Нап­ра­ви­ха ни ар­тис­ти. И ние иг­раем...

Жу­лие­та:
Нап­ра­ви­ха ни ар­тис­ти. И ние иг­раем...

Мал­ки про­зор­че­та с дър­ве­ни зе­ле­ни ка­па­ци, тясна зе­ле­на вра­та, коя­то из­ли­за нап­ра­во на ули­ца­та, точ­но сре­щу про­чу­то­то виен­ско ка­фе­не “Шперл”. За­кач­лив над­пис с ша­ре­ни бук­ви: “Ши­ваш­ко ате­лие Жу­лие­те Рай­тер”. Място­то е, как­то се каз­ва - от прес­тиж­ни­те. До ате­лие­то с ши­ро­ка ус­мив­ка ме ча­ка собс­тве­нич­ка­та - Жу­ли. “Ско­ро си бях в Бъл­га­рия, има­м ис­тин­ски бъл­гар­ски бис­кви­ти”, каз­ва тя. Не знам как­во е тол­ко­ва ху­ба­во на бъл­гар­ски­те бис­кви­ти, но Жу­ли им се рад­ва от сър­це. Пос­ле пред­ла­га тур­ски ло­кум. Съ­що ис­тин­ски. Жу­ли знае за­що съм дош­ла, го­то­ва е да раз­каз­ва, поч­ва без ни­как­во при­тес­не­ние.

“От Хас­ко­во съм. Са­мо в Бъл­га­рия ми ви­кат тур­киня, ина­че и в Тур­ция, и в Ав­стрия ме на­ри­чат бъл­гар­ка. Как­ва ли съм? Не знам. По-важ­но­то е, че не ми е би­ло да­де­но да жи­вея там, къ­де­то бих ис­ка­ла. Вед­нъж ни на­ка­ра­ха на­си­ла да на­пус­нем Бъл­га­рия, пос­ле ние са­ми се на­ка­рах­ме. Още ски­там с на­деж­да­та, че няма да е за­ви­на­ги, че еди­н ден ще се вър­на.

Всич­ко тръг­на някъ­де от 1972-3 го­ди­на. Смен­яха име­на­та на по­ма­ци­те в на­шия край. Уче­х в учи­ли­ще­то по об­лек­ло. В кла­са има­хме ед­на по­ма­киня, Не­за­фи­на. Чу се, че по се­ла­та страш­ни ра­бо­ти ста­ва­ли. Еди­н ден Не­за­фи­на не дой­де на учи­ли­ще, вър­на се след три де­на, ка­за, че ве­че би­ла Ни­на и пла­че, пла­че... То­га­ва още не знаех­ме, че и нас то­ва ни ча­ка, но някак въз­ду­хът поч­на да се наг­нет­ява. В гра­да не чак тол­ко­ва, но от се­ла­та как­во ли не се но­се­ше. И ко­га­то 10 го­ди­ни по-къс­но и на на­ши­те име­на по­сег­на­ха, ве­че бяхме пре­дуп­ре­де­ни, че няма мър­да­не.

Бях на ра­бо­та, пър­ва смяна. От ми­ли­ция­та от из­вес­тно вре­ме пра­ща­ха хо­ра да пре­дуп­реж­да­ват, че сменят име­на­та. Квар­тал по квар­тал го пра­ве­ха. Ми­на­ва ми­ли­цио­не­рът и ви­ка: “За ут­ре на­ли знаеш? Да дой­деш в клу­ба!” Бях пър­ва смяна, а мъ­жът ми бе нощ­на, вър­нал се сут­рин­та и спи. Вра­та­та от­клю­че­на. Пох­ло­пал ми­ли­цио­не­рът, съ­бу­дил го и го за­вел в пар­тий­ния клуб. Мъ­жът ми из­ре­дил някак­ви име­на - за мен Жу­лие­та, за дъ­щер­ята Миг­ле­на, за си­на Мар­тин. Го­то­во. За някол­ко ми­ну­ти от Ай­фер ста­нах на Жу­лие­та. Мен ако ме бяха пи­та­ли, няма­ше да мо­га да си из­бе­ра име. Оба­че мъ­жът ми тъй на­по­со­ки ни кръс­тил. Неп­рия­тно е, да. Но не все­ки има­ше си­ли да се про­ти­во­пос­та­ви. По се­ла­та са се опъ­лчва­ли и пос­ле как­во? По Бе­ле­не ле­жа­ха и це­ли се­мей­ства зат­ри­ха.

