Политики, права и Законът за развитието на академичния състав

Един от съществените недостатъци на Закона за развитието на академичния състав в Република България, приет в края на декември на първо четене от Народното събрание, е, че той не предлага правилен баланс между политики и права.

Основната разлика между политики и права се състои в това, че докато политиките разширяват властта на представителите на държавата, правата им налагат задължения. Например, тайната на личната кореспонденция е мое право и поради това държавните органи не са свободни да я ограничат в името на борбата с престъпността. Те са длъжни да ми я осигурят. Изразходването на бюджетния излишък, от друга страна, е въпрос на политика и поради това правителството не е длъжно да ми предостави дял от излишъка, дори да съм убеден, че заслужавам това.

Много от реформите след 1989 г. бяха устроени така, че да стесняват областта на правата и разширяват областта на политиките. Това обикновено се обосноваваше с нуждата от по-добро управление, със стремежа да се привлекат инвестиции или с наличието на извънредна ситуация, изискваща извънредни мерки. Пример за първата стратегия може да бъде начинът, по който бяха аргументирани споменатите опити фактически да се премахне правото на тайна на личната кореспонденция чрез промените в Закона за електронните съобщения, пример за втората стратегия – премахването на контрола над генномодифицирани продукти чрез промените в Закона за генномодифицираните организми, пример за третата стратегия – начинът, по който се аргументира замяната на презумпцията за невинност до доказване на противното с презумпция за виновност до доказване на противното с предвижданите промени в Наказателния кодекс.

Законът за развитието на академичния състав прави същото. Той разширява областта на политиките и стеснява областта на правата в областта на науката. Разширява областта на политиките, защото сега ръководствата на факултетите или научните институции имат не само свободата да решават кога да обявят конкурс за заемането на определена научна длъжност или за получаването на научната степен доктор, но и да определят правилата, по които ще се провежда този конкурс, да избират научното жури, да не се съобразяват с неговото решение или да го променят, ако то се покаже несговорчиво. Законът стеснява областта на правата, защото отнема на учените правото да бъдат оценявани от жури, относително изолирано от сложните отношения на клиентелизъм, съперничество, конфликт, пропиващи работната среда на всяка научна институция. Защото отнема правото на учените да търсят справедливост от по-висша инстанция, в случай че се смятат за несправедливо оценени. Защото освобождава факултетните и научните съвети от задължението да спазват критерии за заемане на научна длъжност.

Това стесняване на областта на правата за сметка на разширяването на областта на политиките е постигнато поне по следните начини:

1. Недостатъчната яснота на текста на закона, засягаща дори толкова важни въпроси като съдбата на асистентите и научните сътрудници без докторска степен, ролята на научния ръководител на докторанта, изискванията за присъждане на научни степени или длъжности.
2. Придаване на ключова тежест на подзаконови актове от рода на университетските правилници за прилагане на закона или министерския правилник за дейността на контролната комисия, които определят начина на прилагане на закона и оттук смисъла му. Отсъствие на ясен механизъм на прилагане на правата, предвидени от закона, в случай на нарушаването им от страна на даден факултет или институт.
3. Трансформирането на контрола над спазването на закона във формален контрол, който следи за законовата форма на процедурите, но не включва случаи, в които той е приложен несправедливо по същество, без да бъдат допуснати формални пропуски.
4. Концентриране на контрола върху прилагането на закона в институция, подчинена на министерството и позволяваща политическо влияние над този контрол.
5. Придаване на ключова роля на социалния капитал за получаването на благоприятно решение от заинтересованите страни, стимулиращо корупцията (защото корупцията днес е породена тъкмо от подобни ситуации, в които никоя от страните няма право; страни, които се стремят да спечелят благосклонността на ръководството на дадена институция, тъй като те са свободни да вземат каквото решение преценят и то в крайна сметка зависи от благосклонността им).

В заключение ще отбележим, че тъй като опитва да разшири областта на политиките с описаните методи, Законът за развитието на научния състав в крайна сметка се оказва подчинен на двойна логика. От една страна, той дава на отделните научни институции властта да решават как и на кого да присъдят научни степени или длъжности. Но от друга страна, авторите изглежда си дават сметка, че тази приватизация на научните степени и длъжности лесно може да доведе до продаването, подаряването и дори до превръщането им в индустрия. Поради това проектозаконът опитва да ограничи самовластието на научните институции, като въведе минимални изисквания и контролна комисия. Тъй като обаче те противоречат на намерението да бъде осъществена пълна и незабавна приватизация на научните степени и длъжности, авторите на проектозакона са опитали да решат това противоречие, като ги отслабят. Резултатът от това е, че изискванията за професор са се оказали по-ниски от изискванията за доцент, които на свой ред са по-ниски от изискванията за получаване на докторска степен. Много от изискванията са формулирани неясно, което позволява те да бъдат допълнително отслабени от правилниците на научните институции. Правомощията на комисията са ограничени единствено до оценяване на спазването на закона, но не позволяват съдържателното оценяване на решенията на научните институции и тъй като процедурите за получаване на научни степени и звания ще бъдат конкретизирани от техните правилници, вероятно няма да позволяват контролирането на нечестни процедури, отговарящи на съответните правилници.

Добрият закон трябва да има поне следните три черти:

• Той трябва да не зависи от намеренията на изпълняващите го и следователно трябва да не създава опасности при прилагането му. Добрият закон трябва да предвижда и да балансира между възможностите прилагането му да попадне и в добри, и в лоши ръце.
• Трябва да дава възможност на тези, по отношение на които е бил приложен несправедливо, да търсят справедливост и следователно да предвижда ясни права, процедури, срокове на обжалване, както и сериозни и сигурни наказания за виновните за нарушаването му.
• Трябва да постига правилен баланс между политики и права или с други думи – между областите, в които представителите на държавната власт имат право да вземат или да не вземат определено решение, и областите, в които те са длъжни да вземат определено решение, защото гражданите имат право на него. Последното е особено важно, защото основният източник на корупция днес са тъкмо областите, в които решенията са оставени на представители на държавата (понеже в такива случаи никой няма право на определено решение, то в крайна сметка зависи от благосклонността на държавния представител, а това принуждава засегнатите страни да опитат да спечелят неговата благосклонност).

С оглед на това проектозаконът за развитието на академичните кадри няма да бъде добър закон, защото не съдържа никаква защита срещу недобронамереното му прилагане, защото ограничава възможностите на жертвите на несправедливи решения да търсят справедливост от по-висша инстанция и защото стеснява областта на правата до степен, която позволява на всяка научна институция да превърне в капитал властта си да решава в полза на един или друг кандидат за научна длъжност или степен.