Нарушаването на човешките права и моралните дилеми, пред които тези прецеденти ни изправят

Нарушаването на човешките права в Китай и моралните дилеми, пред които тези прецеденти ни изправят

От Едвин Сугарев

Че в Китай има перманентно нарушаване основни човешки права, е отдавна известен и многократно доказван факт. Има обаче разлики, ясно видими при сравнението с други тиранични режими - в мащабите на насилието; в пълното пренебрежение към моралните ценности; в наложената от властите информационна завеса; в масираните пропагандни технологии, чрез която се оправдава безправието на и насилието над огромни групи от населението. Има и още една разлика, която вече не се отнася до китайския режим - в отношението на другите страни към това насилие - и най-вече на тези, които сме свикнали да възприемаме като еталони за хуманност и цивилизованост. Това е акцентът, на който би трябвало да обърнем повече внимание - защото от него зависи възможността да се промени нещо в тази огромна държава.

Ако говорим за основни човешки права като свобода на словото, свобода на сдружаването или свободни избори, то би трябвало да имаме предвид, че в Китай от тях е лишена огромната част от населението - и че изобщо не става дума за "нарушения", а по-скоро за принципи на несвобода, въз основа на които е изградено и съществува китайското общество. При традиционно ниския стандарт на свободата в тези страна под нарушаване на човешките права се разбират по-скоро случаите на пряко насилие и геноцид над малцинства или огромни групи от населението - и не случайно те са емблематичните - културната революция, танковете на Тянънмън, агресията в Тибет и процесите на асимилация на тибетското население, гоненията срещу Фалун Гонг и особено срамната търговия с човешки органи, вземани насилствено от телата на негови привърженици. Последните два примера са особено важни, тъй като те илюстрират параноята на китайския режим спрямо всякакъв тип общности, които не изповядват официално наложената идеология и свързаните с нея верноподанически ритуали. Няма смислено обяснение например с какво тибетския будизъм застрашава режима, та да бъдат разрушавани манастири и избивани монаси; нито пък с какво древните практики на Фалун Гонг за култивиране на живителната енергия "чи" е наложила варварските жестокости, на които е подложено движението. Също така обаче няма обяснение и защо подобни прецеденти са търпяни и премълчавани в 21-я век - или по-точно има, но то е дотолкова свързано с двойни стандарти и бакалски политически сметки, че ни кара да се запитаме дали т. н. "цивилизован свят" е наистина цивилизован. И този въпрос именно трябва да бъде поставян отново и отново - при всеки удобен случай - защото става дума не само за геноцид, но и за унищожаването на духовни ценности, чиято уникалност може би едва сега осъзнаваме.

Един от тези аспекти на духовното, които предопределят тежката съдба на тибетската култура и движението Фалун Гонг, е тоталния отказ от насилие, изповядван като основоположен и философски обоснован принцип и в двата случая. Когато през 1999 г. Фалун Гонг попада под ударите на репресивната машина, неговите членове протестират мълчаливо, без каквото и да било политически призиви, с лозунги от типа на "истинност-доброта-търпимост" - в отговор са арестувани стотици хиляди, вкарани са в трудови лагери и са подлагани на нечовешки изтезания, мнозина изчезват безследно. Тибет е единствената страна в света, която стига до решение да разпусне своята армия, тъй като нейните едновременно светски и духовни лидери осъзнават, че нищо смислено не може да бъде постигнато по пътя на насилието. Как е разчел този жест околния свят? Ето как: през 1950 г. армиите на комунистически Китай нахлуват в страната, за да спасяват тибетците от техния „феодализъм", изгарят стотици манастири и избиват техните монаси, превръщат малолетния тогава Далай лама в заложник. Отварят се концлагери, а населението е подложено на терор, в който досега са загубили живота си над един милион тибетци - при население на цялата страна по-малко от седем милиона. За действия от подобен характер е възможно само едно определение и то е: геноцид. Всичко това се знае отдавна, то става пред очите на цивилизования свят - плюс цял куп още белези на етническо прочистване или просто гаври над човешкото достойнство: насилствена стерилизация на тибетските жени; заселване на тибетските територии с китайци - тъй че днес те са повече от тибетците и дори ако бъде проведен референдум за бъдещето на страната, резултатът му би бил предрешен; недопускане на тибетци в администрацията или допускане само на колаборирали такива; задължително обучение на китайски за тибетските деца.

