Лип­сва­ща­та гра­фа

Ли­це­то на мъ­жа в ав­то­бу­са на се­дал­ка­та до мен из­глеж­да ка­то из­пе­че­но. Не, не е за­гар от пла­жа. На то­ва ед­но вре­ме му ви­ках­ме те­ке­зе­сар­ски тен. Се­га не знам как му се каз­ва. Мо­же би ев­ро­пей­ски? За­що­то е по­лу­чен по ев­ро­пей­ски­те по­ле­та. Та­ка по­не ми каз­ва мъ­жът. Връ­щал се от Ве­ли­коб­ри­та­ния. Тре­ти ден пъ­ту­вал с ав­то­бу­си­те. “Ис­ках­ме уж Ев­ро­па да раз­гле­да­ме, ама то ни­що се не ви­ди, са­мо ма­гис­тра­ли. Ужа­сно! Вкис­нах­ме се, вми­ри­сах­ме се...” Че­ти­ри ме­се­ца да­леч от до­ма. Се­зон­на ра­бо­та. “На яго­ди­те, на­ли си чу­ва­ла? Все на ко­ле­не им ла­зех­ме на тия яго­ди. До­ка­то ги ча­ках­ме да по­рас­нат, раз­реж­дах­ме сли­ви и кру­ши. Ма­хах­ме мал­ки­те пло­до­ве, дру­ги­те да ста­ват по-ху­ба­ви. Пак теж­ко, но по­не си прав. Има­ше мом­че­та, кои­то си тръг­на­ха, не из­дър­жа­ха. Мно­го се ста­раех­ме, за­що­то сме но­ви в Ев­ро­пей­ския съюз и в ръ­це­те ни зяпа­ха. На пол­яци­те и че­хи­те ве­че не им пу­ка. И да ги уво­лнят, им пла­щат обе­зще­те­ни­я. Но ние, на­ли сме но­воб­ран­ци, гле­дах­ме да сме из­рядни. “Ту­ка, в Бъл­га­рия, мно­го скъ­по ста­на­ло. В Ан­глия хра­на­та ка­то че ли по-ев­ти­на... Ху­ба­ва стра­на е Ан­глия... ху­ба­ва... но за ан­гли­ча­ни­те! Ние все по­доз­ри­тел­ни им из­глеж­да­ме, ако и да им ра­бо­тим то­ва, де­то те не го пип­ват. Ама пък к'во да пра­вим, ту­ка ка­то няма ра­бо­та? А да из­глеж­да­ме по­доз­ри­тел­ни, сме свик­на­ли.”

Мъ­жът ра­бо­тел в руд­ни­ци­те. След “ре­во­лю­ция­та”, как­то той на­ри­ча по­ли­ти­чес­ки­те про­ме­ни през 89-та, ос­та­нал без­ра­бо­тен. Прия­телят му съ­що. Бил тех­ник в БТК, под­гот­ви­ли гра­да за циф­ро­ва цен­тра­ла и уво­лни­ли пер­со­на­ла. “Как­во да пра­ви чо­ве­кът на че­ти­рий­сет и ку­сур го­ди­ни? Къ­де на­но­во да поч­ва? И де­ца сту­ден­ти гле­да... Не е за раз­прав­яне на­ша­та...”

От по­ма­ци­те от Зла­тог­рад ли са, пи­там гру­па­та гур­бет­чии.

От Зла­тог­рад са, да. “Оба­че та­ка­ва гра­фа “по­ма­ци” няма - каз­ва мъ­жът - ина­че сме от тях. В Бъл­га­рия или си бъл­га­рин, или тур­чин. По­мак не мо­жеш да се пи­шеш. За дър­жа­ва­та нас ни няма. И ве­че се объ­рках­ме как­ви сме.”

Ин­те­ре­су­вам се как се каз­ва. “По пас­порт съм Ме­то­ди, вкъ­щи съм Мех­мед, ви­кат ми Ме­то. Из­бе­ри си как да ми каз­ваш.”

Жи­во­тът меж­ду две име­на, ара­бско и бъл­гар­ско, по­ма­ци­те от Ро­до­пи­те водят от­дав­на. 1912/13 г., 1937-42 г. и пос­лед­но през 1972 са го­ди­ни на на­силс­тве­на смяна на име­на­та им. На някои от по-въз­рас­тни­те в тия ра­йо­ни им се е случ­ва­ло по два-три пъ­ти да се под­пис­ват под раз­лич­ни име­на.

“По цар­ско вре­ме - раз­каз­ва ро­де­ният през 1919 г. Ис­еин Ха­са­нов - на по­мак не да­ва­ха до­ри пъ­дар да ста­не. Ни­ко­го не пус­ка­ха на дър­жав­на ра­бо­та. Пос­ле ко­му­нис­ти­те се ока­за­ха по-хит­ри. Кой­то бе­ше съг­ла­сен с тях, вед­на­га му да­ва­ха служ­би­ца и зап­ла­та. Цяло­то МВР се на­пъл­ни с мом­че­та-по­ма­че­та.”

