Пъстрогор - "лудница" и мизерия

Автори:
    Славка Кукова

До дома за жени с психични разстройства в с. Пъстрогор, община Свиленград, се стига по мост, по който се чудим дали ще можем да минем с колата. 2 март 2006 г. е, 11 часа. Пред входа има неподвижно закрепени метална маса и четири стола. Сигурно за свиждания - не знаем. От другата страна на оградата виждаме около двадесет жени, които скитат безцелно по двора. Дрипави, мръсни, захвърлени. Три от тях идват да ни посрещнат и най-вече да поискат цигара или 20 стотинки за кафе.

СУМАТОХАТА ДОВЕЖДА ДЕЖУРНИТЕ санитарки и сестри, които казват, че директорът не е в дома и трябва да го питат дали да ни пуснат. Жените остават с нас и ни обясняват, че страдат от насилие (понякога и от директора) и че не им харесват лекарствата и домът изобщо.

След телефонно обаждане до директора ни пускат вътре. Жените настояват да се свържем с роднините им, да видим как са и дали могат да дойдат да ги вземат, и ни преследват до последно за това. Казват, че не им позволяват да звънят на близките си. И това по време на грандиозната инициатива за “реинтеграция”.

Влизаме в кабинетите на младите и симпатични служителки на дома - по-късно разбираме, че са социални работнички. Те изваждат мартеници от шкаф и ни ги дават, като твърдят, че са изработени от жените в резултат на терапия. По-късно не успяваме да срещнем нито една, която да е правила мартеници. Директорът Георги Георгиев пристига много скоростно. Кани ни в полупразен кабинет, който според него понякога се използва за терапия. От първите реплики става ясно, че е бил дълги години директор тук и след двегодишно прекъсване се е върнал пак на поста. Не знае какво точно се е случило с дома през това време. Бил е проверяван от Министерство на социалната политика, но няма препоръки.

Питаме го има ли някакви промени от 2003 г. насам. Тогава БХК установява крайно мизерните условия за живот в дома, в който живеят 86 жени с различни психични разстройства и/или умствена изостаналост - стари бивши казармени постройки с падаща мазилка и отопление на твърдо гориво, баня без душ, единствена външна тоалетна с четири клетки за всички жени. Знаем от това посещение, че в двора от 1992 г. е построена нова сграда, която и до този момент не е завършена и не се ползва за целите на дома. Директорът обяснява, че гледката, която ще видим след минути, никак не е приятна и че от местната преса е разбрал, че от Социално-инвестиционния фонд най-сетне ще бъдат отпуснати 360 000 лв. за довършване на новата сграда през 2006 г. Но допълва, че официално уведомление не е получил. А иначе са успели да ремонтират част от стаите, но това не променяло общата обстановка.

Социалната работничка донася книги и досиета. Показва ни програми за интеграция и трудотерапия на домуващите - чистене, гледане на телевизия, помагане в домакинството са основните дейности, споменати в тях. Виждаме, че по програмата всеки месец домуващите се водят да кино или фолкконцерт и празнуват рождените си дни.

Така разбираме защо всички жени на входа твърдяха, че имат рожден ден. Единствено тогава получават подаръци. Питаме колко от всичките 86 обитателки участват в тези мероприятия. Казват ни - около 30, по-леките случаи. Преглеждаме и счетоводни документи. Около 40 жени получават пенсии от 117 лв. и 80 % от тези пари дават като такса на дома. Останалите имат пенсии от 66 или 72 лв. Така за най-студения месец - януари, домът успява да покрие разходите си за отопление на твърдо гориво и ток, храна и перилни и хигиенни препарати от таксите на жените, а държавата доплаща само 500 лв., както и заплатите на персонала.

Излизаме от администрацията, за да попаднем в друг свят - СУМРАЧНИ И ОПУСТОШЕНИ СТАИ С ЛЕЖАЩИ жени, които само чакат да ни видят, за да поискат да си тръгнат. Питат ни защо са там, а някои отдавна вече не се надяват да се измъкнат от капана, който са им скроили роднини и социални служби в България. Във всяка от двете постройки има по пет стаи с по четири до седем легла във всяка. Минаваме по коридори, току-що заляти с вода и покрити с локви от мръсотия и фекалии. В една от стаите няма никакъв отоплителен уред, а две жени лежат в нея. Санитарката ми обяснява, че обикновено не ползвали тази стая и затова няма отопление.