Още по-варварски прецеденти са допуснати при репресиите над Фалун Гонг. Възползвайки се от факта, че част от стотиците хиляди арестувани отказват да се идентифицират, опасявайки се от репресии срещу техните близки, и се превръщат в изцяло анонимни политически затворници, насилственото отнемане на техни органи и търговията с тях се превръща в масова и очевидно покровителствана от държавата практика. В доклада, изготвен през 2006 г. след дълго разследване на тази канибалска практика от Дейвид Килгор, бивш канадски депутат и държавен секретар, и адвоката Дейвид Матас, виден активист по проблеми, свързани с човешките права, се прави разтърсващия извод, че от 1999 г. насам в болници и трудови лагери са убити "голям, но неизвестен брой затворници, практикуващи Фалун Гонг", и че "жизнените им органи, в това число сърцата, бъбреците, черните дробове и роговицата, са всъщност своевременно отнемани насила за продан на високи цени, понякога на чужденци". Как по-точно е ставало това, е видно от свидетелствата в същия доклад: хората са били буквално разфасовани, при това приживе, след това телата им са били изгаряни. Сред тези свидетелства са и думите на китайка, работила в такава болница - нейният съпруг е бил хирирг и се е занимавал с експплантация на роговиците на очите - като по нейните думи е свалил роговиците на около 2000 души, други хирурзи са добивали бъбреци, черни дробове, кожа и т. н. Казано черно на бяло: "Обикновено на тези практикуващи Фалун Гонг била поставяна инжекция, причиняваща сърдечна недостатъчност. През това време тези хора били вкарвани в операционните зали, за да бъдат отстранени органите им. На пръв поглед сърцето им спирало да бие, но мозъкът все още функционирал, поради инжекцията. /..../ Колкото до практикуващите в нашата болница, след като техните бъбреци, черен дроб, кожа и т. н. били отстранявани, оставали само кости и плът. Телата били хвърляни в котелното на болницата.".

Сега стигаме до най-тежкия въпрос: как е разчел външния свят тези престъпления, това абсурдно варварство, което няма аналог в световната история. Реакции, разбира се, има, само че те се изразяват в говорене, а не в реални действия. Например цивилизовано е да се говори за Тибет, изразяването на съчувствие и тревога за съдбата на тибетската култура придава на политическото лустро благородно-екзотичен нюанс. Както казваше Далай лама: „Кандидатите за президенти обичат да се срещат с мен. Но само преди да ги изберат, след това тяхната любезност се изпарява". Защо ли става така? Защото след това от тях зависят решения, а от решенията им зависят интереси. В политическия свят на Запада реалните действия са функция от интересите, не от ценностите. Казусът Тибет всъщност е обговарян толкова усърдно именно защото е крайно неудобен и трябва с нещо да прикрием породената от него морална уязвимост. Въпросът е - с колко аршина мерим злото и въз основа на какви критерии се менят аршините. Извършвайки на практика същия геноцид, упражняван и от китайците в Тибет, Милошевич бе сполетян от достойната за всеки сатрап съдба - но странно е наистина защо съдбата на Косово е тъй драматично различна от съдбата на Чечня и съдбата на Тибет. Или може би нашата справедливост зависи от това колко голям е агресорът, който упражнява насилие над един народ - и какви са неговите ресурси да прави золуми. Ако е достатъчно малък, ще му смачкаме фасона и ще се вживеем в ролята на гаранти за световния хуманизъм - ако обаче е твърде мощен, той просто престава да е агресор и се превръща в интимен приятел, достоен да бъде поканен в семейното ни ранчо - както Буш покани своя „приятел" Путин. Естествено, никой не иска да се кара със световната манифактура Китай, която произвежда всичко, освен качество на живот за собствените си граждани. И естествено, на Тибет може да се съчувства - но би било добре съчувствието да остане само за гражданска употреба и, ако може да бъде проявявано по-тихичко.

Същото и в същия смисъл на думата се отнася и за казуса с Фалун Гонг. Можем да се възмущаваме от клането в Сребреница - и сме прави да го правим и да го определяме като геноцид. Но когато става дума за нечовешки изтезания и за буквално разфасоване на телата на хора, чийто единствен грях е, че вярват в нещо различно от идеите на великия Мао, настава подозрително и - бих казал - гузно мълчание. Причината? Въпреки че ме побиват тръпки от собствения ми песимизъм, ще се опитам да я формулирам такава, каквато е. Китай, както казахме, произвежда всичко - освен гражданско достойнство и свобода. Ние, тъй наречения цивилизован свят, изглежда сме навикнали да ценим това "всичко" повече от достойнството и свободата на нашите ближни. И след като сме допуснали тази именно размяна в скалата на нашите ценности, съдбата на тези унижавани и убивани наши ближни рано или късно ще ни застигне.

Един малък неотдавнашен пример: Наскоро имаше Олимпиада в Пекин - и полицията на десетки страни беше много сериозно ангажирана да гарантира сигурността на олимпийския огън от неприличните в своята откровеност и вредни за световната търговия демонстрации в защита на Тибет и срещу нарушаване на човешките права в Китай - най-драстичните сред които са репресиите срещу Фалун Гонг. В навечерието на Олимпиадата улиците на Лхаса бяха обагрени с кръв, бяха избити над 140 тибетци, осмелили се да протестират в защита на своите човешки права и национална автентичност. По време на самите игри Далай лама съобщи за нови разстрели в Кхам и посочи, че броят на избитите надхвърля 400. Тези драматични събития не попречиха на световните лидери да почетат с присъствието си Олимпиадата.

Чудя се, дали тези господа са съзнавали, че минавайки по разпънатите в тяхна чест червени килимчета, всъщност са стъпвали върху гърбовете на избити тибетци и върху пепелта от изгорените тела на привържениците на Фалун Гонг. И на тях трябва да напомним това - защото днешните обитатели на Забранения град няма да ни разберат - каквото и да им кажем. Ала всъщност те са тези, които се страхуват. Страхуват се, че сме много и сме навсякъде по света. Страхуват се да не станем повече. Точно това и трябва да направим: да станем повече. Не само заради страдалците в китайските лагери, но и заради самите себе си. Заради бъдещето на нашия свят.