Ка­за­ха - на всич­ки смен­яме име­на­та. Ка­то ка­жат “всич­ки”, ти - от­дел­ният чо­век - няма на­къ­де да мър­даш. Ус­по­коя­ваш се, че ка­то е “всич­ки”, някак не е та­ка страш­но. Ако се от­ка­жеш, пос­ле не се знае как ще се оп­ра­виш.

На дру­га­та сут­рин на ра­бо­та ка­зах, че съм Жу­лие­та. Те ме гле­дат, мъл­чат, не смеят по­ве­че да пи­тат, за­що­то мислят, че ще се дразня. Но аз бях под­гот­ве­на. От тол­ко­ва вре­ме как­во ли не бяхме чу­ли, бяхме прет­ръп­на­ли. Щом жи­вееш в Бъл­га­рия, трябва да се под­чи­ниш. И жи­во­тът вър­ви.

Е, да кур­ба­ни­те заб­ра­ни­ха. Хо­ра­та се при­ну­ди­ха да ходят скри­шом по ви­ли­те, там да колят жи­вот­ни­те. Но пак каз­вам, в гра­да не го усе­тих­ме та­ка жес­то­ко. Имам поз­на­ти на се­ло, мю­сюл­ма­ни, кои­то ги при­ну­ди­ли да гле­дат сви­не.

Вкъ­щи про­дъл­жих­ме да си го­во­рим на на­ши­те име, на ули­ца­та - с дру­ги­те. Свик­нах­ме. Нап­ра­ви­ха ни ар­тис­ти и ние нямах­ме друг из­бор ос­вен да си иг­раем ро­ли­те. Не ни да­ва­ха по ули­ци­те да го­во­рим на тур­ски. Но как да при­каз­вам с май­ка си на бъл­гар­ски, ко­га­то тя е въз­рас­тна и прос­то няма да ме раз­бе­ре. Ка­то си из­вън къ­щи, не при­каз­ваш, мъл­чиш. Има­ше хо­ра, кои­то след­яха и ако те чуят да при­каз­ваш на тур­ски, ти взи­мат по 5 ле­ва. Кол­ко­то пъ­ти на ден те чуят, тол­ко­ва пъ­ти те глоб­яват. За­то­ва си зат­варяй ус­та­та и мъл­чи. 89-а ста­на слож­но. По то­ва вре­ме уче­х за­доч­но “об­лек­ло”. Ис­ках да има­м по-ви­со­ка дип­ло­ма. Точ­но си бях взе­ла из­пи­ти­те за пър­ва­та го­ди­на, ко­га­то То­дор Жив­ков бил ка­зал, че от­во­ри­ли гра­ни­ца­та за Тур­ция. Не съм го чу­ла, но око­ло мен ста­на нес­по­кой­но. На­чал­ни­кът ми поч­на да под­пит­ва, ще за­ми­на­вам ли, ще ос­та­вам ли. Всич­ки се заиз­нас­яха. По пас­пор­тни­те служ­би опа­шки. На мен ни­как не ми се хо­де­ше. Апа­рта­мен­та бяхме ку­пи­ли 86-а, три го­ди­ни го об­за­веж­дах­ме. Ед­на ве­чер ид­ва бра­тът на мъ­жа ми. Ние тък­мо бяхме взе­ли ме­бе­ли за дет­ска­та и сглоб­явах­ме вра­тич­ки­те. Ка­то де раз­ви­ка тоя чо­век: “Не виж­да­те ли как­во ста­ва? Стои­те си спо­кой­но у до­ма и си за­вин­тва­те вин­тче­та­та, сякаш в стра­на­та всич­ко е нор­мал­но! Всич­ки тръг­ват, са­мо вие...” Мъ­жът ми знае­ше, че аз не ис­кам да се из­насяме и каз­ва: “А­ми кой­то как­то е ре­шил.” Оба­че се ока­за, че няма та­ко­ва не­що. Пак щом всич­ки тръг­ват и ти трябва да си с тях. Кол­ко се­мей­ства се раз­де­ли­ха то­га­ва! Ед­ни­те тръг­ват, на дру­ги­те не из­лез­ли пас­пор­ти­те... Хо­ра­та ста­на­ха нер­вни, щу­ра­ха се на­сам-на­там, не знае­ха що да сторят. Ка­то ов­це бяхме. Еди­н нап­ред и ос­та­на­ли­те по­ди­ре му. Как­во да пра­вим, по­да­дох­ме мол­би за пас­пор­ти, по­лу­чих­ме и до ед­на сед­ми­ца трябва­ше да из­чез­нем. Из­ви­ках съ­се­ди­те, те вли­зат, гле­дат ка­то в ма­га­зин и каз­ват: “Аз ис­кам тая лам­па, аз ис­кам тоя стол...” Раз­про­да­дох­ме всич­ко на без­це­ни­ца. Ка­то ба­гаж взех­ме не­ща, кои­то мо­же­ха да се носят в чу­вал. На 8 юни зак­лю­чих­ме вра­та­та, да­дох­ме клю­ча на съ­се­ди­те и по­тег­лих­ме.

