Поддържаната бедност е порок

Малкият Георги от луковитското село Дерманци почина в плевенска болница от бъбречна недостатъчност, причинена от хронично недохранване. Това разказаха в навечерието на светите празници българските медии. Идваше Коледа.

Тогава една от лекарките от същата тази болница тревожно отбеляза: "Детето беше системно недохранвано и нелекувано", и някак настойчиво допълни, че не за пръв път в клиниката имат случай на "синдром на небрежно и жестоко отношение към детето". Следва логичната препоръка „представителите на структурите за закрила на детето да работят по-близо с медиците от клиниката и при подобни случаи да вземат бързи мерки за извеждане на детето от семейството”.

Десетина дни по-късно, навръх Нова година, българските медии съобщиха за друг подобен случай. В симеоновградското село Константиново починало момиченце на пет месеца. Майката е хранела бебето си само с каша от брашно и то развило белтъчна недостатъчност, имунната му система се сринала. По народному казано, умира от недохранване. А по-точно, то настинало, родителите нямали пари за лекарства и детето починало от пневмония.

Тези случаи са от по-скорошните, от края на миналата година. И носят белезите на дългогодишната ромска мизерия. Впрочем, в подобно състояние от години са не само бледоликите (защо да казваме „мургави” като великия историк Божо Димитров, който тези дни разказа по една от телевизиите, че…”българите, като не намерили турчин, взели, че утрепали един циганин”?) Още доста велики българи са по-мургави от най-мургавия ром. Но това за друг път.

Според данни на европейската статистическа служба Евростат през 2011 г. 49% от българите са били изложени на риск от бедност. Т.е., ние сме първенци в Европейския съюз. След нас се нареждат Румъния и Латвия с 40%, Гърция и Унгария с 31% от населението. Тук няма роми, арменци, турци… И е правилно. Защото всички сме българи. По документи. Иначе се знае кой какъв е по етнос, стига статистиката да реши, че има нужда от това. Ако попитате в агенцията по трудова заетост каква е безработицата сред ромите, ще вдигнат рамене в недоумение, за пред вас, разбира се: „такива данни не събираме”. Но ако искате да разберете колко роми получават детски надбавки, социални помощи, ще изпреварят и най-отявлените неонацисти с извода, че те, именно те, изяждат парите на социалното министерство. Нищо, че същите администратори много добре знаят, че това е мит, яко поддържан и най-вече добре илюстриран от медиите.

Тук можете да причислите и думите на социалния министър – той също не знае каква точно е безработицата сред ромите, още веднъж – „обявяването на етническата принадлежност е право единствено на съответния гражданин”. Но това не пречи на г-н Тотю Младенов да обяви пред нацията, че „Близо 85% от семействата с деца получават по 35 лева месечно под формата на детски добавки. За съжаление обаче някои злоупотребяват с тези пари и ги изпиват”. И...”Това са факти. Визирам основно ромските общности”, заявява социалният министър през октомври 2012 г. пред БНТ.

Това са факти? Значи някой някъде вижда, брои, отчита. Тайно. Нищо по-различно от време оно, когато официално в България нямаше цигани (при евентуален интерес, мога да споделя челен опит), а в народната милиция се знаеше точният брой на деца, родители, баби, дядовци, биберони, канчета, сутиени във всяка ромска махала, пък била тя и в джендемите на балкана или някъде в граничните зони по морето. И това би било правилно - защо да не се знае народонаселението на общата ни държава. Но страшен е въпросът – кому и защо са нужни тези данни, как може да ги използва. Защо отделните институции, министерства, отдели ще обясняват нуждата от повече средства от държавния бюджет, та и от европейските програми с диамантения аргумент „тежки ромски проблеми”, а никой от тях не отчита ясно и точно къде са отишли стотиците милиони с адрес „ромите”, с колко пари, къде, какъв ромски проблем е решен (не говоря за ромските НПО, които по презумпция властова и журналистическа, освен неонацистка – изяждат милионите на бедните си братя, на горките нероми, които стоически се нареждат на опашките и си плащат всички задължения по сметки, данъци, до стотинка.

