Рим не е бил изграден за един ден

От A.C. Grayling*

Скептиците казват: този документ не е перфектен, а ние отговаряме, че той представлява нещо ново, не просто по-добро, а доброкачествено

Несъмнено Всеобщата декларация за правата на човека представлява, ако гледаме на нея със скептични очи, един много несъвършен документ. Между недостатъците, които могат лесно да и бъдат приписани, са неяснотата на формулировките, както и усилието и да каже твърде много наведнъж. Но веднага щом си спомним, че тя е изявление за намерения, за стремежи, и че бе написана като отговор на ужасната вреда, понесена от милиони хора малко преди това, тези критики са едно вече изтъркано заяждане.

Това е един кратък, но изчерпателен документ - в буквалното значение на израза „кратък, но всеобхватен" (brief and inclusive) - защото съставителите му желаеха да засегнат всички сфери, с които следващи документи биха се захванали по-ясно и с повече подробности, а и защото искаха да постигнат съгласието на държавите членки на ООН бързо - докато емоциите от извършеното бяха още свежи и силни. Двата големи договора, съответно за политическите и гражданските права и за социалните и културни права (приети от ООН през 1966 г.), са надлежно оформени и имат статус на международен закон. Но документът, който владее колективното въображение, е самата Всеобща декларация за правата на човека, защото тя е нещото, което бе горещ резултат от пламъците на войната, с една непосредственост на намеренията и широта на амбицията, която я прави много особена.

Има много видове критики на Декларацията и изобщо на идеята за права на човека, но трите главни лагера на критиците са съставени от безучастните, обезпокоените и разочарованите. Първите са тези, които родени, отгледани и угоени в мирни и сравнително нормални части на света, се ползват от лукса да се заяждат и оплакват на воля, понякога убеждавайки ни, че няма такова нещо като право, че говоренето за права на човека е някакъв вид евроцентрично високомерие, въздух под налягане, лицемерни дрънканици или всичко това заедно. Няколко дни, прекарани в килия без прозорци с периодични разпити, използващи техниката на „фалшивото удавяне" (water-boarding) и електрошокови палки биха променили мнението на тези хора много бързо, ако не и веднага.

Обезпокоените обхващат различни подгрупи - от тези, които мислят, че един мъж е ценен колкото две или повече жени и поради това не обичат да говорят за равенство и права до онези, които (подобно на министъра на правосъдието Jack Straw и на неговите нови приятели от в-к „Дейли Мейл", от които неговия предшественик David Blunkett изглежда е взел повечето от идеите си през дните след първия пристъп на реформи, в които се впусна лейбъристкото правителство, водено от Закона за правата на човека на същия Jack Straw: каква ирония) имат инстинкта да наказват и принуждават и които желаят не само да затварят или депортират хората, но също и да ги карат да понасят допълнителни наказания, докато са затворени или ги депортират, ако не броим отмъщението и враждебността.

Разочарованите са тези, които, сочейки продължаващи поразии, геноциди, войни, употреба на изтезания и дълго задържане без съд, извършвани също и от като че ли уважавани западни правителства, казват, че елегантното говорене за права на човека нито на йота не е променило нещата и всъщност често служи като смокинов лист, който прикрива нарушенията.

От тези три лагера третият има най-силно убеждаващия възглед, много по-убедителен от тези на другите два. Но това, което следва да се извлече от него не е пораженството, а подновената решителност да направим идеята за права на човека работеща. Във всеки случай, ние, ако хвърлим поглед върху съвременността от гледната точка на историята, ще видим, че сме в самото начало, в най-ранните дни на опитите за конструиране на нов световен ред, на една глобално гледище, в което загрижеността за правата на човека е широко разпространена и действаща. Прилагането, влизането в действие на нормите по човешките права е ключовия въпрос, но ние тук сме дори в още по-ранни дни: Международният наказателен съд, например, все още е бебе, което не може да ходи. Да се откажем от идеята за права на човека сега, когато от толкова скоро сме въвлечени в проекта да излекуваме света чрез нейната светлина, би било грешка. Годините веднага след Втората световна война, през които комитетът на Елеонора Рузвелт се събираше и обсъждаше, години, през които членовете му идваха на заседания от Далечния изток, от Близкия изток, от Европа и от Америка, а лобистите му бяха изтеглени от неотдавнашни фронтови линии на човешкото страдание, създадоха основата за тълкуване на Декларацията, така че ако някой, когато чете членовете и, има тази основа в мисленето си, значението им достига до него ярко и повелително. Когато това се случи, не е възможно да останеш безразличен или да бъдеш пораженец. Кампанията за права на човека е най-добрата надежда за човечеството и би било бягство от дълга ни да не работим, за да направим тази надежда плодоносна.