На Ка­пи­тан Ан­дрее­во си бе­ше жи­ва вой­на. Мом­че­та­та, кои­то трябва­ше да ходят в ка­зар­ма­та, няма­ха пра­во да на­пус­кат стра­на­та. И ги бяха на­пъ­ха­ли по ка­мио­ни­те, скри­ти под чу­ва­ли, под дю­ше­ци... Кол­ко се из­по­за­ду­ши­ха... То­ку някоя май­ка проп­лак­ва­ше.

Ка­то слязох­ме на гра­ни­ца­та и шо­фьо­рът на ка­мио­на ни ви­ка: “Раз­мис­ле­те още вед­нъж, няма да ви взе­ма па­ри за об­рат­но, но ако не ви се хо­ди, не оти­вай­те. Тур­ция не ви е ро­ди­на­та, не тръг­вай­те!” Но ве­че ка­то сме стиг­на­ли до­тук, как да се връ­ща­ме?

В Ис­тан­бул оти­дох­ме при сес­тра­та на моя све­кър.

Ни­ка­къв страх не усе­ща­х. Всъщ­ност ни­що не усе­ща­х. Праз­но ми бе­ше на ду­ша­та. Не знаеш къ­де оти­ваш, как­во ще ста­не, пък и на­зад не мо­жеш да се вър­неш.

Прие­ха ни род­ни­ни­те, нас­та­ни­ха ни. Вед­на­га ми на­ме­ри­ха ра­бо­та. А след то­ва квар­ти­ра. Уж всич­ко бе­ше на­ред, но не мо­жах да свик­на. В Хас­ко­во жи­веех на­ви­со­ко, на сед­мия ета­ж. А в Ис­тан­бул на най-нис­ко­то, в ед­но ма­зе. И ед­ни мал­ки жа­бич­ки из­ли­за­ха от­някъ­де. Ос­вен то­ва ни­ко­га няма­ше во­да. След го­ди­ни про­ка­ра­ли. Но ние ка­то бяхме, де­но­нощ­но ча­ках­ме на някоя чеш­ма за во­да. Ни­то да из­миеш, ни­то да се из­къ­пеш, ни­то да из­пе­реш.

