Преди да дойдат комунистите, сред циганите в Ловешко имаше почит и уважение (15 малки истории)

Преди две години името на Васил Колев, съставител на книгата „Те останаха”, нашумя с острия му протест срещу фалшификациите около една паметна плоча за Апостола, която съселяните му от Голям Извор се готвеха да поставят. Протестът му бе насочен срещу липсата на основание да се даде статут на светец на Апостола на свободата и беше формулиран ясно и категорично. Със същата категоричност Васил Колев е определил снимката на корицата на книгата си „Те останаха”. [1] Снимката свидетелства за единствения в България „Паметен знак срещу насилието”, издигнат в с. Радювене през 2002 г. Тази снимка съдържа дълбок смисъл и послание.

Книгата „Те останаха” съдържа 15 спомена на различни селяни от цигански произход - от правяча на тюленбеци (звънци) Доко Давидов Одрински (Ахмед Мехмедов Алиев) или мелничарката Антоанета Андреева Александрова (Атизе Ахмедова Алиева) до дипломирания в Сиктивкарския ветеринарен техникум Методи Юлиянов Хаджиев (Мохамед Юнусов Мехмедов). Жанрът „спомен” дава възможност за няколко безспорни постижения на Васил Колев. Да съхрани изцяло изказа, езика и специфичната психология на разказващите. От друга страна, на читателя е представена възможността да докосне автентичността на бита, интимните практики и огромната мизерия на онези малки хора, натрошени безмилостно от някогашния режим.

Селските секретари на БКП. Насила в ТКЗС

Петдесетте години на миналия век са запомнени от героите на „Те останаха” с масовото вкарване на хората в ТКЗС. „Чичовците ми – Кадрие и Уско – разказва Байрам Балиев (Пею Димитров Балевски) - продължиха занаята на дядо. В Лесидрен нямаше българи ковачи. Те работеха земеделие. В селото ми имаше богати хора, но комунистите с метла ометоха амбарите и ни направиха равни. Пръснаха народа.” (стр. 19) Васил Колев пък разказва как простият кръговрат на битието на селските стопани завършва през 1951 г. „На 9 април – спомня си той – Радювене въстана. От стопанския двор ни чакаха униформени милиционери с автомати, не дават да си влезем и си вземем животните... Взех си биволицата. Вечерта я издоих, накърмих, телна я закарах... Още неседнал, дойдоха от общината и казаха: Бивола ще връщаш, че тегло те чака... Нивите взеха, овцете взеха, бивола с каруцата, а трудодена с години – няколко стотинки”.

Освен за насилията на режима се оформя и мнението на селяните от Ловешкия край за неговия деморализиращ характер. Асан Мехмедов Асанов (Асен Михайлов Асенов) разказва как, когато през 1980 г. се завърнал от работа по строителните обекти във Волгоград в Съветския съюз, където е изкарал курсове за шофьор, решил да започне работа. „Станах шофьор в ТКЗС – спомня си той - тук постоянно се крадеше (стр. 34). То е направено да се краде и лъже. Това е факт. Честни хора там да работят нямаше. Крадеше се всичко и затова на много от село им е мъчно за него. Много зоб се крадеше.”

Не се срамуваха, че са от милета

Секретарят на кметството в Ловеч извикал при себе си Асан Усов, за да го „кръсти” в християнската вяра. Уговарял го, агитирал го. Бащата на Асан свирел по сватби и кръщенета на кларнет, калениченин бил. Живеели в Горна Желязна. Искали и Асан да отиде в музикалното училище в Ловеч. Въпреки агитацията на секретаря, Асан не се съгласява. Изпращат го „при секретаря на БКП в селото“. Асан пак се опънал: името му е той, дадено му е от семейството. Накрая го викат в окръжния комитет на БКП в Ловеч. Асан отново казва: „не можете да ме накарате зорлем“. Но те го „хванали” от другата страна. Където и да отидел, искали му нов паспорт с българско име. „Бях си взел отпуска, така си пропилях времето в разправии с властта, а и моята започна да ми вика и аз няма накъде, кандисах”. (стр. 14)

Така било с повечето герои от книгата „Те останаха”.

"Комунистите ми дадоха ново име, но след 1989 г. аз си взех моето" – разказва Асие Лисичкова Асанова. Асие е единствената в книгата със спомени, която не казва „новото“ си име и фамилия. Още в началото на разказа си тя казва: „Младите не искат нашите имена, защото, където отидат, не им обръщат внимание и работа не им дават. Интересът ги кара. Аз ще умра и няма да знам коя съм”. (стр. 25)

Комунистическите властници оставили само двама от циганите – ковачи да коват взетите от селяните животни. Другите „хващат пътя за Делиормана – да правят тухли, и Балкана – да секат гора. През първите години на прехода децата на Тефик Алиев, на Алиме Алиева, на Сабри Асанов, на Байрям Балиев станали общи работници, метачи. Някои отново се върнали към професиите на бащите си – ковачи. Бащите и майките им обаче не напуснали селото си, както „правели много от техните съселяни”. Купили изоставените къщи на забягналите. Тия, които тръгнали по гурбет, може би ще се завърнат.

[1] Те останаха. Изд. Чернат, съставител Васил Колев, редактор Михаил Иванов, 2011. [обратно]