Що се отнася до възгледите на хората от втория лагер, аз мисля, че Jack Straw и в-к „Дейли Мейл" трябва да препрочетат Декларацията и по-специално нейните членове 29 и 30. Чл. 29 казва, че „всеки човек има задължения към обществото, в което единствено е възможно свободно и цялостно развитие на неговата личност", и че тези задължения включват „признание и уважение" за правата на другите, което е това, което оправдава съществуването на правен и морален обществен ред. Съставителите на Всеобщата декларация за правата на човека не смятаха за необходимо да разработват подробно очевидното положение, че правата влекат след себе си отговорности, че ако имаш някакво изискване към другите, то това предполага, че и те могат да изискват от теб, че държавното устройство, в което влизат свободните зрели хора, така както си го представяха те, следва да е такъв ред на сътрудничество между тях, в който правата и задълженията (но не всяко право има отнасящо се към него задължение; бебетата например имат права, но нямат задължения) са свързани и са взаимно проясняващи се.

Член 30 казва, че „нищо в тази декларация не може да бъде тълкувано като предоставящо право на дадена държава, група или лице да се занимават с каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, провъзгласени в нея". Това включва Jack Straw и „новото балансиране" на Закона за правата на човека от 1998 г., един вече компромисен документ поради редицата частични отмени на действието му, които самият той допуска, както и поради факта, че не дава на съдилищата властта да отменят законодателство, което е в конфликт със Закона за правата на човека. Когато консерваторът Michael Howard обяви, че партията му би отменила закона, за да „да предпази нацията от лавината на политическата коректност, от скъпия съдебен процес, от немощното правосъдие и от културата на обезщетенията", той говореше като в-к „Дейли Мейл" и явно дава аргументи на Straw с текста си. Сега нуждата е за нещо, което по един драматичен начин е противоположността на отслабването или отменянето на Закона за правата на човека. Сега вместо това отслабване или отменяне, ние се нуждаем от писана конституция. Неудобствата от подобно нещо са достатъчно многобройни, и в миналото „конституцията на народа" и традицията на британския политически живот бяха основани преимуществено върху равновесието на силите. Но това време отмина. Очевидно е, че нашата форма на парламентарна демокрация не е гаранция за гражданските свободи и за правата на човека, така че сега настоятелно е необходима защита срещу тяхното унизяване до подбудата за един политически опортюнизъм, до едно плахо държавническо изкуство, до неспособност да се защитят от реакционното лобиране на таблоидите и до всички други опасности, които непрекъснато обсаждат свободата.

Това усилва отговора, който даваме на третия лагер, на недоволните. Още веднъж: вместо оплакването от факта, че епохата на Декларацията не е направила достатъчно изменения, нека работим, за да я накараме да направи повече промени. В амбицията си да направиш нещо грешката е да си по-скоро утопист, отколкото подобрител. Утопистът се отчайва, ако съвършенството се окаже недостижимо, но подобрителя, този който търси как да направи нещата по-добри, нарастващи, натрупващи се, непрекъснато работещи, може да получи нова надежда от всеки успех, дори той да е малък: освободен политически затворник, военна хунта заместена от демокрация, потърсена е сметка на тиранин от съда. През шестдесетте години изминали след приемането на Декларацията, тези неща са се случваха поради новия възглед, който тя въведе в света и той е че началото на нещо не е досущ по-доброто, но е доброкачествено.

Рим, както римляните казват, не бе построен за един ден.

*AC Grayling е професор по философия в Birkbeck College, University of London. Той е написал и е редактирал много книги по философия, както и на други теми, а между тях последни са биографията на William Hazlitt и един сборник с есета. Освен това в последните години той издаде книгите „Към светлина: Борбата за свобода и права, която създаде модерния Запад" (Towards the Light: The Struggles for Liberty and Rights that Made the Modern West) и „Изборът на Херкулес: дълг, удоволствие и добър живот през 21 век" (The Choice of Hercules: Duty, Pleasure and the Good Life in the 21st Century)

Източник: в-к „Гардиън", 10 декември 2008 г.