МВР осъдено за незаконно „респектиране“

С решение от 17.02.2010 г. Върховният административен съд потвърди окончателно констатацията на Административния съд София-град, че практиката да се задържат хора в поделенията на МВР с цел да бъдат наказани за неучтиво отношение спрямо полицаи и отказ да дават сведения, е незаконна.

Делото е заведено с помощта на Българския хелзинкски комитет в началото на 2008 г. от гражданин, който е бил „респектиран“ в столично полицейско управление поради отказа си да подаде жалба срещу таксиметров шофьор, от когото се оплакал на телефона на МВР за надвзета сума. В последствие жалбоподателят бил потърсен по телефона от лице, представило се за разследващ полицай, и поканен да даде спешно сведения в участъка. Тъй като човекът не искал вече да подава жалба, а и се усъмнил, че действително го търси полицай, грубо прекратил разговора. Това на свой ред изглежда разгневило дознателя, който разпоредил лицето да бъде „установено“ и докарано в управлението за разпит.

Събитията, които последвали задържането, са все още предмет на проверка от страна на Военната прокуратура и няма да бъдат коментирани в настоящата статия. Факт е обаче, че за отказа си да даде показания и грубото си държание (по телефона) човекът си спечелил 24-часов престой в полицията, където бил обискиран, разпитван и на практика лишен от свобода. Основанието за задържането му, обективирано в силно нечетливата заповед за задържане, е до голяма степен екзотично - „умишлено въвежда в заблуждение органите на МВР“. Тъй като такова основание за задържане липсва в Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР), удобно е използван чл. 63, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, където като основание за задържане е посочено „в други случаи, определени със закон“. Това изглежда е било достатъчно за съставителя на заповедта. Не и за двете съдебни инстанции, пред които е обжалвана.

Софийският административен съд изрично се произнася в решението си, че „посоченото фактическо основание за процесното задържане (въвеждането в заблуждение – бел. авт.) не сочи на обстоятелства, предвидени в кой да е закон, включително ЗМВР, при настъпването на които да е възможно законосъобразно задържане на дадено лице“. Върховният административен съд допълва тази констатация, като установява, че никъде между кориците на делото полицията не е посочила именно във връзка с какво е била въведена в заблуждение. Горното налага единствения възможен извод, че задържането е било с цел наказание, което хвърля и известна светлина върху съдържанието на обезпокоително широко използвания в полицейския жаргон термин „респектиране“.

Делото повдига и друг важен правозащитен въпрос и той отново касае правната терминология и поставянето на фактите на реалния живот в рамките й. Става дума за словосъчетанието „неотложен случай“ и тълкуването му с оглед целта на закона. В чл. 30, ал. 3 от Конституцията е записано, че „(в) изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт.“ Отговор на въпроса какво е „неотложен случай“ законът не дава, за разлика от правната теория, както и самия съд в решението си по разглежданото тук дело. От липсата на определение в закона идва и относително трудното боравене на правоохранителните органи с „неотложността“, а често и злоупотребата с нея и честото отхвърляне в последствие на такива действия от съда като незаконни.

Софийският административен съд посочва, че в разглеждания случай „...предвид представените по делото доказателства, не се установява каквато и да е неотложност на случая, наложила предприемането на задържането. След като е снел обясненията на А., полицейският орган недопустимо е задържал лицето. ...(В) случая административният орган е ...нарушил принципа на съразмерността и е засегнал правата на адресата на акта (заповедта за задържане – бел. авт.) в по-голяма степен от най-необходимото...“

Принципът на пропорционалността е признат като основен и от правната теория, при определянето на това дали определена принудителна мярка, каквато е и задържането в полицията, е законосъобразна. Приема се, че „правата и свободите могат да бъдат ограничавани, но тогава и доколкото това е необходимо в интерес на правосъдието, за разкриване на обективната истина. Балансът между разкриването на истината като интерес на правосъдието и свободите на гражданите следва да е максимално прецизен“.

Именно в липсата на баланс, както и на някакъв правосъден интерес, се състои и порокът на задържането с цел „респектиране“ на определено лице, особено когато задържането не е довело до образуване на наказателно производство, нито пък за него са уведомени органите на Прокуратурата. Възможността за задържане под прикритието на нуждата от събиране на сведения не бива да се използва за отмъщение за нанесена обида или за оказване на натиск над свидетели. Обратното навява спомени за мрачния период, когато милицията е принадлежала на народа, но и народът - на милицията. С решенията си по разгледаното дело българският съд обаче показа, че не е съгласен да е точно така.