Път на смъртта
„Ние сме забравени. Сякаш не съществуваме. Според правителството, Армията на съпротивата вече не е проблем, но аз знам, че това не е истина. Моля ви, говорете с другите за това, което ни се случва.” – думи на 80-годишен старейшина, скърбящ за сина си, убит от Армията на съпротивата, Ниангара, 19 февруари, 2010г.
Между 14 и 17 декември 2009 г. Армията на съпротивата, угандска бунтовническа групировка, извършва ужасяващо нападение в Макомбо, в областта От Уеле в североизточна Демократична република Конго, близо до границата със Судан. В добре планирана операция Армията убива над 321 цивилни и отвлича над 250 други, сред които са най-малко 80 деца. По-голяма част от убитите са мъже, които първо са били завързани, а после бойците от Армията са ги разсичали с мачететата си или са разбивали главите им с брадви или тежки дървени бухалки. Роднини и местните власти по-късно са намирали размазани тела, завързани за дърветата; трупове са били откривани и в гората или храсталаците, по протежение на пътя от 105 километра, изминат от Армията по време на операцията. Свидетели разказват на Хюман Райтс Уоч, че дни и седмици след атаката тази отдалечена област е била пропита от „дъха на смъртта”. Това нападение е едно от най-големите кланета в 23-годишната история на Армията на съпротивата.
Армията е използвала сходна тактика във всяко нападнато село по време на четиридневната си операция: главорезите се представяли за войници на патрул от армията на Конго и Уганда, успокоявали хората на развален лингала, че няма от какво да се страхуват и щом всички се съберели на едно място, били хващани и завързвани. Убийците от Армията на съпротивата претърсвали местата, където се събирали най-много хора – като пазари или църкви – и настоятелно разпитвали за местонахождението на училищата, което сочи, че една от целите на нападенията им била отвличането на деца. Отвлечените, включително деца на възраст между 10 и 15 години, били завързвани или увивани с тел през кръста един зад друг, като се образувала верига от пет, до 15 човека. Те били карани да носят плячкосаното от Армията и да вървят редом с нея. Всеки, който отказвал, вървял твърде бавно или се опитвал да избяга, бил убиван. Децата не били пощадявани.
Въпреки огромния брой човешки жертви, атаката над областта Макомбо не влиза в новините. Базираните в От Уеле войници от армията на Конго и Уганда, пристигнали на лобното място на 18.12.2009 г., вдигнали тревога за нападенията на Армията на съпротивата с доклади. Но поради отдалечеността на региона и липсата на телефонна комуникация, новината пътувала бавно. На 26.12 армията на Конго изпратила малък отряд, който да разследва инцидента. След три дни отрядът се върнал със заключението, че Армията на съпротивата е извършила голямо клане. Били изпратени редовни войници от армията на Конго, които си установили щаб в засегнатия район. Други действия за подпомагане на общностите по тези места не били предприети, нито от правителството, нито от армията. Войниците от армията на Уганда направили безуспешен опит да преследват убийците от Армията на съпротивата.
Нападението срещу областта Макомбо е било предвождано от най-малко двама командири от Армията на съпротивата: лейтенант Биансио Окуму (известен и като Бинани) и командир, познат като Обол. Според свидетелствата на отвлечени, които по-късно успели да избягат, както и според угандски военни източници, тези двама командири докладвали на един от старшите водачи на Армията, генерал Доминик Онгвен, издирван със заповед за арест от Международния криминален съд за престъпления, извършени в северна Уганда.
Смята се, че Онгвен командва силите на Армията в североизточно Конго. Според избягалите пленници, на Коледа през 2009 г. Онгвен се срещнал със своите командири, включително с Бинани и Обол, за да отпразнуват „успеха” на нападението над Макомбо, включително и големия брой убити и отвлечени. След празненството отвлечените били поделени между командирите на Армията на съпротивата и разпределени на множество по-малки групи, всяка отправила се в различна посока. ХРУ призовава Международния криминален съд и правителството на Конго да разследват тримата командири – Онгвен, Бинани и Обол – за ролята им в участието или нареждането на престъпление срещу човечеството.
Клането в Макомбо може и да не е единственото недокладвано мащабно нападение. ХРУ е получавала доклади за атаки на Армията в отдалечени региони на Централната африканска република, на които не е било обърнато достатъчно внимание и нищо не е било направено, нито от ООН, нито от правителството на тази страна.
Случилото се в Макомбо е част от продължителна практика на ужасяващи атаки и злоупотреби на Армията, извършвани в четири държави в централна Африка: Уганда, Южен Судан, Централната африканска република и Конго. Започнала като ограничена в северна Уганда, въоръжената дейност на Армията се превръща в регионална заплаха. Изтласкана от северна Уганда през 2005 г. от угандската армия, Армията в момента действа в отдалечени погранични райони между южен Судан, Конго и ЦАР. Въпреки последователните военни операции срещу групировката през годините, Армията на съпротивата се е показала изключително устойчива и способна да се прегрупира, за да продължи да напада и отвлича цивилни. През декември 2008 г. правителствата от региона, водени от угандската армия, с помощта на разузнаването и логистичната подкрепа на САЩ, инициират поредната военна кампания срещу базите на Армията в североизточно Конго. Тя също не успява да неутрализира водачите на Армията, които избягват. В отговор на тази военна кампания Армията атакува множество селища в Конго в периода между Коледа 2008 г. и януари 2009 г., като погубва над 865 цивилни и отвлича стотици други.
Един извор на надежда е американското правителство. На 11.03.2010 г. американският сенат единодушно приема проектозакона за разоръжаване на Армията на съпротивата и възстановяване на северна Уганда. Ако този закон бъде приет, е нужно администрацията на президента Барак Обама да развие регионална стратегия за защита на цивилните в централна Африка от нападения на Армията за съпротива, да свърши нужното за залавянето на водачите й и да се намери начин за подкрепа на икономическото възстановяване на северна Уганда. Понастоящем законопроектът чака разглеждането си в американската Камара на представителите.
На 24.10.2009 г. американският генерален секретар Хилари Клинтън свидетелства пред сенатския комитет за чуждестранни връзки. Тя каза: „Следя Армията на съпротивата повече от 15 години. Просто не мога да разбера защо не можем да спрем тази напаст. Ние (американското правителство) ще направим всичко възможно да си осигурим подкрепата, която вярваме, че ще ни помогне да се справим с нея.”
Американското и други загрижени правителства трябва да работят с регионалните правителства и ООН за спешно превръщане на всички обещания в дела. Нужни са внимание на високо ниво, дръзки стъпки и смело водачество, за да се развие и приложи цялостна регионална стратегия за справяне със заплахата от Армията на съпротивата, с фокус върху защитата на цивилните от по-нататъшни нападения, спасяване на отвлечени и предаване на водачите на Армията на Международния криминален съд.
Хората от североизточно Конго и други засегнати от Армията области в централна Африка страдат отдавна. Те чакат сериозно и ефективно действие, за да се прекратят жестокостите, да си върнат отвлечените от Армията деца и роднини и да повярват, че не са забравени.