Маргарита Илиева: Властта в България е покварена, защото не се упражнява със съзнание за граници, порядък и почтеност и цел

Маргарита Илиева е юрист, директор на Правната програма на Българския Хелзинкски комитет. Адвокат Илиева е една от седемте номинации за "Юрист на годината" на сайта "Правен свят". Номинирана е заради активната й гражданска позиция по важни проблеми, за смелостта да казва публично неудобните истини за съдебната система, заради отвореното писмо до Венета Марковска и Анастас Анастасов, когато бяха избрани от парламента за членове на Конституционния съд. Като основание е посочен и успехът й в реформиране на ЗМВР – въвеждане на стандарта „абсолютна необходимост” при употребата на сила и оръжие.
Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург по делото "Йорданова и други срещу България", за изселването на група роми от жилищата им, водено от адв. Илиева,  беше определено като най-доброто съдебно решение на ЕСПЧ за 2012 г.

Вие доведохте до успешен финал усилията за въвеждане на нормата за абсолютната необходимост при употребата на оръжие и физическа сила. Какво ви мотивира - вашият силен правозащитен рефлекс или желанието да се създаде сигурност и доверие у гражданите в правораздаването, което често се опорочава от събиране на негодни доказателства чрез принуда или по други начини, непредвидени в НПК?

На първо място, хората не трябва да стават жертви на престъпления в ръцете на полицаите. Полицейското насилие е особено виктимизиращо престъпление. Полицаите са призвани да ни пазят и служат. Когато именно те се превръщат в наши насилници, това по особен начин ни накърнява – то руши нашата (илюзорна) представа, че около нас има закон. Никой гражданин не трябва да бъде малтретиран и унижаван в ръцете на полицията. Това е несъвместимо не само с правото, но и с човечността.

Затова, на първо място, бруталността на служителите на реда е проблем.  Освен това те насилват и умъртвяват хора не само, за да изтръгнат от тях показания. Правят го и за да ги задържат или за своеволно наказание (отмъщение), или за да ги сплашат и потиснат – например при протести. А понякога – просто за садистично удоволствие, за перверзно наслаждение от контрола; например, когато полицаи се отдават на групови изнасилвания, понякога – на жени, които са ги потърсили, за да се оплачат от изнасилване. Представяме си какво означава това за жертвата, нали! Така че полицейското насилие не се изчерпва с процесуалния проблем за негодните доказателства.

На второ място обаче, да, права сте – изтръгването на показания опорочава и процеса и го ограбва от възможности да стигне до обективната истина; „възмездието” отива на грешен адрес и сломява невинен човек, а извършителят остава безнаказан. Този „шум” в правораздаването трябва да се изолира. Ние се борим за истина.

На трето място, нетърпимо е в правова държава политическите власти да смеят да не изпълняват решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Имаше редица решения, в които Съдът, с нарастваща критика, в продължение на години, се произнасяше, че българският Закон за МВР е порочен и трябва да се промени. Правителствата и парламентите си позволяваха да го игнорират. Това не е върховенство на закона. Съдебните решения са за да се изпълняват. По това няма място за компромис.

Прочее, България има, както е известно, структурен проблем с неизпълнението на решения на ЕСПЧ - и в други сфери. Това противоправно поведение на нашите власти произвежда нови и нови генерации жертви на нарушения на основни права, за сметка не толкова, както обичайно се акцентира, на парите на останалите, а на човешки животи, неоценими в пари, и невъзвратими. Апропо, като търпим това като общество, ни се следва и да плащаме сметката.

А намалява ли полицейското насилие? Аз обаче питам не само за насилието на площада, където можем да го видим и да потърсим сметка, а за насилието над задържани, там, където няма свидетели, където може да бъдат бити оковани? Имате ли данни за този вид насилие и дали все така по традиция то остава безнаказано?