Ина­че за ра­бо­та­та няма­ше проб­ле­ми. Ед­на сед­ми­ца не ми­на и ми на­ме­ри­ха В ра­бо­тил­нич­ка за кон­фек­ция. Но как­во да видя - не ра­ботят ка­чес­тве­но, ни­то са учи­ли, ни­то са спе­циа­ли­зи­ра­ли. Шият за Ан­глия, Фран­ция, доб­ри сто­ки уж трябва да пред­ла­гат. А те - мърл­ява ра­бо­та. Кол­ко пъ­ти каз­вах на май­сто­ра. Той ви­ка: “Зат­варяй си очи­те и ра­бо­ти!” И то­ва май­сто­рът! Да­до­ха ми за про­ба еди­н мо­дел. Из­глеж­да, че до­ка­то съм го пра­ви­ла, са ме наб­лю­да­ва­ли, за­що­то ка­то свър­ших, са­мо си вдиг­нах гла­ва­та и те се поя­ви­ха до мен. Взе­ха го и за­ми­на­ха нан­якъ­де. Пос­ле раз­брах, че го за­нес­ли на ше­фа. Нап­ра­ви­ха ме мо­де­лиер-из­пъл­ни­тел. Въп­ре­ки то­ва не виж­дах бъ­де­ще за се­бе си. Из­ли­зах в 6 ч. и се при­би­рах в 23 ч. Са­мо в не­деля по­чи­вах. Ос­та­вах по же­ла­ние вто­ра смяна, за­що­то ми трябва­ха па­ри. Мъ­жът ми не ра­бо­те­ше. Той оби­ча­ше да си пий­ва и в Тур­ция про­дъл­жи съ­що­то да пра­ви. Нямах вре­ме да си видя де­ца­та. Сут­рин ги ос­тавях да спят, ве­чер ги на­ми­рах зас­па­ли. То­зи жи­вот не бе­ше за мен.

Бях нау­чи­ла де­ца­та си да че­тат и пи­шат на тур­ски. Как­во­то знаеш по­ве­че, все ще ти е от пол­за. Труд­нос­ти­те дой­до­ха при си­на, кой­то бе­ше в сед­ми клас. Все се оп­лак­ва­ше, че тур­ския от уче­бни­ци­те не го раз­би­ра.

Хва­ща уче­бни­ка и ми ви­ка да по­мог­на. Че­та, че­та, че­та... ама и аз ни­що не раз­би­рам от био­ло­гия на тур­ски. И му ка­зах: “О­ти­вай на учи­ли­ще, пра­ви се, че слу­шаш, и двой­ка да ти пи­шат, не се при­тесн­явай, не слу­шай, как­во ти каз­ват учи­те­ли­те. Ние ще си тръг­нем от­тук!”

Па­ри има­х, мно­го па­ри ми да­ва­ха, мои­те мо­де­ли оти­до­ха на до­го­вар­яне в Кьолн. Ше­фът мно­го по­ръч­ки по­лу­чил,от бла­го­дар­ност как­во ли не ми бе­ше до­не­съл... Но за мен то­ва няма­ше зна­че­ние. Де­ца­та си щом не мо­га да виж­дам, то­ва не е жи­вот. С мъ­жа пос­тоя­нно се ка­рах­ме. Той не ис­ка­ше да се вър­нем в Бъл­га­рия. Каз­вам му: “Всич­ко ти ос­тавям, взи­мам си де­ца­та и без ба­гаж тръг­вам!” Не мо­же та­ка в пос­тоя­нно при­тес­не­ние да жи­вееш и все да се пи­таш: “А се­га как­во?” Еди­н ден хо­дих­ме със сес­тра ми на гра­ни­ца­та да гле­да­ме как се връ­щат хо­ра­та. Пет ме­се­ца и два де­на из­ка­рах в Тур­ция.