Но да се върнем на фактите. Този път без кавички. Според данни от изследване на ИОО, публикувани в началото на 2012 г., „само 4.3% от представителите на ромите получават обезщетения за майчинство и детски надбавки за деца до 1 година, а 9,6% - помощи за социално слаби.” При 9,56% безработица в страната, по данни на Агенцията по заетостта към МТСП от 2011 г., коефициентът на безработица сред ромите достига 40,8%.

Господин министре, защо е гюрултията, в чия мелница наливате вода?

По данни на Евростат през второто тримесечие на 2011 г. коефициентът на продължителна безработица в България е 6,3%, а в страните от ЕС делът на продължително безработните от икономически активното население е 4%. При ромите стойността на този показател е 27%, т.е. над 4 пъти по-висока в сравнение със средния за България…

Не стига безработицата, ами и всеки, който е регистриран в Бюрото по труда, трябва да понася тази педантична, подтискаща система на периодично подписване, която естествено, след продължително време нагнетява чувство за виновност, за подчиненост. Представете си как се чувстват малограмотните или неграмотните. Преди няколко дни разбрахме, че в Бюрото по труда в бургаския кв. „Меден рудник” е прекратена подписката на две жени (Радка Демирева и Сийка Ангелова) заради това, че не са успели да попълнят правилно графика за посещения на регистрираните безработни, т.е., служителят решава да ги лиши от правото да получават социални помощи.

Опасно ли е за държавата да говори открито за тези факти и директно и последователно да защищава законните права на своите граждани? Още ли държавниците се съмняват, че на достойните граждани на тази страна не са им нужни кой знае какви изследвания, за да назоват нещата с истинските им имена. Те всеки ден се сблъскват с тях. Анализите и изследванията стават все по-скучни и на Европейските структури, на САЩ и на съседите ни – не им съобщаваме нищо ново за себе си, за състоянието на малцинствените общности. Защо да хабим енергия в угода на нашенското разбиране „да не се излагаме пред чужденците”, превърнато в морална мярка на демагогската ни загриженост? Няма ли да свърши най-после този отечественофронтовски активизъм?

От кого крием истината за себе си, за своите проблеми. Кого ще изненадаме, ако политиците и управленците признават, че у нас има дискриминация спрямо ромите в тази, тази и тази област; че най-голямото малцинство в България няма свой легитимен представител и най-често пред държавните и международните организации се представлява от етнически българи; че в Националния съвет по демографски и интеграционни въпроси, институцията създадена от роми, няма ром; че въпросите на десегрегацията в образованието, първоначално инициатива на роми, се решават без роми; че Консултативният съвет по образованието към МОМН, инициатива на роми, е целенасочено унищожен; че поредната стратегия за интеграция на ромите, приета с почти комунистическо парламентарно единодушие, е превърната в поредния оправдателен документ за работа по ромските проблеми… Кога ще отчетем открито, пред ромите и обществото, с обстоен анализ работата на хората, които са натоварени да провеждат държавната политика с малцинствата… Дали тази откритост, признаването на фактите, но и последователната политика за и С ромите, няма най-после да променят и мижавите резултати в интеграцията на общността, постигнати с огромни средства.

Нека нашите държавници най-после разберат – тези роми, които тук са обиждани, отхвърляни, дискриминирани, по-голямата част от тях в чужбина са приемани с уважение, приятелски, работят и заживяват достойно. И не желаят да се завърнат в родината. Впрочем, това споделят и етническите българи, принудени да напуснат България.

Васил Чапразов е поет и журналист. Член е на Българския хелзинкски комитет. Главен редактор на в. „Дром Дромендар“ и сп. „О Рома“.