Опит за летене

Взимам повод в началото на тази рубрика от един наскоро разпространил се в интернет виц:

Индианците от Дакота имат следната мъдрост: когато забележиш, че яздиш умрял кон, слез от него. Ние, обаче, често предприемаме други стратегии за справяне с проблема: снабдяваме се с по-як камшик; сменяме ездача; казваме, че винаги сме яздили този кон, създаваме работна група, за да анализира коня; посещаваме други места, за да видим как яздят там умрели коне; повишаваме стандартите за качество за яздене на умрели коне, създаваме Task-Force, за да съживи коня; плащаме на хора от чужбина, които уж можели да яздят умрели коне; включваме обучителен модул, за да се научим да яздим по-добре; правим сравнение между различни умрели коне; променяме критериите, които определят кога един кон е умрял, впрягаме много умрели коне заедно, за да станем по-бързи; обясняваме: никой кон не може да е толкова умрял, че да не може повече да го яздим; правим проучване, за да видим има ли по-добри и по-евтини умрели коне; обясняваме, че нашият кон е по-добре, по-бързо и по-евтино умрял, отколкото други коне; създаваме група по качеството, за да се намери приложение на умрелите коне; откриваме независимо разходно перо за умрели коне; увеличаваме сферата на отговорност на умрелия кон; развиваме мотивационни програми за умрели коне; преструктурираме, за да може една друга област да получи умрелия кон!

Реших, че ще е уместно да видим през кои решения вече сме пробвали да минем в процеса на т.нар. деинституционализация. Така ще е по-лесно да преценим кои от тях предстоят и ще можем да насочим погледа си на наблюдатели и участници в един така проточил се процес в правилната посока.

Когато започнаха да стават ясни проблемите на отгледаните в детски институции деца и младежи в средата на 90-те, първите коментари и възможни решения бяха в стила „снабдяваме се с по-як камшик” – изпращаме все по-стриктни проверки и даваме препоръки и инструкции, без да имаме правомощия за санкциониране. След това минахме през етапа на „сменяне на ездача” – някои директори бяха уволнени, част от по-нисшия персонал бе сменен. След това решихме да направим домовете за деца по-добре функциониращи, като ги защитавахме през властите, лобирахме за тяхното съществуване предвид бедността и редица социални, психологически и материални проблеми на семействата, в които все по-малко бе възможно да се отглеждат деца. Т.е. повтаряхме, че домове винаги е имало и ще трябва да има, защото не сме измислили по-добри решения, защото в много държави има такива и те се грижат добре за децата. После създадохме работните групи, които да мислят за бъдещето на домовете и те решиха да ги „преструктурират”, „реформират” и „реновират”. Беше така, защото не се мислеше за децата като за създания, чието съществуване е възможно извън домовете.

Редица специалисти в работата с деца посетиха други държави, почерпиха от опита им за справяне с проблема, разказаха в България какво са видели и „как може да бъде”. Но отново как да спасим домовете, а не как да подобрим живота на децата и техните семейства, за да не попадат в домове. Поканихме и чужди специалисти, чийто разработки не преведохме, за да не развалят единомислието по въпроса за домовете. Очаквано анализът на ситуацията тогава доведе до планиране на пребоядисване, смяна на дограми, ремонтиране на санитарни възли и т.н. Дори наблюдаващите ни чужденци искаха това от нас. Пак не се мислеше за децата, като за индивиди, които имат бъдеще отвъд стените на домовете. След това създадохме закони и наредби за стандартите и критериите за качествени услуги за деца и започнахме да напасваме домовете към тях. Доста домове не отговаряха съвсем на така зададените критерии и стандарти според проверяващите ги органи, но им се даваха търпеливо препоръки и след това няколко години се посещаваха, за да се установи, че те не се изпълняват. И защо да се изпълняват като и препоръките бяха неадекватни и всички работещи в домовете знаеха, че няма заплаха за тях, ако не ги изпълняват. Формалните препоръки се даваха, за да се запазят домовете.

Дойде и времето на защитените пространства, доближаването на домовете до семейната среда, защитените жилища в дворовете на големите институции. Последните се реализираха вече с чужди пари, но пак запазиха домовете невредими. Много организации и отговорни институции обучиха многократно персонала в домовете на какво ли не – индивидуални планове, качество на грижа, проекти за реформиране и т.н., но отново онези, които не бяха запомнили на какво са ги обучили оставаха на работа и нищо не ги заплашваше. И те бяха повече от другите. Другите си тръгнаха.

Сравнихме домовете с такива в други държави и разбрахме, че и там положението не е розово, но има и „добри практики”, а в някои държави няма домове. Копирахме ги, където беше възможно и когато техните пари свършиха, си тръгнахме. Създадохме финансови годишни стандарти за издръжка на дете и после ги направихме и единни – т.е. включихме и заплатите на персонала в тях, не само тока, водата, консумативите. После видяхме, че домовете са много скъпи и просто затворихме двадесетина набързо, без да знаем какво да правим с децата в тях. Но пък и кой ли се интересува от това.

Създадохме алтернативи паралелно с монопола с надеждата, че липсата на пример е причина за съществуването на стария модел. Но нито една алтернатива не бе поета с ентусиазъм от държавната машина. Минахме и през етапа на търсенето на други функции на сградите на детските домове и за закритите се намериха такива. Създадохме мотивация на персонала да запази връзката си с източника на доход – дома, като го преместихме да работи в алтернативните услуги. Иначе „преструктурираме” съществуващите домове в уж алтернативни услуги в общността.

За съжаление, тук вицът изчерпва възможностите, както и деинституционализацията в България до момента. Сега вече се предлагат решения като „ние не сме знаели за умрелите коне и вземайки предвид миналия опит, няма да повтаряме грешки”, но същите тези хора отново поощриха финансово умрелите коне и пак се надяват те да оживеят. Другият подход е „ще слезем от умрелите млади коне”, но същите тези хора не знаят как се прави това, защото са връстници на умрелите коне и винаги са виждали света, яздейки ги.

Искам да знам, че този процес има решение отвъд вица, че ще имам какво да кажа в тази рубрика, че властимащите ще ме изненадат с ход, който ще ме лиши от работа. Дай, Боже!