От Бъл­га­рия бяхме ку­пи­ли раз­ни не­ща, да ги про­да­ва­ме по па­за­ри­те - пла­то­ве, оде­яла... Тур­ци­те уми­ра­ха за бъл­гар­ска сто­ка. Се­га, уви, е об­рат­но­то. Про­да­дох­ме, как­во­то има­ше, спе­че­лих­ме още па­ри.

18 ноем­ври 1989 г. бе­ше, ка­то тръг­нах­ме об­рат­но. По гра­ни­ца­та пак опа­шки. Стра­шен студ. За­па­ли­ха огъ­н и се на­съб­рах­ме око­ло не­го. От бъл­гар­ска­та стра­на оба­че мно­го ни за­дър­жа­ха. Ка­то ни пус­на­ха, трябва­ше да иде­м в Сви­лен­град в ми­ли­ция­та. И там раз­пит­ват. За­що се връ­щаш? Как­во не ти ха­рес­ва? Мно­го въп­ро­си. За­що не ос­та­на там? Стоим по еди­н в стая и от­го­вар­яме на въп­ро­си. Не знам за­що бе­ше то­ва. Ка­зах им - мо­же и да съм тур­киня, но кул­ту­ра­та ми е бъл­гар­ска.

Пос­ле - вли­зам в къ­щи и съм щас­тли­ва, щас­тли­ва... Брат ми, сес­тра ми и май­ка ми ве­че се бяха вър­на­ли. Оти­ва­м да ги видя. След туй ти­чам у ком­шии­те. Те ме гле­дат и не мо­гат да повя­рват. Прег­ръ­ща­ме се, пла­чем. Не мо­жем да се нап­ри­каз­ва­ме.

Из­ва­дих­ме от ма­зе­то ед­на печ­ка с въг­ли­ща, за­па­лих­ме я, топ­ло ста­на.

По­не­же си дой­дох­ме с па­ри, бър­зо се оп­ра­вих­ме след то­ва. Шев­на­та ма­ши­на ме ча­ка, поч­нах да шия час­тно, про­да­вах дре­хи­те по па­за­ри­те, ле­ка по­ле­ка всич­ко си въз­ста­но­вих­ме. С дър­жав­на ра­бо­та по­ве­че не се зах­ва­нах. По­лу­ча­вах мно­го по­ръч­ки, да се за­ри­на.

Де­ца­та вед­на­га ги за­пи­са­ха в учи­ли­ще­то.

В Тур­ция си бяхме с бъл­гар­ски­те име­на, как­то бяха по пас­порт. Ка­то поч­на­ха да връ­щат име­на­та, аз не бър­зах да си взе­ма ста­ро­то. По то­ва вре­ме мно­го хо­ра поч­на­ха да пъ­ту­ват на За­пад, за да се опи­та­т да спе­челят па­ри. Взе да се чу­ва, че има­ли проб­ле­ми по гра­ни­ци­те с тур­ски­те име­на. 1993 г. се раз­де­лих­ме с мъ­жа и аз съ­що си пра­вех смет­ки от­но­во да из­ли­зам в чуж­би­на. Си­нът бе­ше из­лязъл от ка­зар­ма­та и ка­то все­ки млад чо­век ис­ка­ше да има ко­ла. В Бъл­га­рия да се спу­кам от ра­бо­та, не мо­га да съ­бе­ра па­ри да му купя. За­то­ва поч­нах се заог­леж­дах за на­вън. Ис­ках пак в Тур­ция да се връ­щам, но са­мо за да ра­ботя. Три ме­се­ца ча­ках за ви­за, не из­ле­зе. Пак по­да­дох до­ку­мен­ти. В то­ва вре­ме ком­ший­ка­та, по­ма­киня, каз­ва, че за­ми­на­ва за Вие­на. Как­ва Вие­на, ви­кам, в Тур­ция по­не тур­ски знам. А за Вие­на - ни­що. Още по-чуж­до. А тя каз­ва: “На­ли и там има тур­ци, при тях ще ра­бо­тим.” 1997 г. си­нът ви­ка: “А­ко оти­ва­ш за­ра­ди мен, не­дей.” А аз за­ра­ди не­го ис­кам да тръг­на, да не се чувс­тва пре­неб­рег­нат. Все мисля - ако му да­вам на­го­то­во, не е ху­ба­во. Оба­че пък и ка­то няма, пак мо­же да тръг­не по ло­ши пъ­ти­ща. Мисля, чудя се... Оба­че ком­ший­ка­та ве­че уре­ди­ла пъ­ту­ва­не­то. Та­ка през 1997 г се озо­ва­х във Вие­на. За мен в Бъл­га­рия мно­го хляб има, във Вие­на съм дош­ла са­мо за­ра­ди де­ца­та - да им уго­дя, да не са ли­ше­ни.

