Ненка, детето, пред което се покланяме

Автори:
    Зелма Алмалех

В най-студените дни на зимата една информация от великотърновско разтърси не само мен. В полуизгоряла къща на улица “Царевец” в квартал “Асеново” по сигнал от съседи полицаи и социални работници откриват 10-годишното момиченце Елена Радкова, което от години само се грижи за четирите си по-малки братчета и сестричета. Майката ги изоставя с дни и седмици, докато похарчи социалните помощи, които получава за децата си, а бащата е в затвора.

Децата са открити, когато температурите наближаваха минус 20°, сгушени на едно легло сред парцали - зъзнещи и гладни. Ненка, така наричат на галено малката Елена, от години се грижела за по-малките. Оказа се, че това дете, което никога не е ходило на училище, не е получавало от близките си обич и грижа, носи толкова човещина и отговорност на слабичките си плещи, че помита всички гръмки приказки, изречени от големите и образованите.

Не бих искала това, което пиша, да се вплете в поредната медийна възхита и сензация. Малката Ненка, измислила едва ли не от нищото как да храни малките си братчета и сестричета, е някакво невероятно доказателство за добротата, която може да бъде същност на човека, ако има силата да я понесе. Никой не е учил малкото неграмотно дете на човещина, на отговорност - то е виждало само другото, лошото. Ненка не знае какво е да сготвиш на децата, но е измислила животоспасяващата храна от брашно, захар и вода...

Сега тя вече е в социален дом и не иска да се върне при майка си, която пропилявала 180-те лева социални помощи по ротативките, докато Ненка в това време давала любов и грижа на малките. В едно интервю тя дори признава, че е мислила и за самоубийство по начин, който сама си е изобретила. Спряла я е приятелката й - на години, колкото нея. Тя й помагала...

В този квартал, както се разбира, съседите по някакъв начин са помагали на момиченцето, дори то признава, че от магазина понякога са му давали храна на вересия. А и без да звучи сълзливо, по телевизията видяхме развълнувания полицай, който открил децата. Едрият мъжага разказваше за тях с треперещ глас. Не за това е думата, а за едно дете, което мечтае да стане лекарка и да се грижи за малки бебета. Всекидневната борба за оцеляване на малките братчета и сестричета не са сломили характера й, нито широтата на чувствителността й към по-слабите, нуждаещи се от грижите й.

Бихме могли да питаме и коментираме къде са били социалните служби досега или Държавната агенция за закрила на детето. Знам какви аргументи и доказателства ще получим за техните дела и успехи в грижите на децата. Това ми е ясно. Важното е, че вече Ненка и малките й деца (те са нейни, защото дължат живота на нейните грижи и всеотдайност) са настанени в добри социални домове и ще имат шанса да живеят нормално, ще имат бъдеще.

Но други мисли искам да споделя точно в “Обектив”. Учил ли е някой малката Ненка да разбира, да знае какво да прави, за да защити правото на живот на по-малките и безпомощните с цената на собственото си детство? Някой би казал, че те са й братя и сестри. Тогава какво да кажем за майка й? Можем ли да “заразим” хора, институции с голямото сърце на това дете, сякаш целунато от Бога да дава толкова от себе си? Иска ми се дълбоко да вярвам, че в този нетолерантен наш свят има и други като Ненка.