят бил арестуван. В последствие, с акт на кмета на населеното място, на жалбоподателя била наложена глоба за проникване в чуждо жилище и нанасяне на побой в нарушение на наредбата за опазване на обществения ред на територията на населеното място. Скоро след това, прокуратурата привлякла жалбоподателя към наказателна отговорност за нанасяне на телесна повреда и проникване в чуждо жилище. Той бил признат за виновен и бил осъден на осемнадесет месеца лишаване от свобода. Впечатлението му било, че е наказан два пъти за едно и също деяние и поради това отнесъл въпроса до Съда в Страсбург.

Както Наказателно-процесуалният кодекс (в чл. 21, ал. 1, т. 6 от действащия по време на подаването на жалбата в Съда НПК от 1974 г., чийто текст е почти дословно възпроизведен в новия НПК от 2005 г., в чл. 24, ал. 1, т. 6), така и Законът за административните нарушения и наказания (в чл. 17), утвърждава принципа за невъзможността едно лице да търпи санкции повторно за същото деяние, за което вече му е наложено наказание с влязъл в сила акт. Имайки предвид „същото деяние“, всеки от двата текста обаче говори за „същото престъпление“ или за „същото нарушение“. Излиза, че едно деяние не може да бъде предмет на две наказателни или на две административно-наказателни производства. Вероятно в тон с това разграничаване между административния и наказателния процес са и тълкувателните решения на Върховния съд, както и практиката на Върховния касационен съд, според които налагането на административно наказание на едно лице не прегражда пътя за търсенето на наказателна отговорност от него за същото деяние [1].

За да прецени дали наистина е налице дублиране на наказанията по отношение на жалбоподателя в делото Цоньо Цонев срещу България, Съдът първо разглежда въпроса дали процедурата по налагане на административно наказание на жалбоподателя може да се нарече „наказателна“ по смисъла на чл. 4 от Протокол № 7. [2] Според Съда, не може вътрешното законодателство да бъде единственият критерий при преценката за правилното прилагане на тази разпоредба от Конвенцията. [3] Заедно с това, Съдът взема предвид обществената опасност на деянието само по себе си. [4] Ако съдът приеме, че конкретното деяние има голяма обществена опасност, това е достатъчно то да бъде наречено „престъпно“ по смисъла на разпоредбата на чл. 4 от Протокол № 7.  [5]

След като Съдът се е удовлетворил, че извършеното деяние попада в приложното поле на чл. 4 от Протокол № 7, следващият въпрос е дали предмет на двете производства срещу жалбоподателя е било едно и също деяние.

Съдът се абстрахира от правната квалификацията на деянието по вътрешното законодателство и разглежда самото деяние като съвкупност от факти, реализирани в действителността. [6] В настоящия случай Съдът намира, че фактите, довели до налагането на наказанието „глоба“ на жалбоподателя, съставлявали нарушаване на обществения ред чрез проникване в чуждо жилище и нанасяне на побой. Същите обстоятелства се съдържали и в обвинението, повдигнато срещу жалбоподателя от прокуратурата – проникване в чуждо жилище и нанасяне на телесна повреда. Следователно, наказателното производство се е основавало изцяло на същите обстоятелства, на които е било построено и административното производство. [7]

Съдът приема, че двете наказания – глоба и лишаване от свобода, са били наложени на жалбоподателя за едно и също деяние, а именно проникването в чуждо жилище и нанасяне на побой. Съдът поддържа, че когато актът за налагане на административното наказание „глоба“ е влязъл в сила, съответният български съд е трябвало да прекрати висящото наказателно производство срещу жалбоподателя. Това е така, защото правилото на чл. 4 от Протокол № 7 се отнася и до забраната държавата да започне или поддържа повторно преследване срещу едно лице, а не само до забраната повторно да го осъди или оправдае.

Подобна аргументация би могла да породи опасения, че границите между институтите на нарушението и престъплението се размиват. Или пък че търсенето на наказателна отговорност би могло да се затрудни. От друга страна обаче, следва да се вземе предвид и виждането, че съвместяването на административно-наказателната и наказателната отговорност по отношение на същото лице за същото деяние е в противоречие със закона, тъй като двата вида отговорност са тавтологични по същността си. Тук е и основното разминаване между съдебната ни практика и правната ни теория. За разлика от практиката на съдилищата, в правната теория се приема, че „... за едно административно нарушение може да се наложи само едно административно наказание, предвидено от закона. Налагането повторно на друго наказание (углавно или административно) [8] за същото деяние е грубо нарушение на законността.“ [9]

Решението по делото Цоньо Цонев срещу България показва не само тромавата уредба и приложение на забраната за повторно наказание, но също и липсата на координация между институциите на административния и наказателния процес. С оглед на по-сигурната защита на основните човешки права е напълно задължително наказващите органи да функционират в системата на едно хармонизирано производство, което отчита действията на всички ангажирани с казуса страни, с цел да бъде избегнато неправомерното засягане на правата на гражданите.

[1] Вж. тълк. реш. № 85 от 1 ноември 1966 г. по н. д. № 79/1960 г., ОСНК на ВС; реш. № 348 от 29 май 1998 г. по н. д. № 180/1998 г., ВКС, II н. о.; реш. № 564 от 9 декември 2008 г. по н. д. № 626/2008 г., ВКС, I н. о. обратно
[2] Tsonyo Tsonev v. Bulgaria, no. 2376/03, § 47. обратно
[3] Sergey Zolotukhin v. Russia, no. 14939/03, § 52. обратно
[4] Пак там, § 53. обратно
[5] Пак там. обратно
[6] Пак там, § 79. обратно
[7] Tsonyo Tsonev v. Bulgaria, no. 2376/03, § 52. обратно
[8] Курсивът на автора. обратно
[9] Дерменджиев, Костов и Хрусанов. „Административно право на Република България. Обща част.“, Изд. Сиби (2001), София, стр. 308. обратно