Около мен стоят жени на различна възраст с окъсани дрехи, различни обувки, разрошени и остригани коси, тревожни очи и треперещи ръце. Вървят след нас и искат да ги вземем обратно в “цивилизацията”. Просят. Питам ги знаят ли, че имат пари и получават пенсии. Казват ми, че и да знаят, няма полза, защото каквото и да си купят, ще им го откраднат. Питам ги ползват ли новите нощни шкафчета, купени след “промяната”, и те ми показват, че са празни. Жените носят всичко в пазвите си или в торби, накачени по тях.

Онези, които лежат, поне 40 - са в тежко състояние. Леглата са наредени едно до друго. Единственото място, където може да се застане, е около печките на дърва. Питам кой ги зарежда и кога и не получавам отговор. Студено е. Виждам полуголи жени да седят неподвижно и безучастно на леглата си. Вързвам им мартеница и те искат да задържат ръката ми по-дълго. “Колко си топла” - ми казва една от тях, облечена само с разкопчана мъжка риза и без никакво бельо. Сигурно е около 30 кг. Тези, които ме придружават, ми казват, че това са “най-дебелите” жени.

Някои от тях се оплакват, че санитарките ги бият, когато ги къпят, когато не искат да облекат дрехи, които не са техни или не им харесват. Санитарките са там и дори не се опитват да се противопоставят на тези твърдения. Жените питат директора и персонала кога ще ги пуснат.

Прави ни впечатление, че за разлика от други директори този не общува с тях - само се изчервява и обръща настрана, за да ни обясни, че положението е много тежко.

За нас е необяснимо защо жени с тежки умствени увреждания, отраснали в институция, и жени на по 30 години, наскоро институционализирани и с още “незараснал” спомен от живота “навън”, живеят в една стая. Първата ми реакция, с извинение, е “лудница”, но лудите не са набедените за такива. Йорданка от Съединение иска да я уверя, че ще си тръгне, след като се излекува. От персонала є казали, че някой трябва да дойде да я вземе и наричали този някой “попечител”. Тя обаче казва, че няма такъв, а единствените є живи роднини са нейният брат и снаха є, а те няма да дойдат. Оказва се, че тя не е под запрещение, няма попечители и сама е подписала договора за наста-няването си в дом, но не е знаела какъв ще е той. Като разбира, че може да си тръгне всеки момент, скача от леглото и си приготвя багажа.

ИСКА ДА Й ДАДАТ ПАРИ НА ЗАЕМ ЗА БИЛЕТ

Директорът ни съобщава съвсем безучастно, че разбрал, че от издръжката за дома за 2004 г. общината е “заделила” за себе си 90 000 лв. През това време виждаме легла с мръсни и скъсани дюшеци, някъде само с по един мръсен чаршаф, а при най-тежко увредените - дори и без него. Одеялата - мръсни и по едно на легло. В най-далечните стаи намираме около десет боси и полуголи жени. Докато сме там, никой от персонала не се разтърсва да им намери дрехи и обувки. Жените не говорят, а ползват само два жеста - да си поискат цигара и да покажат, че трябва да си оти-дат. Тоалетните са задръстени с фекалии. Други помещения няма. Трудотерапия - също вече не.

Честно казано, не очаквах пет години след международната кампания за дома в Санадиново да видя това. В случая вече дори не става въпрос за липса на пари. Дори чужденец може да го разбере. Само едно му хрумва - абсолютна немарливост и невежест-во, престъпна небрежност. Но пак от онези, за които няма виновни и за които веригата на отговорността отвежда към неясен обект. За съжаление, Пъстрогор се оказа поредното място, което ще помня с най-дълбока горест. Поне докато (ако въобще) г-жа Масларова отговори със спешни мерки на нашия тревожен сигнал.