Оценява се не професията, а човекът

На 5 януари, в 12:30 ч., в самия „пъп” на София (на броени метри от площад „Света Неделя” и от Ларгото, т.е. от сградите на „триъгълника на властта” – Министерския съвет, бившия Партиен дом, а сега седалище на офисите на депутатите, и Президентството) в снежната виелица бе убит „скандалният радиоводещ” Боби Цанков.

Инцидентът имаше бурен резонанс в публичното пространство. Убийството бе изумително по наглостта си, дойде сякаш за да се подиграе със самохвалството на МВР, което точно през дните около гибелта на радиоводещия в лицето на шефа си Цветанов усилено се кипреше по всички телевизии с успеха срещу бандата на „Наглите” [1].

Но, разбира се, самата фигура на убития Боби Цанков има решаваща роля за лавината от информации и коментари, изсипала се върху публиката след инцидента. Боби Цанков – ако употребим натрапчивото клише, което винаги се появява, когато се спомене името на този човек – имаше „скандална репутация”.

Изобретателен, жизнерадостен и по своему чаровен млад човек, обиколил 13 радиостанции и телевизии в качеството си на водещ различни радио и телевизионни игри с награди, той бе познат дори на тези, които нито са слушали предаванията му, нито са участвали в лотариите му.

Обяснимо е – човек с множество висящи дела срещу себе си (всичките за измама! [2]), с 12 присъди (все условни или пък по дела, завършили със споразумение с ощетените), с два преживени атентата, с два зрелищни ареста, той, особено в последните месеци на живота си, бе непрекъснато в устата на медиите. Сензационните му интервюта, раздавани в най-гледаните предавания на национални телевизии, статиите му в т.нар. „жълти вестници” и двете му книги за „тайните на мутрите” го бяха направили изключително популярен.

В деня на убийството чуждите агенции съобщиха на света, че у нас е убит „разследващ журналист”, а Европейският съюз, Съветът на Европа и ЮНЕСКО излязоха с протестни декларации.

Това предизвика бурна реакция сред някои от т.нар. „лидери на общественото мнение” и те веднага обявиха – чрез агенция „Фокус” [3], чиито съобщения се цитират от десетки сайтове и печатни издания, чрез БНР, чрез големите телевизии, че в случая и дума на може да става за „разследващ журналист”, че европейските колеги са сбъркали, защото са „наивни”, че този човек е мошеник и престъпен тип, но не е никакъв журналист. Опитът на Иван и Андрей и на Венета Райкова от „Нова телевизия” да говорят за убития като за журналист, при това разследващ – бе незабавно порицан [4].

Не ми е известно дали чуждите агенции са се поправили. Впрочем, най-големите от тях имат кореспонденти в София, които пишат информациите си, съобразявайки се с новинарските стандарти на гиганти като „Ройтерс”, „Франс прес” и Би Би Си.

Защото, обяснява например Георги Лозанов, „за да си журналист, трябва да имаш друг етичен статут – за да бъдеш в журналистическата професия, означава да спазваш нейните стандарти и от там да наблюдаваш престъпния свят и да го разследваш, а не да му принадлежиш” [5].

И така, понеже авторът на книги за мафията изглежда сам е имал вземане даване с нея, а и поради това, че правосъдието се занимава с него, той не е „достоен” да носи името „журналист”, а пък за „разследващ” не може и да се мисли!

По тази логика, която другояче освен попска не може да се нарече, упражняването на професията „журналист” е неразривно свързано с такива неща като морална чистота, т.нар. „гражданска позиция”, с „борба” и т.н., и т.н.

Разбираемо е пристрастието, с което цитираният автор, а и други като него, защитават професията, към която по един или друг начин са причастни. Само че от подобна защита тази професия няма нужда. Тя, дори нещо повече, е вредна.

Неявната защитавана ценност в изказвания като това на Лозанов е свободата на словото. Журналистът е неин рицар и герой, а текстовете му – удари по корупцията, организираната престъпност, самовластието, авторитаризма и всякакви други социални болести, за които можете да се сетите. Да, ама не, както обича да повтаря един 90-годишен човек, живият патриарх на журналистиката у нас Петко Бочаров. Свободата на словото е свобода не само за Истината с голяма буква. Тя не дава простор само на морално чистите и на самоотвержените.