Не мисля, че намалява, нито че по-често или по-справедливо се наказва. Няма представителни данни, точно защото, най-често, е скрито. Но „анекдотичните свидетелства” за него не секват - ние получаваме поток от жалби за такова насилие. Освен това, не мисля, че полицаите като цяло са променили нагласата си. В края на миналата година, след промените в закона, беседвах с полицейски началници в Академията на МВР. Те бяха събрани, за да усвоят новия стандарт за абсолютна необходимост. Разказах им подробно няколко емблематични за свръхупотребата на полицейска сила решения на ЕСПЧ срещу България, като започнах с т.нар. дело „Чакъра”. Реакцията им беше на бурно, мобилизирано, непробиваемо отричане на отговорността на полицията за тази смърт и за осъждането на държавата. С такава нагласа не се прави промяна.

Тази липса на самокритична нагласа в полицията и себеоправдаването на всяка цена несъмнено са свързани и с позицията на ръководителите на министерството и на прокуратурата. Няма висш полицейски ръководител, който да е признал полицейското насилие и да е поел отговорност за него (освен Веселин Вучков – чест му прави, но той не беше министър). Вместо това тези, от които полицаите получават посланието какво се очаква от тях, ги оправдават за насилието им и се солидаризират с тях. Не били „балерини” - например. Министърът в оставка Цветанов открито заявяваше, че винаги ще бъде на страната на полицията, независимо от решенията на българския съд по дела за полицейско насилие. Това легитимира насилниците и ги насърчава да продължават. Същото важи за прокуратурата. Тя откровено покровителства полицаите, вместо да се държи като орган за законност и да ги преследва, когато престъпват наказателния закон.

Разкажете за делото "Йорданова и други срещу България", решението беше отличено не само като най-доброто за 2012 г., но и като новаторско за правозащитната практика?

Това дело е хубав пример за съвременната неразчленимост на гражданските/ политическите и социоикономическите права. По същество, става въпрос за правото на жилище; за свободата от произволна евикция (изваждане от жилището - бел. ред.) и за гаранцията срещу превръщане на хора в бездомници от страна на властите. Някои юристи живеят с остарелите представи, че гражданските/ политическите права и социоикономическите права са качествено различни категории и че само първите подлежат на принудително реализиране чрез съд. Това отдавна не е така. Конвергенцията, и в това отношение, белязва съвременното право. Както и конвергенцията между правните системи на континенталното и прецедентното право. Много български юристи обитават правен свят с изтекъл срок на годност, където между тези системи има „берлинска” стена. Днес това е имагинерно. Например, аз „измислих” делото „Йорданова”, като се възхищавах на практиката на южноафриканския Конституционен съд, в частност, делото Grootboоm. Южна Африка на Мандела след апартейда е, по мое мнение, най-великата юрисдикция в света, от гледна точка на социална промяна с правни средства.

Днес делото "Йорданова" е част от практиката на ЕСПЧ, от правото на Европейската конвенция и много юристи на този и други континенти се вдъхновяват от него, както аз преди години от Grootboоm. И "Йорданова" ще породи бъдещи, днес незнайни, но отсега завладяващи съдебни решения, които ще носят още развитие на правото в обществен интерес. Това е съвременната юриспруденция. Ние живеем в прецедентна правна среда. И ЕСПЧ, и СЕО са такива юрисдикции и българската правна общност трябва добре да осмисли това и да надживее границите на миналите векове. Това е нужно, за да се интегрират в българската юриспруденция достиженията на тези наднационални юрисдикции. Както това се дължи от държавата, в лицето на магистратите.

Делото "Йорданова" е ценно и с това, че внася в европейската практика ново съдържание на правните средства за структурна поправка или предотвратяване на нарушения. Съдът постанови безпрецедентна привременна защита – той спря евикцията, за да не допусне превръщането на жалбоподателите в реални жертви (вместо просто да им присъди после обезщетение за това). В решението си по същество той наложи на държавата да се въздържа от евикция, докато не промени порочния закон, за да осигури, че евентуалното преразглеждане на въпроса ще стане при правилните правни условия – при надлежно съблюдаване на принципа на съразмерността.

Това използване на съдебната заповед (injunction) е безпрецедентно - по този начин, по такова дело. Знаменитият адвокат-правозащитник Джак Грийнбърг определя, от тази гледна точка, "Йорданова" като „велика победа”. Не напразно го споменавам – той е юрист, развит в парадигмата на общностното право, където тези съдебни заповеди имат своя генезис и еволюция. Днес и държавите, които възприемат себе си като традиционно континентални, са под знака на такава юриспруденция. Апропо, ЕСПЧ активно развива това средство за поправка и реформа. Спомняме си делото "Волков" от началото на тази година – вдъхновяващ прецедент на съдебно налагане на държавата незабавно да върне на длъжност незаконно освободен съдия.

