Предразсъдъци и дискриминация на пазара на труда

Когато говорим за дискриминация в строгия смисъл на думата, трябва да се позовем на някакви правни норми и на решенията на органи, които имат правомощията по закон да взимат решения по предполагаемите случаи на дискриминация. Дори да има някакъв специализиран орган за борба с дискриминацията, каквато е Комисията за борба с дискриминацията в България, последната дума обичайно има съдът, в случай че някоя от страните, неудовлетворена от решенията на специализирания орган, реши да обжалва.

Очевидно, когато става дума за усещанията на хората за дискриминация, нямаме предвид правните норми, а някакви повече или по-малко споделени разбирания за това какво означава човек да бъде дискриминиран. Проучването, направено от Институт "Отворено общество" - София в рамките на проекта „Партньорство за прогрес”, се отнася за дискриминацията именно във втория смисъл, тъй като се базира на социологическо проучване, а не например на проучване на административните регистри на КЗД или на решенията на съда по случаи на дискриминация.

С тази уговорка можем да коментираме данните. Първото наблюдение, което се натрапва, е високият процент хора, които си дават сметка, че на българския пазар на труда няма равнопоставеност.

Как мислите, предоставени ли са РАВНИ възможности за всички на трудовия пазар у нас?

От горната графика се вижда, че тези, които не са имали личен епизод на дискриминация на пазара на труда или са били дискриминирани само по един признак, са по-често склонни да мислят, че на пазара на труда има равенство. Въпреки това, те не са много. Интересен е въпросът какво кара хората, които не са били лично дискриминирани, да оценяват, че на пазара на труда няма равенство.

Сред тези, които се самоидентифицират като роми, усещането за дискриминация е най-голямо. Над 70% са чувствали негативно отношение от страна на обществото заради техния етнически произход. По подобен начин се чувства всеки втори в сегрегираните квартали, които обичайно наричаме „ромски”, но в които живее и население, което се самоопределя по друг начин.

Състав на населението на сегрегираните “ромски” квартали по самоопределение

Между ромите и хората с друга етническа принадлежност (по самоопределение), които живеят в ромските квартали, няма никаква разлика по отношение на оценката им за равните възможности на пазара на труда. Тази оценка е също толкова негативна, колкото сред всички останали граждани.

Интересното обаче е, че в дела на тези жители на сегрегираните квартали, които твърдят, че не са били лично дискриминирани по нито един от признаците, има различия според тяхното самоопределение. Честотата на самодекларираните епизоди на дискриминация от страна на тези, които се самоопределят като българи, турци или роми в извадката от сегрегираните квартали, е сходна със съответните честоти в общата извадка. Честотата на епизоди на дискриминация сред самоопределящите се като миллет е близка до тази при ромите, както и до наблюдаваната честота сред миллета в основната извадка. Това наблюдение влиза в противоречие с обичайното допускане, че това са роми, които се самоопределят по друг начин, или групи, които околното население определя като роми и поради това ги третира по същия начин. Проучването на този въпрос обаче изисква по-задълбочен анализ по повече признаци и с по-големи извадки.

Отговор на въпроса дали на пазара на труда има равни възможности от анкетираните от сегрегираните квартали.

На следващата графика са показани отговорите на поредица от въпроси, касаещи различни видове неравно третиране по време на кандидатстване за работа, на самото работно място и при евентуално прекратяване на трудовите правоотношения – общо 18 различни категории.

Освен значително по-големият дял българи и турци, които не са били подлагани на неравно третиране (около 2/3), прави впечатление и по-високият риск от неравно третиране по повече от един повод. След като вече веднъж са станали жертва на неравно третиране, при ромите рискът това да се случи и по друг повод е около 2/3. При останалите този риск е около 1/2.

Същата картина се наблюдава и в представителната извадка за населението.

При хората с уреждания този анализ, направен директно, няма голям смисъл, тъй като данни подсказват, че много от тях вероятно никога не са работили и не са търсили работа.

Тъй като за съжаление в изследването сме пропуснали да зададем директен въпрос дали анкетираният някога е работил, като приближение в случая използвам три въпроса – хора, които в момента не работят, не си търсят работа и заявяват, че никога не е имало нужда да търсят защита на трудовите си права. На следващата графика се вижда, че след като направим споменатата корекция и извадим от сметката тези, които не са били изложени на риска да бъдат дискриминирани на пазара на труда, моделът прилича на този при уязвимите малцинства. Вероятността от попадане в поне една ситуация на неравно третиране е много голяма (около 2/3), както и вероятността от последващо неравно третиране по други поводи.