Под­ло­же­ни на пос­тоя­нно раз­пъ­ва­не меж­ду две име­на, две ре­ли­гии, два ет­но­са, два ези­ка, ро­доп­ски­те по­ма­ци бър­зо ус­воя­ват стра­те­гия­та на оце­лява­не­то. В име­то на опа­зва­не­то на жи­во­та се нау­ча­ват да зас­та­ват на стра­на­та на по-сил­ния.

“Бе­ше 72-ра. Оти­ва­м за зап­ла­та­та. Ка­сиер­ка­та каз­ва да си дам пас­пор­та за смяна на име­то, ина­че няма­ло зап­ла­та - про­дъл­жа­ва Ис­еин Ха­са­нов. - Как­во да правя? Сре­щу влас­тта не се ри­та. Няма сми­съл. Рит­неш ли ти, тя ще те рит­не още по-здра­во и ще ти счу­пи зъ­би­те. Да­дох си пас­пор­та, по­лу­чих от­ка­за. Стоя пет де­на глад­но и се при­ми­ри. Ние по-доб­ро не сме ви­де­ли, че да ис­ка­ме дру­го.”

“Бях в сед­ми клас - спомня си Ра­ма­дан Ке­ха­йов. - За­ве­до­ха ни да гле­да­ме фил­ма “Ос­мия”. На дру­гия ден ид­ват в кла­са от ми­ли­ция­та и каз­ват, че ще сменят име­на­та и пи­тат кой как­во си е из­брал. Аз ви­кам - Вла­ди­мир, ко­ман­ди­рът на пар­ти­за­ни­те от фил­ма. Ве­чер­та ба­ща ми та­ка ме на­би, да помня как доб­ро­вол­но съм ста­нал Вла­ди­мир. Ама ка­то ни бяха про­ми­ти мо­зъ­ци­те то­га­ва... След два де­на и на не­го му сме­ни­ха име­то.”

Ко­га­то оба­че в на­ча­ло­то на 90-те по­ма­ци­те има­т пра­во да си вър­нат мю­сюл­ман­ски­те име­на, то­ва правят глав­но по-въз­рас­тни­те. А при пос­лед­но­то преб­роя­ва­не, за раз­ли­ка от по-гол­яма­та част от по­ма­ци­те в Яко­ру­да или пък от го­це­дел­чев­ски­те се­ла, къ­де­то се са­мооп­ре­делят ка­то тур­ци или ки­тай­ци (!), на­се­ле­ние­то в зла­тог­рад­ско се пи­ше “бъл­га­ри”. От ис­то­рия­та по­ма­ци­те са раз­бра­ли, че сре­щу ръ­жен не се ри­та и че об­ла­ги­те са за пос­луш­ни­те. След ка­то дър­жа­ва­та им е за­чер­кна­ла гра­фа­та, те нямат друг из­бор, ос­вен да се съоб­разят и из­пълнят пред­пи­са­ния­та.

“Че е сло­жен край на “въз­ро­ди­тел­ния про­цес”, е са­мо при­вид­ност” - твър­ди Ра­ма­дан Ке­ха­йов, кой­то ка­то пред­се­да­тел на Мю­сюл­ман­ско­то дру­жес­тво в се­ло Стар­це­во и днес во­ди бит­ка с об­щи­на­та за въз­връ­ща­не­то на имо­т на организацията. Там има­ло гро­би­ще, кое­то през 80-те го­ди­ни е уни­що­же­но. "За­що­то по гро­бищ­ни­те ка­мъ­ни има­ло из­дъл­ба­ни го­ди­ни от пре­ди ос­ман­ско­то на­шес­твие - каз­ва той. - За нас мю­сюл­манс­тво­то е ре­ли­гиоз­на, а не ет­ни­чес­ка при­над­леж­ност, как­то е при тур­ци­те. То­ва ни­кой не ис­ка да го приз­нае.” За пар­це­ла на гро­би­ще­то дру­жес­тво­то при­те­жа­ва но­та­риа­лен акт. Въп­ре­ки то­ва, об­щи­на­та го от­да­ва на биз­нес­мен, кой­то в мо­мен­та строи там ши­ваш­ки цех. Има за­по­вед за за­пор на строи­телс­тво­то, но ни­то биз­нес­ме­нът, ни­то коя­то и да е ин­сти­ту­ция се съоб­раз­яват с нея.

“Ако го­во­риш тур­ски и си мю­сюл­ма­нин, нямаш проб­ле­ми. Но го­во­риш ли бъл­гар­ски и си от та­зи ре­ли­гия, не те приз­на­ват за чо­век."

Стиг­на­ли бър­зо до та­зи прос­тич­ка ис­ти­на, по-мла­ди­те по­ма­ци от зла­тог­рад­ско са из­бра­ли да ос­та­нат с бъл­гар­ски­те си име­на. И да про­дъл­жат съ­щес­тву­ва­не­то си в ши­зоф­рен­но­то със­тоя­ние, ко­га­то у до­ма им ви­кат с ед­но име, а по до­ку­мент са дру­ги. Из­ход от си­туа­ция­та мла­ди­те ро­ди­те­ли на­ми­рат, ка­то на­пос­ле­дък кръ­ща­ват де­ца­та си с ан­глий­ско зву­ча­щи име­на - как­то ги чу­ват от те­ле­ви­зия­та. Не, в ра­йо­на няма ки­тай­ци, но пък се сре­ща­ли мно­го Джордж, Май­къл, Па­ме­ла, на кои­то га­ле­но им ви­кат Ха­сан, Мо­ха­мед, Ха­ти­дже. Във фол­клор­ни­те ка­бел­ни те­ле­ви­зион­ни ка­на­ли нап­ри­мер чес­то се появ­ява ро­доп­ски ор­кес­тър с ръ­ко­во­ди­тел Сън­райз Ма­ри­нов. Бягай­ки от ед­но­то чек­ме­дже на са­мооп­ре­де­ле­ние­то, по­ма­ци­те са на­пъх­ват в дру­го и от­но­во ста­ват лес­но раз­поз­на­вае­ми.

Да си на­ме­риш ра­бо­та с мю­сюл­ман­ско име е проб­лем, каз­ват хо­ра­та. "Пък и с бъл­гар­ско, въз­мож­нос­ти­те не са мно­го го­ле­ми - в дър­жав­на­та ад­ми­нис­тра­ция, в ши­ваш­кия цех, в руд­ни­ци­те, къ­де­то мес­та­та са сил­но на­ма­ле­ли, в Ет­ног­раф­ския ком­плекс и ... туй то" - се­щам се за ду­ми­те на спът­ни­ка ми от ав­то­бу­са. А на въп­ро­са ка­къв е ос­нов­ният по­ми­нък, по­лу­ча­вам от­всякъ­де еди­н и съ­щ от­го­вор: гур­бет.

Поч­ти всяка се­мей­ство е из­пра­ти­ло мъж в чуж­би­на. В Гър­ция, Гер­ма­ния, Ав­стрия, Ис­па­ния, Ан­глия... Там име­на­та нямат зна­че­ние. Важ­ни са па­ри­те, кои­то вли­зат у до­ма. Не че са чак тол­ко­ва мно­го, по 40 ев­ро на ден, но все за прех­ра­на­та сти­гат. Дру­гият ва­риант е да лазят по баи­ри­те и да се хранят с как­во­то ро­ди зем­ята. Ина­че ка­за­но - на­ту­рал­но сто­панс­тво.

Ра­ма­дан и Кад­рие са от мал­ци­на­та, кои­то са ос­та­на­ли в къ­ща­та си в ма­ха­ла­та Ба­ла­ли. Ра­ма­дан смята, че е бел­язан от Ал­лах, еди­нстве­но де­те от 11 по­чи­на­ли на ба­ща му. За­то­ва вярва, че то­ва, де­то му е пи­са­но, не е чак тол­ко­ва ло­шо. Взел Кад­рие за же­на, ко­га­то тя би­ла на 16 го­ди­ни. "Още ми се иг­рае­ше с кук­ли, пък на све­кър­ва­та трябва­ше да готвя. До 20 го­ди­ни бях ро­ди­ла и две­те си де­ца", каз­ва тя. Той ра­бо­тел в ми­ни­те, тя в "тек­сти­ла". И два­ма­та са сък­ра­те­ни. От 17 го­ди­ни се трудят са­мо по зе­ми­те си в Ба­ла­ли. Ко­паят по стръм­ни­те скло­но­ве и от­глеж­дат кар­то­фи, до­ма­ти, чуш­ки, лук... "Хра­на има­ме, не се оп­лак­ва­ме. Са­мо па­ри няма." Ми­на­ла­та го­ди­на про­да­ли те­ле и с па­ри­те ку­пи­ли за­хар, ол­ио, сол, браш­но, кои­то ги из­ка­ра­ли до­се­га, ко­га­то пак ще про­да­дат те­ле. Ако Ал­лах е ре­шил. "Кой­то не са­ди, той ни­що не ва­ди", каз­ва Кад­рие. А зи­ма­та как­во правят? "Зи­ма­та ли? ...Ами зи­ма­та ри­нем сняг. Оба­че зи­ми­те ве­че са топ­ли, че на­пос­ле­дък и то­ва не пра­вим." Мно­го труд хвърлят, но зем­ята им се от­бла­го­дар­ява. Ло­шо­то е, че произ­ве­де­но­то не мо­гат да го про­да­дат. Нао­ко­ло всич­ки има­т съ­що­то. Да ида­т до па­за­ра на го­ле­мия град, не си зас­лу­жа­ва. Са­мо бен­зи­нът ще си платят и в най-доб­рия слу­чай ще са на ну­ла. "Раз­да­вам, на ко­го­то мо­га. Ал­лах е ка­зал, че да­деш ли, двой­но ще по­лу­чиш. Някой ден ще се съ­будя, зат­ру­па­на от кар­то­фи, тол­ко­ва мно­го по­дар­явам" - смее се Кад­рие.

