Русия през зимата

Най-смешната новина, която съм чела напоследък, гласи, че рейтингът на Путин е спаднал. Тя беше представена на целия свят от Ройтерс и съдържаше пояснението, че въпросният рейтинг се е сгромолясал във времето по следния начин: през януари премиерът на Русия е бил одобряван от 68% от своите съграждани, през ноември – от 61%, а през декември, след изборите – от само 51%.

Смешното на тази новина не е в съдържанието, а в аршина, с който тя е премерена: сякаш социологически данни от САЩ, ЕС, Китай и Русия могат да се интерпретират по еднакъв алгоритъм. Не могат. 17-те процента спад в рейтинга на Путин за по-малко от година просто не могат да се четат като аналогичния спад в рейтинга на някой западен премиер. Разликите започват от нивото на независимост и достоверност на самата социология, преминават през атмосферата на страх, в която живеят (или не) съответните респонденти, и завършват с много належащия въпрос за дефиницията на думата „одобрявам“. „Одобрявам Путин, защото руснаците си го заслужават“ - това е точно толкова честа реплика, колкото и убеждението, че е по-добре никой да не знае какво мислиш за управляващите, за да си нямаш проблеми.

Но най-впечатляващото в новината всъщност е в значението, което й се отдава. Имплицитно в нея се съдържа логичното западноевропейско заключение, че щом един политик бива харесван все по-малко от хората, това значи, че той има все по-малко шансове на предстоящите избори. Преди да е наивно и погрешно за Русия, това разсъждение е нещо много по-важно: то нагледно ни демонстрира, че Западът е готов да вярва в предвидимостта на руския обществено-политически живот и в прозрачността и честността на нормите, които го ръководят. Колкото и фалшиви избори да произведе Русия, колкото и да зачеркне опозиционния глас и основните права на своите граждани.

Ето това е най-важният извод от последните избори. В по-голямата си част западната цивилизация остана плаха и нерешителна към положението в Русия след изборите, дори и когато се случи съвършено невероятното: групи хора излязоха на улиците. И не само че излязоха, ами отправиха радикални искания.

Впрочем тази „радикалност“ се нуждае от особено внимание, тъй като тя не илюстрира само готовността на малка (засега) част от руснаците да отстояват своето право на свободен вот. Исканията са толкова всеобхватни, че илюстрират включително и насъбрания гняв пред режима, забранявал протестите. Само дълго мълчали хора могат да поискат наведнъж следното:

1. Освобождаване на политическите затворници.
2. Приемане на нови закони за партиите и регистриране на опозиционните партии.
3. Оставка на шефа на ЦИК.
4. Касиране на изборите и провеждането на нови.

Това е свидетелство и за удивителния регрес, който Путин е отбелязал спрямо и без това крехките постижения от времето на Горбачов и на Елцин. Освобождаването на политическите затворници и регистрирането на опозиционни партии са две от основните завоевания тъкмо на тяхното време. Ако в средата на 90-те някой беше казал, че на Русия ще й се наложи наново да се бори от нулата и за двете, при това не в условията на комунистическа диктатура, а на укрепван от службите олигархически капитализъм от най-дивия тип, никой не би му повярвал. Но Путин постигна точно това, което някога изглеждаше шега. При това го постигна, без да срещне съществена опозиция за действията си сред устойчивите демокрации.

Национализирането или закриването на медии, забраната на партии, процесите от сталински тип над бизнесмени и учени, побоят над прогресивно намаляващите протестиращи, а накрая и последният символ с възстановяването на химна на СССР – всичко това премина пред погледа на множество държавни глави от Европа и Америка, без да срещне санкции, а понякога, без да предизвика дори и вербално възражение. Войната с тероризма, лансирана от Буш, доведе и до по-тежки резултати – от просто толериран партньор Русия прерасна в желан политически съюзник, колкото и отстъпления от принципите на демокрацията и човешките права да регистрираше.

Това как външният свят гледаше на Русия на Путин до голяма степен допринесе за общото обезсилване на руското общество, чиито опити да се бори за своите права Путин така успешно можа да задуши. Днес всички поравно се оказват учудени от протестите, сякаш е било очевидно, че те вече не могат да се случат.

Впрочем, наличието на протести до голяма степен отклони вниманието от естеството на самите искания, а повечето от тях са неизпълними. Най-неизпълнимото е онова за касирането на изборите – комично краткият срок за подаване на жалби срещу нарушенията изтече на 14 декември, а хората бяха призовани да подават жалби едва на протестния митинг на 10 декември. При липсата на жалби даже за нарушения не може да се говори, а камо ли за касиране на изборите.

Второто неизпълнимо е освобождаването на политическите затворници. Просто Русия на Путин е втората след Русия на Брежнев, където няма и не може да има политически затворници. Кой да се пуска от затвора тогава? Е, оставката на шефа на ЦИК е възможна. Но по-важното е какво би решила тя. А най-важният въпрос си остава съвсем без отговор – дори и да бяха касирани тези избори и да бяха насрочени нови, как щяха да изглеждат те в днешна Русия и при сегашните й власти? Колко по-различно от изборите от 4 декември?

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата "Милошевич и Трибуналът" и на филма "Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика.