Мавзолеят, който продължава да се рони в душите ни

Започнах да чета „Мавзолей” на Ружа Лазарова с надежда, но и с много страх, че това ще е поредното ми разочарование от поредната претенциозна книга на български автор. За моя радост, „Мавзолей” се оказа не поредният „шедьовър”, опитващ се да смае света с оригиналност, а книга, която задава въпроси, търси отговори и най-важното - въвлича и читателя в това.

Историята, по-точно историите, разказани в „Мавзолей”, безцеремонно издърпват нишката на забутаното някъде кълбо спомени за „онова време” и провокират диалог на читателя не само с автора или с героинята, но и с натиканото някъде в тъмните ъгълчета на душите ни низвергнато „аз”, което пази (и как само пази!) чувството ни за вина.

Защото докато чете, съпреживявайки историята на трите поколения жени в романа и съпоставяйки я със своята лична история, с историята на семейството си, читателят неусетно се оказва въвлечен в спор... със самия себе си. В този спор има всичко – и съгласие (вярно, точно така беше!), и съмнение (е-е-е, не, не - по това време вече не беше точно така, това е било по-характерно за 50-те години), и яростно отхвърляне (аз нямаше да направя подобен компромис!) до отново появило се съмнение (ама чакай, чакай..., всъщност..., помниш ли, когато...) и последвал опит за оправдание и омаловажаване (е, не, все пак какво ми е разбирала главата тогава)...

Хм, само това да беше достойнството на книгата - Chapeau!

Хванах се, че чета книгата не само като човек от поколението на авторката, споделящ в голяма степен нейния опит и погледа й към общото ни комунистическо минало, но и като чужденец, незнаещ почти нищо за събитията оттатък Желязната завеса и като млад българин, който е подочул това-онова за комунизма от родителите си, от близки и познати, но не му е много ясно за какво става дума, макар че със сигурност усеща и „с кожата си” наследството на режима.

Питах се какво ще разбера от тази книга, ако съм чужденец или непреживял комунистическия режим българин.

Мисля, че щях да разбера най-важното - атмосферата на страх, на подлост в името на оцеляването, атмосферата на нечистоплътност.

Такава плътна и всепокриваща нечистоплътност, че в нея всички аргументи от рода на „евтините кебапчета” и „добруването при бай Тошо” потъват като в блато, оставяйки жалки мехурчета на повърхността.

Затова, не се и съмнявам, тази гледка ще предизвика яростни викове на прецапали от оня свят вампири, които ще се опитат да прегризат вратлето на авторката за назидание на всеки следващ, който би дръзнал да опише прекрасното им (ни) време. Напразно.

Защото всяка честно написана книга реже поне една глава на многоглавата голяма лъжа.

А Мавзолеят ли?

Е, докато някои продължават да го строят в умовете си, в душите на други той още се рони, още се руши, още се взривява и вдига пушилка. Какво да правим с отломките му, там е въпросът.

Може би идеята да предложим част от тази смет на западните комунисти не за сливи, а за малко съвест, пък дори и позакъсняла, никак не е лоша.