Изследването като цяло потвърждава, че предразсъдъците в българското общество са много разпространени. Техните разрушителни ефекти отиват далеч извън това, което може да се регулира със закони. Отношенията на неравно третиране са непоправимо асиметрични (можем да ги наречем изкривени) и се появяват в сфери, където нормалните отношения изцяло зависят от добрата воля на участниците. Няколко примера. Антидискриминационните закони могат да наложат равното ползване на публичното пространство, но няма как да накарат хората да си гостуват. Могат да накарат работодателя да не ме третира несправедливо на конкурс за работа, но не могат да накарат колегите ми да се държат дружелюбно с мен. Също така, законът като правило няма да сметне за дискриминация ситуациите, в които страната, действаща по предразсъдък, е на пръв поглед в „слаба” или неутрална позиция. Дали например е дискриминация това, че не искам да работя при някого, защото е гей или представител на някакво друго, отхвърляно от мен социално или етническо малцинство. Или, ако не искам да обядвам в някое заведение, защото го държат роми, не искам да имам взаимоотношения с някоя фирма по подобни причини, или например казвам на дъщеря ми, че не искам да я виждам повече, ако се омъжи за някого, когото не бих наел на работа и не желая да допускам в личното си пространство. Много ситуации на предразсъдъци и неравно третиране са отвъд обхвата на закона, но това не ги прави по-безобидни. Такива типични ролеви ситуации се откриват чрез въпроси за така наречените социални дистанции. Два типични случая на „дистанциране” и поставяне на преграда спрямо някоя група са отношенията към потенциалния работодател и крайно интимните брачни отношения. Отхвърлянето на определени социални групи е почти пълно що се отнася до интимната сфера на личния живот и много силно в сферата на професионалните отношения. Изключение правят хората с увреждания, но само в ролята им на работодатели, но и в този случай отхвърлящите доминират.

Моделът се повтаря и при етническите групи, въпреки че спрямо тях приемащите са малко повече, отколкото при най-нежеланите или плашещи социални групи. Прави впечатление силната корелация между отхвърлянето в личната и в професионалната сфера. Вероятността някой да бъде отхвърлен като брачен партньор веднага ни дава добра представа и за вероятността да бъде отхвърлен като ръководител – схема, която откроява ирационалния и предразсъдъчен характер на неприемането, защото в крайна сметка повечето хора биха се съгласили, че желаните качества в семейната и професионалната сфера едва ли се припокриват в такава голяма степен и така системно.

От казаното дотук, струва ми се, можем да направим два важни извода за подходите за преодоляване на дискриминацията. На първо място е видно, че чисто правният подход, който несъмнено има своето място, има и своите ограничения под формата на важни сфери и отношения, които неизбежно остават извън обхвата му. Ясно се вижда също така, че идеята за личния интерес като противотежест, която кара предразсъдъците да „олекват”, и за свободните пазарни отношения като сфера на справедливост е наивна. Човек изглежда е способен да действа крайно неразумно под влиянието на предразсъдъци, а сферата на трудовите правоотношения изглежда сред най-засегнатите.

По време на представянето на данните от изследването един от журналистите зададе важния въпрос дали някои не остават в периферията на пазара на труда не защото са дискриминирани, а просто защото имат ниско образование и квалификация. Отговорът на този въпрос е колкото очевиден, толкова и подвеждащ. Ясно е, че в огромната част от случаите, за някой, който е отпаднал в началното училище, едва ли ще се намери стабилна и добре платена работа. Този човек ще бъде маргинализиран, без да можем да намерим правен аргумент за дискриминация. Ако погледнем назад във времето обаче, трябва да се запитаме какво означава фактът, че той е бил оставен да отпадне от училище, без обществото да намери нужния ресурс да предотврати това. Дали това не се случва системно в определена среда, в определени училища и места, където равният старт в училище и съответно – във всичко останало, не е осигурен? Спокойно можем да наречем това структурна дискриминация. Следи от нея също ясно се откриват в отговорите на въпроси като „бихте ли се съгласили вашето дете да учи в клас, в който няколко от децата са роми?” (30% не биха).

Така че несъмнено необходимото правно действие, което да позволи на хората да защитят правата си и да не бъдат третирани неравно поне в публичната сфера, трябва да се допълни с други политики, които да осигурят възможност за достойно съществуване на тези, върху живота на които структурната дискриминация е оставила траен отпечатък. Достатъчно е да спомена, че здравнонеосигурените в основната извадка са 9.5%, а в сегрегираните квартали – над 40%.

Нашето общество сви значително социалните си мрежи, които са едновременно малки и рехави, така че когато някой тръгне надолу, няма кой знае на какво да разчита. Това е направено с целта тези, за които нещата вървят по-добре, да не се налага да плащат (високи данъци) и така нещата им да вървят още по-добре. По този начин в днешното българско общество участието на пазара на труда се превръща във въпрос почти на живот и смърт – който се провали на тази арена, се проваля на практика във всичко останало. Оказва се обаче, че не сме успели да създадем честни правила на играта и пазарът на труда е място, заразено от предразсъдъци и дискриминация.

За съжаление подходящата метафора, описваща дискриминацията, не е на светофари, през които някои минават на „зелена вълна”, а на други се налага да чакат. По-скоро става дума за железопътни стрелки, които препращат за дълго (ако не завинаги) в нежелани посоки и в глухи коловози, от които връщането е много трудно.

 Боян Захариев e директор на програма „Управление и публични политики", Институт „Отворено общество”.