Свободата на словото означава и простор за заблудата, за изкривяването на истината, за дезинформацията. Тези неща морално осъдителни ли са? Да. Но съществуват и са широко разпространени в медийния свят, нали? Знаем ли със сигурност, че историите, разказани от Боби Цанков са измислици? Не. И – ако е истина, че прокуратурата, макар и неофициално, го е търсила, да й дава информация, то това не навежда ли на мисълта, че в книгите му може да има и верни неща?

Да бъдеш съдник на „честта на професията” е опасно. Опасно е за самата свобода на словото. Защото нормалната правова държава отдавна е намерила начин да отсява истината от лъжата в публичните твърдения. Той се казва съдебен иск и резултатът му е съответно осъдително или оправдателно съдебно решение.

Но да отхвърляш от професията, която сама по себе си е етически неутрална (ценностно ангажирана я правят хората, които я упражняват, създавайки си професионални институции за спазване на определени етични норми), хора само защото в битието им извън писането има нещо лошо, престъпно, съмнително, нечисто, е проява най-малкото на незащитимо с нищо високомерие.

Да си журналист означава прехраната ти да идва от това, че осведомяваш, забавляваш, просвещаваш, понякога поучаваш публиката (а не само да разказваш истории на жена си и децата си), по същия начин, по който да си обущар означава да правиш обуща за продан, а не само за себе си и за семейството.

Можеш да си добър журналист и лош журналист, Можеш да правиш качествени разследвания, а може и да не са такива. И, впрочем, престъпници ли са агентите под прикритие, които участват в банди и споделят престъпния им живот, за да могат след това да свидетелстват пред съда? Не че случаят на Боби Цанков е такъв, но казусът заслужава да ни накара да се замисляме върху определенията на думите, с които си служим. Беше ли разследваща журналистка Клеър Стърлинг, авторката на версията за „българската следа” в опита за убийство на папа Йоан Павел Втори, щом римският съд чрез оправдателната си присъда опроверга историята, разказана в знаменита й книга „Времето на убийците”?

Дали даден журналист е добър или лош решава публиката и историята. Да, „Репортери без граници” и „Артикъл 19” всяка година правят списъци на преследвани журналисти и раздават награди за журналистическа доблест. Но тези, които заемат гледната точка на противниците на фигуриращите в списъците – най-често властите – и съответно пишат против тях, журналисти ли са или не, ако с медийно писане или говорене си изкарват хляба?

Така че добре е да внимаваме с определенията и да не си позволяваме високомерно да произнасяме присъди с претенции за окончателност. Те са прерогатив на историята и целокупната публика. Но не професията се оценява, а човекът. А това са две различни неща.

[1] Впрочем и днес, близо месец след убийството, обществото знае точно толкова за това кой го извърши и кой го поръча, колкото и в деня на извършването му, т.е. – нищо. обратно
[2] Боби Цанков водеше в различни радиостанции радио игри с печалби и използваше артистичността и хитростта си да прилъгва алчни наивници, че ще ги „уреди” с големи облаги (най-често – с извънредно евтини реклами), ако „му бутнат някой и друг лев”, който да бъде „даден на когото трябва”, за да „стане работата”. Дали това е свидетелство само за „моралния му облик”? Не е ли поредното доказателства за това в колко дълбоко корумпирана страна живеем? И, освен това, с какво да си обясним, че Боби Цанков никога не оставаше без работа, въпреки че около името му се шуми вече поне от пет години? обратно
[3] Изявлението на доц. Георги Лозанов „Боби Цанков не беше разследващ журналист” (агенция „Фокус”, 6 януари, 15:06 ч.) бе цитирано в десетки сайтове и печатни издания, а с твърденията, развити в този текст, авторът им обиколи множество медии. обратно
[4] Вж. напр. публикацията „Шоуто трябва да продължи” в електронното издание на в. „Гласове” от 6 януари. обратно
[5] Цитатът е от същото изявление пред агенция „Фокус”. обратно