Пак за ед­на сед­ми­ца на­ме­рих ра­бо­та. Пе­тък бе­ше, ка­то оти­до­х при собс­тве­ни­ка на ши­вач­ни­ца­та. Той ме пи­та как­во мо­га да правя. Ви­кам - на всич­ки ма­ши­ни съм ра­бо­ти­ла, всич­ко мо­га. Оби­кал­яме пок­рай ма­ши­ни­те, сядам на ед­на, правя как­во­то трябва, сядам на дру­га­та - пак мо­га. Гле­дам на по­да нат­ру­па­ни блу­зи, блу­зи, блу­зи... Взех ги и им нап­ра­вих или­ци. Всич­ки ра­бот­ни­ци бяха тур­ци от Тур­ция, май­сто­рът и той, въп­ре­ки че му ви­ка­ха Гор­ба­чов. Са­мо ед­но мом­че от Тър­го­ви­ще. Ка­то ме видя, втур­на се към мен: “Зна­чи си от на­ши­те!” Пак ка­то бъл­гар­ка ме прие­ха. Не им иде­ше от­вът­ре да ме взе­мат за тур­киня.

Ра­бо­тех при тур­ци­те и ча­ках за до­ку­мен­ти, да нап­равя собс­тве­но ате­лие. Че­ти­ри го­ди­ни. Бо­рих­ме се с ад­во­ка­та и нак­рая ус­пяхме. Ако прие­мат за­кон, кой­то не е в уго­да на чуж­ден­ци­те, вед­на­га на дра­го сър­це ти пи­шат пис­мо, за да те уве­домя­т. Не ни ис­кат нас, чуж­ден­ци­те. Ако пък в за­ко­на има не­що в на­ша пол­за, ча­каш с ме­се­ци, за да го раз­бе­реш. Ми­на­ла­та го­ди­на ав­густ всич­ко прик­лю­чи. Оба­че с ма­лък ком­про­мис. Трябва­ше да склю­ча фик­ти­вен брак, да си сменя име­то с ав­стрий­ско, за да ми­нат до­ку­мен­ти­те по-лес­но. Пон­яко­га име­то и ту­ка всич­ко ре­ша­ва. От Ай­фер ста­нах Жу­лие­та, се­га съм Жу­лие­те. Аз да съм ис­ка­ла? Мен някой да ме е пи­тал? Всич­ко е при­ну­да - вед­нъж по­ли­ти­чес­ка, пос­ле ико­но­ми­чес­ка...

Не че оби­ча­м тая стра­на. За па­ри съм ту­ка. Всич­ки за­ра­ди де­ца­та и па­ри­те сме дош­ли и на всич­ки ни е жал­но за Бъл­га­рия, оба­че как­во да пра­вим? Кой­то мо­же да нап­ра­ви па­ри в Бъл­га­рия, пра­ви ги. Кой­то не, тър­си дру­ги на­чи­ни. Не знам до­ко­га ще е та­ка. Про­дъл­жа­ва­ме да иг­раем раз­ни ро­ли и пак доб­ре се спра-вяме.”