Рудолщат 2006: Фестивалът на единението

Ако живееш в Берлин и не си футболен фен, последните дни на световното ти се струват истински кошмар - видял си как всичко живо изпада в еуфория, която не разбираш. Как е възможно в реалния живот хората да се делят на работници, бизнесмени, интелектуалци, жени, мъже и деца, а за един месец да се превърнат в маса зрители, която преживява футболните страсти като свои. Дори да си въплъщение на толерантността, накрая не си далеч от желанието да се разграничиш завинаги от Великата игра, участниците в нея и хилядите й почитатели. Въобще не те интересува дали това "забавление" обединява човечеството, бори се срещу расизма или побеждава актовете на дискриминация - просто си дълбоко потресен, когато чуваш как един млад немец, току-що завършил политолог, който изглежда добре и печели сносно, съвсем сериозно разказва, че когато мюнхенският отбор загубил в някаква среща, той си стоял сам вкъщи, плачел и нямало кой да го успокои. Неистово си пожелаваш да избягаш далеч от тези хора и техния футбол, и да се опиташ да бъдеш толерантен, анти-расистки или анти-дискриминационно настроен някъде другаде, в една различна среда, занимаван от теми, които не са свързани със спорта, тичането и ритането.

И тогава го намираш, градът, който за три дни е зона без футбол, защото става пространство посветено на музиката. Рудолщад, който се намира на триста километра от Берлин, на двеста от Лайпциг и на трийсет от Йена, всеки юли е домакин на фестивал, чиято рамка най-добре се предава чрез английските понятия: "roots folk world music". Три дни изпълнители от различни краища на света пеят, танцуват и се веселят, като някои от тях са наистина впечатляващо талантливи. Ако си жител на Берлин, особено по време на Световното и искаш да чуваш всичко друго, но не и възгласи, било от радост или не, Рудолщад и неговият музикален празник могат да ти предложат истински културен и духовен отдих.

Но в настоящия случай фокусът няма да е съсредоточен нито върху бягството от запалянковците, нито върху музиката, която може да създаде много радост и да доведе до така желания духовен катарзис. Онова, което ни интересува е семейство Шанбедазе от Иран.

Те са баща и син, придружени от една жена и двама мъже, най-вероятно братя и съпруга или сестра и зетьове. Това наистина нямазначение, защото централните фигури са Саид и Нахиб. Саид свири на гайда, пее и танцува, а синът му Нахиб (на единайсет или дванайсет години) е забележителен перкусионист. Сигурно истинските познавачи ще кажат, че тези двама музиканти са изключително талантливи и правят чудеса с инструментите си, но това все пак е едно експертно мнение. Ясно е, че дуото прави заразителна музика, но в него има и нещо друго, което няма общо нито с музиката, нито с желанието да се избяга от футбола, например.

Саид постоянно иска да свири (и го прави, защото гайдата е инструментът на годината за този фестивал); в същото време е очевидно, че иска и да говори. Не на различни теми или продължително - всъщност той повтаря едно и също: "Радостен съм, че за толкова кратко време успяхме да се свържем с толкова различни хора и да правим заедно музика" - има предвид шотландски, френски и австрийски изпълнители, които свирят на гайди, флейти и други по-малки духови инструменти.

Разбира се, Саид е длъжен да говори така, за да се продаде като музикант, но особеното е, че го прави с неочакван ентусиазъм. Той е иранец, чиято музика представлява "уникална комбинация от персийска, арабска, африканска, еврейска, арменска, индийска и фарси музикални традиции". Но има нещо ново в подобно явление - то разчупва нагласа, която напоследък интензивно се втвърдява, с две изключения - Шанбезаде и за съжаление отново футбола. Естествено нашият избор е словоохотливият иранец, но не защото чак толкова сме обръгнали на популярната игра. Просто за европееца, който обговаря идеите на Съюза и неговите принципи на "създаване на приятелства" и постоянни опити да се справи с расистките, нео-нацистките, дискриминационните и други прояви, е особено предизвикателство да чуе собствените си думи от устата на човек, който е потенциална жертва, но и евентуална причина за изброените актове. Макар и да е клише, културата наистина обединява хората. Новото е, че противно на втвърдяващото се отношение към ислямските държави, които Западният свят или директно обижда, или се чуди как да не засегне, отделни представители на тези страни като Саид и синът му се опитват със средствата на музиката или културата въобще, да стигнат до говоренето.

Забравете фестивалът на музиката, забравете напъна да се обединим в името на футбола - Саид Шанбезаде искаше да каже нещо, което така и не успя, защото е талантлив музикант, но не и оратор. Това, което остава обаче, е усещането, че опитните в говоренето се опитват да заменят реалната връзка с тези, за които говорят, с думи - цивилизовани, дълбокомислени или неприлични и просташки. Иранецът не владееше тези думи - нормално, идва от страна в която "знаем", че мълчанието се цени повече от бъбривостта, но той съвсем осезателно искаше да се свърже със своята европейска публика. Да мине отвъд нейните общоприети нагласи и познание, да й покаже, че е близо до нея, макар и идващ отдалеч. Близо не в културен - това е стара приказка - а в изключително емоционален и персонален смисъл. Магията на Рудолщат е, че там ходят хора, които не се определят непременно като европейци, германци, запалянковци или бизнесмени - те са такива, които ще поискат да се докоснато до Саид не само чрез музиката му, но и чрез неумелото му слово.