Вашето отворено писмо от 5 ноември м.г. до новоизбраните членове на КС Венета Марковска и Анастас Анастасов изпревари решението на президента Плевнелиев да възпрепятства реалното встъпване в длъжност на Марковска. Какви са истинските причини да се стига до подобни скандални избори, които рушат престижа на най-важните за върховенството на закона институции, какъвто е КС?

Причината е безнравствеността на властта. Властта в България е покварена, защото не се упражнява със съзнание за граници, порядък и почтеност и цел. Тя се експроприира самоцелно, като валяща се на улицата жълтица, и се експлоатира безогледно на нейния суверенен собственик – гражданството. И без оглед на нейната природа като инструмент за социално правилно управление. Хората, които достигат властта в България, злоупотребяват с нея като с вещ – те я чупят, за да извадят облагата.

Това е така, защото обществото ни досега е безсилно да намери начина да ги направи отчетни, наказуеми. Безотговорността, безнаказаността ражда това. Лошото е, че се формира порочен кръг, защото именно безскрупулността освобождава своя носител от наказание, доколкото в социума едно от най-значимите „наказания” е загубата на доброто име. Хората, които се домогват и държат нашата власт, нехаят за доброто си име. Те не страдат от неговата загуба.

Излиза, че безскрупулните са самоосвобождават от отговорност?

Защото те мерят по друг начин своята социализация и успех. В безсъвестния им вътрешен свят мерилото е придобитият контрол върху ресурси, неуважението на себеподобните. И това може би е „началото” на кръга. Нашата обществена среда е такава, че контролът върху ресурси е ликвиден, без оглед на липсата на добро име. С други думи, това е „валута”, която осигурява задоволяване на потребностите. Липсата на репутация не влече изолация.

В известен смисъл, това е порок и на групи в нашето общество, които считат себе си, с определено основание, за прогресивни. Така например журналистите не изолират от кръговете си свои колеги, които са носители на расизъм, на сексизъм, на хомофобия; затварят си очите за това в името на нещо „по-важно”, което, в крайна сметка, не е нищо друго освен желанието за колектив, за по-голяма бройка. С други думи, липсва достатъчно професионален и социален индивидуализъм, който да държи самите нас и околните ни отговорни. Нужни са ни по-високи стандарти. Само адекватно индивидуираният човек, който няма нужда от „стадо”, подчинява себе си и другите на такива стандарти.

Известна сте като юрист, който не спестява истините за проблемите на правосъдието. Какви са те в момента, от какво произтичат, отговорността на политическата власт - тези въпроси са актуални особено след като протестният поход на гражданите в неделя спря специално и пред Съдебната палата, за да изрази негодуванието си?

Освен това, което откроих по-горе, бих добавила и стремежа на политическите власти да държат под контрол съдебната власт, за да си осигурят безнаказаност и безотговорност в правен смисъл. В действителност, това е същото като гореспоменатото, на едно друго ниво: ние като общество, в лицето на властимащите, се отказваме от правосъдие - от това да съдим околните, за да не бъдем съдени самите ние някога от тях. Но отказът от правосъдие е отказ от право, а без право общество няма.

Затова ние сме разядени като общество от фрустрации, за които отдушник няма. Това не е просто нищетата, заради която сега протестират толкова граждани. Това е, на първо място, деградиращото съзнание за липса на справедливост. Но справедливостта не е на разположение, на тепсия, за нея трябва човек да се бори – цитирам Чандра Кангасаби. И да се бори, на първо място, със себе си – със собствения си страх да поема отговорност и да признава грешки. Това качество/усилие е крайно оскъдно в българското общество. Това е коренът на много злини.

Достатъчно ефективно ли законодателството осигурява независимостта на съдебната власт и какво трябва да се направи, за да не може всяка политическа група, която идва на власт, да притиска с явни и неявни средства управляващия орган на третата власт - Висшия съдебен съвет и да му диктува необходимите грешници?

