„Патрули“ от националисти? Това е сръбско-арийски сюжет

Ксенофобските банди, които проверяват бежанците и ромите на Женския пазар, са закъсняло обществено бедствие, а не нещо изненадващо. Преди да се появят, имаше поне 20 години търпимост към всичко, на което те днес са изразители.

Първо се търпяха антисемитските книги, после стана поносимо да се изричат ксенофобски думи, а накрая дойде и най-благодатният епизод от развитието на национализма: той стана приемлив дори за демократичните партии, оказа се приютен дори в демократичните редакции на професионални издания (чрез форумите).

В навечерието на 2013 г. в България вече нямаше нито едно обществено пространство, което да се е оградило от национализма, да му е показало, че няма да го търпи на своя територия. Правозащитните организации не ги броим, защото битката с обществени рискове и без това е основната им дейност. Но на фона на растящата приемливост на национализма в страната правозащитната общност днес изглежда по-скоро маргинализирана, отколкото натоварена с лидерските функции, които й се полагат в традиционните демокрации.

Историческият опит на три държави (Германия, Руанда, Югославия) показва, че ксенофобските банди с бухалки се появяват на улиците едва след като вече се е проявило и е било посрещнато с тишина словото на омразата. Най-силният и близък пример за това е съседна Сърбия – страна, в която националистическите послания тръгват от писатели и историци (Меморандум на Сръбската академия на науките, 1986 г.), посрещат се възторжено от по-популярните медии , излизат от „елитните“ общности и се настаняват сред широки слоеве от населението, а междувременно довеждат до емиграция или маргинализация гласовете на разума. Първите сръбски банди от типа на днешните български „граждански патрули“ възникват четири-пет години по-късно. Още година по-късно започва войната.

Между днешна България и тогавашна Сърбия има, разбира се, огромна разлика, но наблюдението си струва заради многото изненадани българи, които не успяват да си обяснят откъде са се взели толкова много нацисти в София. Ами взели са се от думите, които никой не сметна за нужно да спира години наред. По отношение на думите (а не на войните) Сърбия и България са лика-прилика – все става дума за онеправдан народ, нападнат от враждебни етноси и религии; народ, който непременно ще бъде унищожен или в най-добрия случай – претопен; народ, който непрекъснато е нечия жертва, а все бива изкарван виновник.

Що се отнася до бандите, в Сърбия те са няколко, като основните са сформирани през 1990 г. - година преди да започне войната. Това са например „Тигрите“ на Желко Ражнятович – Аркан, чието официално име е друго: Сръбска доброволска гвардия. Групата е създадена от ултрарадикалната част на „ултрасите“ на футболния отбор „Црвена звезда“ и обявява, че ще защитава сръбския народ от всякакви вътрешни заплахи, в това число от „мюсюлманското нашествие“ и от „хърватските усташи“. Както беше доказано от Трибунала за бивша Югославия, „Тигрите“ са финансирани от тогавашните служби за сигурност на Сърбия. Тяхната основна функция в предвоенните месеци е да преминават демонстративно през села и градове със смесено население, като с това предизвикват страх сред не-сърбите. В столицата обаче не са разглеждани със страх – много белградски интелектуалци определят „Тигрите“ като идиоти или обикновени контрабандисти, на които не си струва да се обръща внимание.

По-късно „Тигрите“ - сред които действително има контрабандисти и идиоти, но също и рецидивисти, пуснати от затвора, бивши спортисти и бивши полицаи – дърпат първия спусък в босненската война /1992 г./ и за едно лято убиват няколко хиляди души. После един от тях убива и премиера-демократ Зоран Джинджич. Но това е вече друга история.

„Тигрите“ са прочути като основното паравоенно формирование на предвоенна Югославия, но за българската публика е къде-къде по-важна една друга група от типа на днешните „патрули“ - това е Сръбската гвардия (да, думата отново е „гвардия“). Уникалното в нея е това, че е създадена не от сертифицирани престъпници като Аркан, а от политик на цивилния свят, при това принадлежащ към демократичния спектър – Вук Драшкович. Сръбската гвардия е създадена през 1991 г., няколко месеца преди войната, като помощно формирование на партията Сръбско движение за обновление. Негова цел е да защитава „сръбскостта“. Участниците се обучават в два тренировъчни лагера.

За Драшкович и неговия опит с бухалките не се говори кой знае колко често. Както в България, така и в Сърбия, масово се смята, че има и добри националисти, и че Драшкович е от тях. Вината за югославските войни беше с радост хвърлена върху въоръжени радикали и „идиоти“, докато „демократите“ известно време бяха жалени, а демократично насочените им пистолети - забравяни. Преди да прави гвардии Драшкович беше писател – един от онези, които пишеха за онеправдания сръбски народ. По-късно пък стана и герой, защото оглави всенародното движение за сваляне от власт на Слободан Милошевич.

Колкото и далече да се намира от Европа, Руанда също дава повод за размисъл на всеки попаднал на софийски „граждански патрули“. В тази страна протича четиригодишен процес (1990-1994) на свикване с думите на омразата, преди кметовете да формират групи доброволци и да им раздадат оръжие (в руандийския случай – мачете). Водеща роля в това „свикване“ играят вестник „Кангура“ („Пробуждане“) и две радиостанции. Поне двама автори – Саманта Пауър и Филип Гуревич – твърдят, че до геноцида не би могло да се стигне, без повсеместната търпимост на руандийското общество към думите, предшествали организирането на доброволци по общините.

Истинският повод за изненада от това, което става в България, изобщо не са патрулите на Расате, националистите по радиото и телевизията или трите нацистки митинга. Това са все закономерни следствия на надигаща се ксенофобия, с която демократичните общности избягват да се конфронтират и не обичат да изолират в полагащото й се маргинално място. Изненадващото е в това, че днешното общество е принудено да научава азбучни истини след близо четвърт век нехайство и че се чуди как да се бори с негативни явления, колкото и отдавна да е открита всъщност топлата вода.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.