Не е лесно да си фран­цу­зин във Фран­ция

“Знае­те ли кой е вто­рият ези­к във Фран­ция? - по­пи­тал еди­н ек­скур­зо­вод.

- Ара­бския­т - от­го­во­рил някой от гру­па­та.

- А не, гос­по­ди­не, то­ва е пър­вият!”

Ху­мо­рът на то­зи виц мал­ко не­що по­на­гар­ча, но и без да ци­ти­рам Шек­спир, мно­зи­на знаят кол­ко много ис­ти­ни се каз­ват на ше­га. Не бе­ше ни­как­ва ше­га оба­че съ­жа­ле­ние­то, с кое­то Мо­рис, гот­ва­чът в сто­ла на ко­ле­жа ни, от­го­во­ри на наив­ния ми въп­рос: и та­зи сед­ми­ца ли няма да ви­дим ед­на ху­ба­ва пър­жол­ка на ма­са­та си? “Пог­лед­ни кол­ко мю­сюл­ма­ни има меж­ду уче­ни­ци­те! Ще сготвя не­що, но все­ки път, ко­га­то има ме­со, как­во­то и да е то, трябва да при­готвя още не­що за тях, за­що­то ме­со­то ни, ес­тес­тве­но, не е ни­то ха­лал, ни­то ка­шер. А има­м са­мо две ръ­це!” И два­та фак­та - броят на мю­сюл­ма­ни­те в ко­ле­жа ни и ръ­це­те на Мо­рис - не се пос­тав­яха под ни­как­во съм­не­ние. Из­ядох си пор­ция­та кус­кус със зе­лен­чу­ци, дос­та вкус­но ястие впро­чем, и се за­го­во­рих с ко­ле­га­та ми, про­фе­сор по ан­глий­ски.

- Слим, ка­то гле­дам де­ца­та в гол­яма­та за­ла, имам чувс­тво­то, че съм в Ню Йорк. Бе­ли­те не са чак тол­ко­ва мно­го. Пък и във Фран­ция изо­бщо, а?

- И да, и не. Но то­ва, кое­то т. нар. USP не ус­пяха да на­ло­жат ка­то мо­дел на жи­вот, фран­цу­зи­те про­дъл­жа­ват да се опи­тва­т. Тоест ДА ПОФ­РЕН­ЧАТ ВСИЧКИ, КОИ­ТО НЕ СА ТА­КИ­ВА От­там ид­ват и проб­ле­ми­те им. Чо­век мо­же да е со­ма­лиец, ма­ро­ка­нец или ки­таец и да бъ­де мно­го до­бър граж­да­нин на Фран­ция или на Ев­ро­па, как­то вие оби­ча­те да каз­ва­те. От то­ва оба­че той не ста­ва и ни­ко­га няма да ста­не фран­цу­зин! В то­ва е раз­ли­ка­та. Ние в САЩ от­дав­на сме го раз­бра­ли, тук про­це­сът на уз­на­ва­не е в раз­ви­тие.

Ед­ва ли ра­сиз­мът в Аме­ри­ка е из­чез­нал, но ве­роя­тно то­ва е пътят. И по­не­же от­тук ми е труд­но да нап­равя срав­ни­тел­на таб­ли­ца на ра­сиз­ма и ксе­но­фо­бия­та от две­те стра­ни на ок­еа­на, не­ка все пак да се вър­нем във Фран­ция с ед­на ис­то­ри­чес­ка справ­ка.

