Резолюциите за паметта и историците за резолюциите

Резолюцията 1481 на ПАСЕ от 25.01.2006 г. “Необходимост от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими” с право се смята за кулминацията на опитите за осъждане на комунизма. Предишният връх беше резолюцията от 1996 г. № 1096 - с нея се препоръчваха мерки за “разграждане на наследството на бившите комунистически режими”. Призивите за Нюрнбергски съд над комунизма се чуват все по-силно, защото - казват, и това се казва сякаш все по-често - “комунистическият режим е по-извратен от нацисткия”. Опитите на “Европейската народна партия/Християндемократи” да прокара точно тази формула (наред с резолюцията 1481, която всъщност е резултат на нейното дълго и умело лобиране) в документа, наречен “рекомендация към Съвета на министрите” не получи необходимото мнозинство от две трети. Това означава, че клишето все още няма да влезе в учебниците по история на съответните страни членки. Но проблемът за официалната памет за “комунизма”, за битката на определени групи да официализират своята памет за “този режим”, да я превърнат в юридически закон, в морална норма, дори и в научна истина с помощта на “своите историци” остава травматичен.

Българското участие в инициативата и осъществяването на резолюцията от 25 януари 2006 на ПАСЕ не е маловажно. Първоначалният текст на тази резолюция - според разказа на Лъчезар Тошев [1] - е замислен, написан у нас, занесен в Страсбург, дебатиран, преправян и регистриран като документ за гласуване след митинг на репресираните на остров Персин през 2003 година. В името на тази кауза у нас се създава специалният сайт “Декомунизация”, организира се конференция в Копривщица на тема “Международното осъждане на комунизма - инициативата на Европейската народна партия - българската гледна точка”. Там на 24 септември 2004 се представя и новоучреденият институт (регистриран като неправителствена организация с научен борд , свързан с дейността на журналиста от радио “Нова Европа” и автор на програмата за декомунизация и демократизация на България, от 2003 г. Калин Манолов) “Институт за изследване на престъпленията на комунизма”. Целта е материалите да бъдат издадени в труд, предоставен на ПАСЕ (Сборникът, съдържащ официални речи, политически послания, но и много документални изследвания е озаглавен “Памет за утре”.) В момента една от главните сили на този фронт, вестник “Про и Анти”, организира подписка за подкрепа на френските депутати, искащи да прокарат закон за национален ден в памет на жертвите на комунизма.

Политическите стратегии и залози на тези битки за монопола върху паметта за комунизма са интересни, но са повече обсъждани. Затова тук ще поставя въпроса за гледната точка на професионалните историци - как реагират те на идването на международните докладчици по този “дневен ред”, “случая комунистически престъпления” (докладчикът на резолюция 1481, депутатът Линдблад е само един от тях; приетият като безпрекословен авторитет Стефан Куртоа и неговия вариант на “черната книга на комунизма” - също); как мислят от една страна академичните историци, но и авторите на т.нар. от тях “чалгаджийска история” (една значима опозиция за посткомунистическата публичност, наред с деленето на историците на “червени и сини”). Опитах се, включително и чрез интервюта, да разбера как самия “комунистически режим” и политическите резолюции се обсъждат от българските експерти по паметта и какъв е теоретичният потенциал и публичното им влияние да се противопоставят на политическите формулирания на исторически “Истини”. Като например “европейската” рекомендация в учебниците по история да се включи раздел за престъпленията на комунизма (с магическата цифра 100 милиона жертви, която доскоро беше 60 милиона), със споменатата формула.

Странно е, че като че ли наистина “миналото ни става все по-непредвидимо”, а българските историци мълчат. По-точно - историческата “колегия” (а не историците на т.нар. твърди електорати) мълчи. Това се случи и когато българският парламент обсъди през март 2000 година и месец по-късно и окончателно прие “Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен”. Един класически “закон за паметта”. Така наричат онези закони, които налагат официално, предписват по политически път, чрез властта на някаква държава или друга политическа общност определена историческа Истина; резолюции, които постановяват, задават всеобщо валидна, правилна, еднозначна, единствена интерпретация на исторически събития; които предписват “директива” дори на професионалните историци. Френските историци се възпротивиха на подобни закони, които ги задължаваха да включат в учебниците по история политически формулировки за “позитивния аспект на колониализма” (закон от февруари 2005) и организираха комитети (“бдителност срещу политическите употреби на историята”) и подписки (като “Свобода за историята”, “Свободата да дискутираш”...) За българските историци, вкл. 3500-те учители по история, сякаш това не беше проблем. Институтите за изучаване на престъпленията на комунизма (вкл. проектите за закони за “Институт за национална памет”) са предмет на противоречиви оценки, но не и на публичен дебат. Някои изследователи ги асоциират не толкова с научни институти, а с бившите “институти за пропаганда...”. Други обаче са убедени, че тези институти са най-сетне възможност за “гарантиране на свободата на научното изследване”(Веселин Методиев), за обективен прочит, възпрепятстван до този момент от “комунистическата номенклатура” (Пламен Цветков).

