При извършване на убийства и мъчения на хървати и мюсюлмани в Босна и Херцеговина, не са налице действия с геноцидна цел

На 27 септември 2006 г. Международният наказателен Трибунал за бивша Югославия произнесе присъдата си по делото Прокурор срещу Момчило Крайшник. Крайшник, председател на Събранието на босненските сърби от октомври 1991 г. до ноември 1995 г. бе признат за виновен по пет пункта престъпления срещу човечеството (преследвания, изтребление, убийство, депортиране и принудително изселване) и бе оправдан за престъплението геноцид и съучастие в геноцид с цел унищожаването, изцяло или в части, на босненското мюсюлманско и босненското хърватско население. Това решение на трибунала даде повод за критики, че макар и да установява, че в Босна и Херцеговина се е извършил геноцид, поради невъзможните за доказване критерии, които той сам си е създал, трибуналът се оказва неспособен да установи вината на конкретни лица и по-точно на политическите лидери, за престъплението геноцид.

Тези критики, обаче, не могат да бъдат подкрепени с фактически и правни аргументи. Досега Трибуналът е установил, че престъплението геноцид е извършено само по отношение на избиването на 8000 мюсюлмански мъже и момчета в анклава Сребреница, в източна Босна през месец юли 1995 г. Трибуналът е гледал няколко дела за престъпления, извършени по време на войната в Босна и Херцеговина, която продължава от началото на 1992 г. до края на 1995 г. Обвинителните актове по някои от тези дела съдържат обвинения в геноцид и съучастие в геноцид по отношение на убийства и актове на насилие извършени на територията на Босна и Херцеговина през 1992 г. и 1993 г., но по никое от тези дела, трибуналът не установява, че престъплението геноцид е било извършено в Босна и Херцеговина през 1992 и г. 1993 г. (Виж Прокурор срещу Бърдянин, решение на първоинстанционната камара от 1 септември 2004 и Прокурор срещу Щакич, решение на първоинстанционната камара от 31 юли 2003 г.) В контраст, процесите които разследват убийството на 8000 души в Сребреница установиха независимо един от друг, че избиването на 8000 души всъщност представлява геноцид и признаха за виновни обвиняемите, които са имали различни роли в този процес. Радислав Кръстич, генерал-майор от армията на Република Сръбска е командвал корпуса Дрина, който е участвал в охраната и екзекуцията на жертвите от Сребреница. Видое Благоевич, другият обвиняем, признат за виновен в геноцид, е полковник от армията на Република Сръбска, който е командвал бригадата Братуняч, участвала в транспортирането на затворниците и в тяхната екзекуция.

Обвинителният акт срещу Момчило Крайшник се основава на престъпления, извършени в Босна и Херцеговина от 1 юли 1991 г. до 30 декември 1992 г. През този период в 35 общини в Босна и Херцеговина, в които сръбското население е било малцинство, под ръководството на политическата партия на босненските сърби, босненски сърби завземат властта по насилствен начин, установяват кризисни щабове и извършват редица престъпления. Голям брой хора биват затваряни в затворнически лагери, биват изтезавани и бити (понякога - умъртвявани) и принуждавани да извършват принудителен труд. Цели села биват депортирани или техните обитатели - принудени да бягат, а имуществото им - разграбено от босненските сръбски войници. В тази обстановка, различни паравоенни групировки безнаказано избиват цели семейства, включително малки деца и възрастни хора.

По делото Крайшник трибуналът установи, че от юли 1991 г. до декември 1992 г. приблизително 3000 са били убити на територията на 30 общини. Трибуналът също така установи, че значителен брой босненски мюсюлмани и босненски хървати са били подложени на мъчения, затваряни в лагери (само в един от тях, например, в Приедор, са били държани 600 души) при нечовешки условия - без храна и с недостатъчно вода. Съдът приема, че тези действия могат да представляват действия, които съставляват геноцид. Това твърдение обаче не означава, че съдът приема, че престъплението геноцид е извършено. За да бъде установено, че едно престъпление е извършено, е необходимо да се докажат точно определени елементи. Една част от тях са свързани с фактическите действия на един обвиняем (т.нар. елементи “от обективна страна” или actus reus), а друга част са елементи, отнасящи се до способността на конкретния извършител да разбере постъпките си, да ръководи деянията си и когато дефиницията на престъплението изисква това, да действа с определена цел или умисъл (т.нар. елементи от “субективна страна” или mens rea). По делото Крайшник, съдът прие, че конкретните извършители на убийствата и мъченията (т.е. босненските сръбски войници) не са действали с цел да унищожат в цялост или частично босненското мюсюлманско или босненското хърватско население. Съдът разглежда броят на убийствата в контекста на броя на босненските мюсюлмани и хървати, които са живели в съответните общини и приема, че броят на тези убийства, сам по себе си, не може да докаже, че извършителите са действали с геноцидна цел. Съдът разглежда обстоятелствата около конкретните убийства, включително и официалните доклади по тях, и приема, че не може да се установи, че конкретните извършители са действали с геноцидна цел, и съответно, че престъплението геноцид е било извършено в 35-те общини в Босна и Херцеговина през периода от юли 1991 г. до декември 1992 г., включени в обвинителния акт. Въпросът за отговорността на Крайшник за геноцид дори и не възниква.

Това, разбира се, не означава, че Момчило Крайшник е признат за невинен за убийствата и мъченията, извършени в Босна и Херцеговина през този период. Нито пък означава, че трибуналът абдикира от своята отговорност да накаже конкретните виновници за престъпленията извършени по време на войната в бивша Югославия. Напротив, съдът създава един правен стандарт по отношение на най-тежките престъпления, който стандарт той прилага последователно към различни периоди от войната. Създаването и прилагането на един строг правен стандарт по отношение на престъплението геноцид всъщност ще запази това, което това престъпление е сега - “престъплението на престъпленията”, което винаги изисква бърза и адекватна реакция срещу това престъпление от международната общественост.

Прилагането на по-нисък правен стандарт, който би допуснал, че всяко убийство на група хора е всъщност геноцид би довело до “разводняване” на самото понятие и загубване на нашата чувствителност към това престъпление. И докато горното размишление засяга ефекта на решенията на трибунала в международното пространство, ние не трябва да забравяме, че този трибунал е всъщност съд, който трябва да гарантира справедлив процес и прилагането на ясни, общоприети правни стандарти. Успехът на трибунала ще се премери един ден не с това колко обвиняеми са били признати за виновни в едно или друго престъпление, а доколкото трибуналът е успял да дефинира общоприетите правни стандарти, да гарантира справедлив процес и да произнесе фактически и правно обосновани решения.