Пуб­лич­на тай­на е, че по вре­ме на френ­ско­то при­със­твие в ра­йо­на на Маг­реб и Ин­до­ки­тай местно­то на­се­ле­ние не се е пол­зва­ло с VIP ста­тут. След ка­то дър­жа­ви­те там по­лу­чи­ха своя­та не­за­ви­си­мост, ми­лио­ни хо­ра от те­зи ра­йо­ни дой­до­ха във Фран­ция, при­ма­ме­ни от по-ви­со­кия стан­дарт и тър­се­не­то на нек­ва­ли­фи­ци­ра­на ра­бот­на ръ­ка. Си­гур­но е, че те не са би­ли тре­ти­ра­ни ка­то рав­ни с фран­цу­зи­те,но праз­ният сто­мах ум­ее да се до­го­варя с гор­дос­тта и чо­веш­ко­то дос­той­нство­то. Тъж­но е, но е та­ка. Вре­ме­то на нек­ва­ли­фи­ци­ра­ния труд оба­че от­ми­на. А вто­ро­то и тре­то­то по­ко­ле­ние еми­гран­ти ве­че не же­лаят да пра­вят та­къв ком­про­мис. Ро­де­ни на френ­ска земя, въз­пи­та­ни, по­не на тео­рия, с ид­еи­те на Ре­пуб­ли­ка­та и де­ви­за є “Сво­бо­да, ра­венс­тво, братс­тво”, но­ви­те фран­цу­зи ис­кат с пра­во своя­та част от те­зи три сим­во­ла. Как оба­че прак­ти­чес­ки да ги по­лу­чат? За­що­то на тео­рия те от­дав­на ги има­т.

На­ри­чат Страс­бург гра­да на из­го­ре­ли­те ко­ли. Мла­ди­те фран­цу­зи с име­на Аб­дул или Мо­ха­мед вмес­то Пиер и Пол там най-чес­то си от­мъ­ща­ват вър­ху ко­ли­те на “дру­ги­те”. За въл­не­ния­та око­ло Па­риж няма сми­съл и да се спо­ме­на­ва. Лион, вто­рият по го­ле­ми­на град в стра­на­та, съ­що си има “чер­ни зо­ни”. В ед­на от тях наш съ­на­род­ник два пъ­ти виж­да как ре­но­то му плам­ва под про­зо­ре­ца на бло­ка. Се­га ка­ра сит­роен.

Де­ца­та от те­зи квар­та­ли уча­т в учи­ли­ща с по­ви­ше­на дър­жав­на суб­си­дия, мо­гат да кан­ди­датс­тват в ели­тни час­тни ко­ле­жи с при­ви­ле­гии, но нег­ра­мот­нос­тта е по­го­лов­на. А лип­са­та на кул­ту­ра во­ди след се­бе си до не­за­чи­та­не и на на­цио­нал­ни­те це­нос­ти. Ни­кой не че­те Мо­лиер, да­же ни­кой не слу­ша Джо­ни Хо­ли­дей! Ала на все­ки про­зо­рец за­дъл­жи­тел­но има са­те­лит­на ан­те­на (на моя съ­що) и мол­ли­те и хо­джи­те от Сау­дит­ска Ара­би­я, Ира­к, Ира­н и т. н. на­ли­ват ли, на­ли­ват своя­та мярка за доб­ро и ло­шо в под­рас­тва­щи­те гла­ви­ци.

Пре­ди някол­ко дни, из­не­на­дан ве­че за кой ли път, видях ед­но хла­пе на око­ло 10 го­ди­ни гриж­ли­во да пи­ше на сте­на­та “Ник ла Франс!” Са­мо­та ду­ма “ник”, твър­де по­пул­ярен гла­гол в сек­суал­ния реч­ник, всъщ­ност е ара­бска.

- За­що ги пи­шеш те­зи ди­во­тии - не се стърпях аз, - на­ли си ро­ден тук? Зна­чи си фран­цу­зин!

- Ти го­во­риш ди­во­тии - жег­на се мал­кият пат­риот. - Аз съм ал­жи­рец!