Възприемам въпроса ви като реторичен. Явно, никак не ефективно. Напротив, правосъдието е подчинено на управляващото мнозинство. Особено падналото правителство „Борисов” съумя да постави под контрол критичен брой определящи длъжности така, че за години напред да си гарантира желани резултати, под формата на произвол и целесъобразни бездействия. И диктувани откази да се реализира законност.

Тези, които управляват съдебната власт – ВСС, трябва да се избират преимуществено от самите магистрати, от техните професионални среди и то пряко, всеки магистрат със своя глас, а не през делегати. Това би дало възможност да се разпаднат или поне неутрализират сега инвестираните с контрол лобита, които манипулират крайния резултат във и без това недостатъчната магистратска квота в съвета. Ако във ВСС не се формира мнозинство от честни професионалисти - съдии, които съзнават необходимостта от промяна, този орган няма да промени кадровата си политика, която сега е белязана от отрицателна селекция. Наскоро един уважаван първоинстанционен съдия написа в кореспонденция следното изречение, което отекна в моето съзнание, ще си позволя да го цитирам: „Ако днес кадровата политика на ВСС стане безупречна, след 20 години ще се изчистят всичките инстанции. Ако не стане – няма”.  Какво да добавя? Казаното от него бе при обсъждане на реформата на българската съдебна практика така, че да стане тя съответна на практиката на ЕСПЧ.
Трябва този съдия и всички други като него да имат достъп до упражняване на пряко избирателно право, за да получат адекватно представителство във ВСС и да произтекат такива решения на този орган, които обективират волята им за законност.

Трябва, освен това, мисля, магистратите да развиват активно своята вътрешна институционална култура на професионален суверенитет, на непримиримост към това да стават обект на злоупотреби, на исконна гордост от това, че те въплъщават законността и са единствените бранители на гражданите, които няма къде другаде да намерят своите права. Например бих попитала - докога магистратите ще се извиняват сами и ние ще ги извиняваме, когато мълчаливо толерират произвола на своите административни ръководители? Да вземем Върховния административен съд и злоупотребите със системата за случайно разпределение на делата от страна на неговото ръководство, в това число споменатата госпожа Марковска – тема, която вие разработвахте. Не се поставя въпросът за поведението на всички съдии там, които наблюдават това и безгласно го допускат. За мен обаче този въпрос стои. Докато нещо се търпи, то ще се възпроизвежда, защото е безплатно. Защо тези съдии не написаха открито писмо, да кажат какво става в съда? Защо не напуснаха длъжностите си колективно? Защо не протестират, защо не стачкуват символично? Докато не скъсат с овчедушната жертвена позиция, съдии и прокурори няма да се еманципират от множеството източници на брутален натиск, които ги лимитират. За да се плати сметката, тя трябва да се поиска. Безнаказаността на длъжника ражда само още от същото - дълг. То никога няма да свърши, ако не се намеси кредитор.

Очевидно това никак не е лесно, като се има предвид тонът, задаван от вътрешния министър в оставка Цветан Цветанов - той си извоюва име на неумолим пропагандист на доказателствата и на виновните лица още преди да ги е обвинила прокуратурата. Само от личността на човека ли зависи подобно поведение на един силов министър?

Падналото правителство в лицето на господата Борисов и Цветанов беше, от моя гледна точка, изключително със своята антисистемна примитивност и уродливост. Тези хора превърнаха в своя програма постоянното подбуждане към омраза срещу законността и нейното върховенство. Мисля, че това нанесе трудно поправими вреди върху общественото съзнание. Сега с години ще се борим с ефектите – незачитане на институциите, на процедурите, на границите. Мисля, че виждаме това и в антисистемните искания на хората, обявили се за представители на протестиращите граждани, които свалиха правителството. Те настояват за незаконност – намеса в правни производства, произвол на държавата спрямо нейни съдоговорители, експроприация. Настояват за „шорткът”-ване на представителната демокрация чрез включване в управлението на хора, нелегитимирани посредством избори. Това не води никъде, освен по-дълбоко в блатото на безправието.

Въпросите зададе Петя Владимирова, журналист от dnevnik.bg.