В подобни случаи се набива на очи политическата пристрастност на историците, най-вече на историците на съвремената история и историята на комунизма в частност. Българските историци са два вида: десни и леви, с - тук огрубявам - антикомунистически и комунистически схващания, т.е. сини и червени. Това се проявява дори на нивото на използваните понятия - дали наричат режима “тоталитарен” или социалистически, социалистически или “комунистически”. Бях много изненадана, че и най-добрите проекти за изследване на комунизма са предварително стигматизирани като “десни” и “леви” (Има “нескрит конфликт между две групи много ценни професионалисти”, от което “печелят маргиналите”, каза историкът Х .) В голямата си част историците смятат, че историците, които са ангажирани с инициативата на Европейската народна партия и Институтите за национална памет са “маргинални”, или поне не авторитетни изследователи (“за гилдията това не е тайна” (Х); “нека да оставим тези маргинали в собствен сос, няма какво да влизаме в спор с тях и да ги правим по този начин значими” (У)

И двете групи историци твърдят обаче, че ако би била приета една рекомендация на ПАСЕ в учебниците по история да станат задължителни формулировките от рода на “комунизмът е режим по-престъпен и от нацизма”, нашите автори на учебници не биха се съпротивлявали. Защото те винаги са били зависими от политиците и често са участвали в политически сделки на различни нива. (“Няма да ме учуди, те са продажни...”; “Каквото им се продиктува, това ще сложат...”)

Струва ми се важно да се обясни очевидното противоречие между значителната професионализация и фина диференциация на българските изследвания върху комунистическата епоха и състоянието на знанието за комунизма в новосформираните институти за изследване на престъпленията на комунизма. Не говоря за събираните ценни документални материали за престъпления в различни области на социалния живот и правото на памет на различните групи (могат да се цитират много сериозни масиви от данни), а говоря за самата концептуализация на “комунизма”. Ето например един от историците, който е проектите за изследвания на престъпленията на комунизма и лобира за “Нюрнберг за комунизма”, лансира доста старомодни тези за тоталитаризма, за тоталната идеологизираност на обществото и мощната държава-партия, която контролира всички зони на социалния живот (“все пак националисоциализмът на Хитлер е на доста по-ниско тоталитарно равнище от комунизма на Сталин”). Този професор по история си служи си с аргументи като: “от мистична гледна точка би могло да се рече, че поклонниците на “девети септември” са еманация на някакви тъмни сили, но в началото на 21 век може да се постанови единствено диагнозата, че тези хора страдат от сериозно психично заболяване” .

Затова е важно да дискутираме този въпрос за резолюциите и историците. Въпросът за официалната памет, за характера на новите “демократични институти” за “национална памет”, за историята, която държи сметка за паметта, но не се свежда до нея и не се подчинява на политическата общност. Доколкото само паметите на различните общности, множествените памети, са гаранция за разбирането на миналото и помненето на престъпленията.

(Бел. авт. В следващ брой ще обсъдим по-подробно логиката на така наречените закони за паметта и френския дебат по тези проблеми (от закона от 13 юли 1990 - т.нар. закон “Гесо” - срещу негационистите, отрицателите на Холокоста през закона за признаване на арменския геноцид до закона от 23 февруари 2005 г .за “позитивните аспекти” на френското колониално присъствие. Всъщност този последен закон и особено клаузата, според която е нужна промяна в учебниците по история, е поводът за подписката “Свобода за историята” от 12 декември 2005 година, подета от 19 френски историци, между които Пиер Нора, Пиер Видал-Наке, Жан-Пиер Вернан, Пол Вейн, както и за интересните публични дебати срещу тях.)

Бележки към текста:
[1] Лъчезар Тошев - Български депутат, дългогодишен член на ПАСЕ, вкл. Заместник- председател на ПАСЕ от 1998 зо 2001; осем години председателстващ групата на ЕНП в ПАСЕ. Неговата “Кратка хроника на приемането на резолюция 1481 на ПАСЕ”, в която се описват по интересен начин механизмите на лобирането за тази резолюция е публиквана в “Един завет”, № 1, 2006, а също и на електронния сайт “Декомунизация” и в друг вариант в “Памет за утре”, Изд. на Работилница за книжнина “Васил Станилов”, София 2004, с. 9-12 обратно