И има­ше пра­во, май­ка му е фран­цу­зой­ка! По ед­на слу­чай­ност я поз­на­вах. Има­ше че­ти­ри де­ца, а дет­ски­те над­бав­ки тук не са сим­во­лич­но ни­що. Но хай­де ДА ПРЕС­ТА­НЕМ ДА ТЪР­СИМ КОЙ КА­КЪВ Е

Пред­ста­ве­те си се­га ед­на клас­на стая в про­гим­на­зия­та. На чи­но­ве­те седят де­чи­ца от всич­ки ра­си и сле­до­ва­тел­но с всич­ки цве­то­ве на ко­жа­та и при­леж­но сри­чат в бук­ва­ра си : “На­ши­те пред­те­чи от пле­ме­то го­лоа...” Мо­жеш да си ум­реш от смях... ако пред­ва­ри­тел­но не се за­ду­шиш от съл­зи. Де­ца­та уча­т уро­ци­те си вкъ­щи и ро­ди­те­ли­те им, то се знае, се ин­те­ре­су­ват как вървят ра­бо­ти­те в шко­ло­то. От­тук на­та­тък ко­мен­та­ри­те са сво­бод­ни. Вярно, неот­дав­на то­зи текст най-сет­не от­пад­на. Но ка­то из­ва­диш пи­ро­ни­те от сте­на­та, дуп­ки­те ос­та­ват, на­ли?

Об­щес­тве­нос­тта бе пот­ре­се­на и от още еди­н факт. На ед­на спор­тна проя­ва, къ­де­то Фран­ция по­бе­ди, от три­бу­ни­те гру­па мла­де­жи с не­до­там све­тъл цвят на ко­жа­та ос­вир­ка­ха на­цио­нал­ния химн.

Раз­би­ра се, във все­кид­не­вие­то се по­лу­ча­ва не­що ка­то те­нис. Нас­ко­ро еди­н ап­те­кар пуб­лич­но обясни,че е бил при­ну­ден да се раз­де­ли със ста­жан­та си, за­що­то след ка­то чер­но­кож зас­та­нал зад ка­са­та, клиен­ти­те рязко на­ма­ле­ли. Вър­хът стиг­на няка­къв ка­са­пин, кой­то се про­вик­на оби­де­но пред те­ле­ви­зон­ния ек­ран: “В ма­га­зи­на си аз съм си у до­ма! Бу­ньо­ли и нег­ри не ща!”

Ес­тес­тве­но, за­кон­ът е нали­це - всяка дис­кри­ми­на­ция се на­каз­ва! Но вър­ви я до­ка­жи там, къ­де­то не­ща­та не са тол­ко­ва прос­ти. Как­то нап­ри­мер в кад­ро­ва­та по­ли­ти­ка на някои го­ле­ми фир­ми. Ус­та­но­ви се, че съ­щес­тву­вал циф­ров код, пос­та­вен край име­то, кой­то уто­чнява­л да­ли кан­ди­да­тът не е “беьор” или “блек” (ара­би­н или че­рен). Някои син­ди­ка­ти ве­че го­ворят за “ано­ним­ни кан­ди­да­ту­ри”, но на­ли ще дой­де денят на лич­на­та сре­ща! Място­то ще се ока­же зае­то. Ко­дът ве­роя­тно е сме­нен.

Съ­що­то се случ­ва и при тър­се­не­то на жи­ли­ще под наем. Но от­къ­де ид­ва то­ва? От сблъ­съ­ка на две раз­лич­ни кул­ту­ри - как­то об­ясни еди­н собс­тве­ник на дис­ко­те­ка, об­ви­нен, че е на­ре­дил на ох­ра­на­та си да не до­пус­ка ни­как­ви “вън­шни” в са­ло­на. За­то­ва пък ма­ро­кан­ски­те рес­то­ран­ти, ка­фе­не­та­та за пу­ше­не на нар­ги­ле и клу­бо­ве­те за из­точ­ни тан­ци - да го на­ре­чем по на­шен­ски кю­чек, блестят с раз­то­чи­тел­но­то си ве­ли­ко­ле­пие на всяка ули­ца. Някъ­де да­же и по две-три. За за­кус­вал­ни­те, пред­ла­га­щи ме­со “ха­лал” или “ка­шер”, да не го­во­рим. Мо­гат ли там да вли­зат фран­цу­зи? Ес­тес­тве­но, щом си пла­щат! Но ка­то без­плат­на до­бав­ка по­лу­ча­ват неп­ ре­къс­на­то не­лю­без­ни пог­ле­ди и подм­ята­ния от съ­сед­ни­те ма­си, кои­то не е необ­хо­ди­мо да се пре­веж­дат.

