Ние не използваме мъчения

Когато през септември 2006 г. запитаха президента Джордж Уокър Буш младши не се ли случват някакви противоправни действия по време на разпитите, провеждани от американските офицери на затворниците от „високо ниво“, лежащи в затвора в американската база Гуантанамо в Куба или в други места за задържане, той, както е известно, отговори: „Ние не употребяваме изтезания“.

Дефиницията на изтезанието е твърде хлъзгава, но вече от доста време ние знаем, че бившият президент не говореше, най-меко казано, цялата истина. Американските офицери, провеждащи разпитите могат да бъдат обвинени най-малкото в нарушаване на Женевската конвенция, насочена против „жестокото, безчовечно и унизително отнасяне“, един договор, който САЩ са подписали и ратифицирали.

Привързването на човек към дъска и многократното му потапяне във вода и ваденето секунда преди действително да се удави, или пък принуждаването на затворника (съблечен чисто гол и намазан със собствените си екскременти) да стои цели дни с ръце, приковани към тавана до момента, когато краката му оттекат толкова, че стават два пъти по-дебели от нормалния им размер е възможно да не фигурират като изтезания в докладите, съставяни от юристите на правителството, но подобни действия несъмнено са жестоки, безчовечни и унизителни.

Първото действие на Барак Обама в качеството му на президент на САЩ беше незабавната забрана на изтезанията. Сега въпросът е в това, какво да се прави с миналото и най-вече с това, че тези действия не само не бяха забранявани от висшите длъжностни лица на САЩ, но и се извършваха по тяхна инициатива.

Трябва ли по съдебен път да се преследват длъжностните лица, виновни в нарушаването на законите, включително самия Буш? Трябва ли да се публикуват подробности за това, което се е вършило? Трябва ли да се създаде специална комисия, която да разследва извършените правонарушения? Или, както каза Обама, ще е по-добре „да гледаме към бъдещето, а не към миналото“?

В действителност, както бързо разбра Обама, предпочетеният от него начин на действие в се оказва в действителност неосъществим, защото отказа да се погледне към миналото натоварва бъдещето с още по-сериозни проблеми.

Бившият вицепрезидент Дик Чейни няколко пъти заявяваше, че никак не съжалява за това, което той наричаше „техника на усилен разпит“, например такива способи като задържане на затворника под водата, докато почне да се задъхва от недостиг на въздух, защото подобни методи на разпит „спасиха страната ни“ от терористични атаки. По негово мнение забраната, наложена от Обама прави САЩ „уязвими“. Накратко – либералните съмнения за нравствеността, законността и международните конвенции за забрана на изтезанията са глупави и безотговорни. Намекът е очевиден: ако САЩ пак бъдат атакувани от терористи, ние ще знаем кой носи отговорност за това, че е станало така.

Тогава залозите в „дебатите за мъченията“ в САЩ наистина ще станат високи. От едната страна на барикадата се намира Чейни и съюзниците му, разглеждащи въпроса за мъченията от прагматична гледна точка: при възникване на сериозна опасност за колективната безопасност даже либералната демокрация трябва да си поизцапа ръцете. Никой не обича изтезанията, но безопасността е по-важна от нравствените съмнения, законите следва просто да бъдат изменени или да се заобиколят.

От другата страна са тези, които ненавиждат инквизициите, смятайки ги за безнравствено явление, което при никакви обстоятелства не следва да се допуска. В това всъщност се състои и юридическата гледна точка на тези, които одобриха Женевската конвенция: „Никакви извънредни обстоятелства, в това число и състоянието на война, на вътрешна политическа нестабилност или каквато и да е друга заплаха за обществото не може да бъде претекст за оправдаване на мъченията“.

Но не това са основните причини, поради които сега в САЩ са в ход дискусии за изтезанията. По разбираеми причини много защитници на решението на Обама за забрана на изтезанията се опитват да отговорят на прагматичните изказвания на Чейни с други, не по-малко прагматични изявления. За разлика от Чейни те поддържат, че мъченията не са най-добрият начин за поддържане на сигурността. Човек, който е под въздействието на силна болка ще каже всичко, включително лъжи и измислици, само и само да прекрати страданието и затова такава информация не може да се смята за надеждна. Те твърдят, че други, по-изтънчени методи на разпит са не само по-хуманни ( както и законни), но и по-ефективни.

За да запознаем с това гледище широката общественост на САЩ, която, продължава лесно да се съгласява с доводите на Чейни за това, инквизициите са оправдани, ако чрез тях се спасява живота на други хора, либералните телевизионни водещи и политици призоваха да се създаде специална комисия за пълна разследване на дейността на предишната администрация. Те смятат, че това разследване ясно ще покаже, че мъченията са контрапродуктивни. Те не само причиняват сериозна вреда както на репутацията на САЩ, така и на принципа за върховенството на закона, но могат да доведат до увеличаване, а не до намаляване на броя на терористичните актове.

Интелектуалните и политически достойнства на подобни доводи са очевидни. Администрацията на Обама не може да си позволи да падне в капана, поставен от Чейни, и да носи отговорност за възможната следваща терористична атака само защото е забранила изтезанията.

Но дали подобни аргументи са подходящо основание за подобен спор? Ако изтезанията са нещо абсолютно неправилно независимо от обстоятелствата, то въпросът за ефективността им не е съществен. Воденето на спора с помощта на подобни доводи заплашва нравствените принципи.

Това не ни дава отговор на въпроса защо мъченията следва напълно да се осъдят, докато другите военни действия, като например бомбардировки, които нанасят повече вреди на живота на хората, могат да се считат приемливи в качеството им на неизбежни следствия на националната отбрана. Разбира се, бомбардировката може да бъде военно престъпление, ако се прилага в качеството и на терористичен акт срещу невъоръжени хора. Но често военните операции, водещи до смърт или раняване на гражданско население не биват автоматично причислявани към военните престъпления, поне до тогава, докато целта им не е съзнателно причиняване на болка или унижаване на беззащитни хора (даже ако те са противници). Докато точно това е целта на изтезанието, с което то се отличава от другите военни действия.

Един известен американски телевизионен водещ с десни възгледи неотдавна изказа мнение, че всякакви опити да се подведат към отговорност хората, занимаващи се с изтезания, както и началниците им от администрацията на Буш, ще превърнат във фарс „старанията на силните и храбри американци, които ни охраняват, докато спим”. Извън факта, че мъченията са нещо съвсем различно от бойните действия и че не изискват то тези, които ги прилагат никаква храброст, използването им довежда до отрицателни резултати. След като години наред измъчваха хора в една от най-жестоките в Южна Америка „мръсни войни”, бразилските генерали решиха да ги прекратят, защото институционализираното им използване подронваше армейската дисциплина и морал. Те превърнаха в посмешище мъжете, които трябваше да бъдат твърди и смели, а вместо това станаха главорези.

*Текстът на Ян Бурма (Ian Buruma) е публикуван във вестник „Гардиън” на 10 май т.г. Ян Бурма е известен публицист, автор на книгата „Убийство в Амстердам. Смъртта на Тео ван Гог и границите на търпимостта”. Той е професор по демокрация, права на човека и журналистика в Bard College, разположен в щата Ню Йорк. Последната му книга е „Любител на Китай”