ВСЕ ПО-ЧЕС­ТО И ПО-ЧЕС­ТО ПО УЛИ­ЦИ­ТЕ СЕ СРЕ­ЩАТ СТРАН­НИ ДВОЙ­КИ

Мъ­жът, об­ле­чен в дъл­га бяла джа­ла­бия, с бра­да и бяло пле­те­но ке­пе, же­на­та - омо­та­на с че­рен плат и про­рез за очи­те. “Ли­бе­рал­ният” ва­риант е, ко­га­то же­на­та е уви­ла са­мо гла­ва­та си с дъл­гия воал, а мъ­жът е с джин­си, но с бра­да и ке­пе. Пре­дим­но мла­ди хо­ра, ро­де­ни, ко­га­то ве­че ра­път из­мес­ти туис­та. В учи­ли­ща­та ке­пе­то и воа­лът трябва да се при­бе­рат. В уни­вер­си­те­ти­те, да­же и на из­пит - хо­ди, как­то си ис­каш.

Случ­ва се на ули­ца­та някой да е пар­ки­рал неп­ра­вил­но. Да­же и в Ев­ро­па, не се съмн­явай­те. Но на еди­н гер­ма­нец или бъл­га­рин ни­ко­га не би му дош­ло на ум да об­ви­ни приб­ли­жи­лия се по­ли­цай в ра­си­зъм. Пред за­ко­на за пъ­ти­ща­та всич­ки сме рав­ни. Но ако на во­ла­на е ара­би­н или че­рен, скан­да­лът из­бух­ва и об­ви­не­ния­та от ро­да “ра­сис­ти та­ки­ва” са пър­вият залп на на­ру­ши­теля. В по­ли­ция­та ве­че слу­жат аф­ри­кан­ци и ара­би. Проб­ле­мът оба­че да­леч не е ре­шен. При­ба­ви се са­мо и об­ви­не­ние­то “пре­да­тел”.

Все­кид­нев­ният ези­к, на­ли е жи­ва ма­те­рия и се раз­ви­ва, съ­що не е по­ща­ден. Ло­шо свър­ше­на­та ра­бо­та ве­че не се на­ри­ча мърл­яшка, а “ара­бска”, въп­ре­ки мно­го­то доб­ри спе­циа­лис­ти във всич­ки об­лас­ти.

Доб­ре, но кол­ко ара­би има във Фран­ция? Око­ло 6 ми­лио­на ле­гал­но пре­би­ва­ва­щи. Нео­фи­циал­но се твър­ди, че са 10. И та­ка да е. Мо­же ли то­ва чис­ло, съ­пос­та­ве­но с не­се­ле­ние от 60 ми­лио­на, да пред­ставл­ява опа­снос­т за со­циал­ния мир? До­ка­то то­ва е са­мо сблъ­сък меж­ду две кул­ту­ри - раз­би­ра се, че не. В края на краи­ща­та все­ки има пра­во да яде как­во­то си ис­ка и да тан­цу­ва, къ­де­то му ха­рес­ва. Но ако то­ва се пре­вър­не в сблъ­сък меж­ду две ре­ли­гии, то­га­ва не­ща­та зап­лаш­ват да ста­нат се­риоз­ни. Да­же мно­го се­роз­ни. За­що­то ис­то­рия­та е до­ка­за­ла, че ре­ли­гия­та е мно­го до­бър пре­текст. Спом­не­те си са­мо кол­ко пъ­ти се опи­твах­ме да ос­во­бо­дим Бо­жи гроб от не­вер­ни­ци­те.

А меж­дув­ре­мен­но пар­тия­та те­нис про­дъл­ва...

До­ко­га ли?