Же­на­та е са­мо на 49 го­ди­ни, но се от­нася към се­бе си ед­ва ли не ка­то към ста­ри­ца. Из­пъл­ни­ла е дъл­га на жи­во­та си - ро­ди­ла е де­ца, се­га вну­че­та­та от­глеж­да... Как­во по­ве­че, ни­ма е мал­ко? Два­ма­та с мъ­жа й взе­ма­не-да­ва­не с дър­жа­ва­та нямат. Ни­що доб­ро не са ви­де­ли от нея и за­то­ва пред­по­чи­тат да са по-да­леч. Пус­кат я у до­ма са­мо чрез те­ле­ви­зо­ра и тол­коз. Нямат здрав­ни и пен­сион­ни оси­гу­ров­ки. За раз­ли­ка от град­ски­те хо­ра нямат и страх за бъ­де­ще­то. "Кое­то ни би­ло пи­са­но, то ще ста­не. Ние не мо­жем да зас­та­нем нас­ре­ща му." Еди­нстве­но им е кри­во, че мал­ко ос­та­на­ха хо­ра­та нао­ко­ло. От око­ло 130 къ­щи в ма­ха­ла­та, са­мо 40 са оби­тае­ми. "Бягат хо­ра­та... Пър­во оти­ва­ха в се­ло­то, пос­ле в гра­да, се­га нап­ра­во в чуж­би­на. Ка­то се вър­нат за мал­ко, ид­ват при мен и ви­кат: "Ле­льо Кад­рие, нап­ра­ви ни от твоя до­ма­шен хляб. И аз им се рад­вам, рад­вам и им за­мес­вам хляба, но знам, че пак след го­ди­на ще се ви­дим. Пък я се ви­дим, я не."

Кад­рие и Ра­ма­дан са от пос­лед­но­то по­ко­ле­ние, кое­то ще си пре­жи­вее жи­во­та в ко­ли­би­те, съх­ра­ни­ло в сър­ца­та си чис­та­та вяра в Бо­га и пре­доп­ре­де­ле­нос­тта на съд­ба­та. Съв­сем ско­ро то­зи на­чин на жи­вот ще по­тъ­не в ис­то­рия­та и в ет­ног­раф­ския му­зей. Но да­ли ще е за доб­ро на ро­доп­ския край, все още ни­кой не знае.

По­ве­че­то от гур­бет­чии­те но­се­ли в те­ле­фо­ни­те си сним­ки на къ­щи­те си от Зла­тог­рад­ско. Ка­то хо­де­ли по све­та, по­каз­ва­ли сним­ки­те на чуж­ден­ци­те с на­деж­да­та, че някой ще я ха­ре­са за ку­пу­ва­не. На­ли се­га е мо­дер­но, я кол­ко ан­гли­ча­ни дой­до­ха в Бъл­га­рия.

Су­пер­вай­зер от бри­га­ди­те за яго­ди в Ан­глия ве­че има­л къ­ща в Ар­ди­но, раз­ка­за Ме­то от ав­то­бу­са. За Зла­тог­рад офи­циал­но се знае, че бъл­га­ро-френ­ска фон­да­ция е ку­пи­ла някол­ко къ­щи, кои­то под­готвя за ба­за за пре­по­да­ва­те­ли и сту­ден­ти по из­кус­тва­та. Хо­ра­та оба­че го­ворят за еди­н бел­гиец, за друг ан­гли­ча­нин, за някак­во хо­ланд­ско се­ли­ще... За­се­га то­ва са са­мо слу­хо­ве и не е ясно да­ли в тях се крие меч­та­та им да спе­челят чис­ти па­ри от­някъ­де, или е са­ма­та реал­ност.

Та­ка към ис­то­ри­чес­ка­та си раз­двое­ност по­ма­ци­те от Из­точ­ни­те Ро­до­пи при­бавят още ед­но раз­пъ­ва­не - меж­ду до­ма и чуж­би­на­та. Влас­тта, че ги е зар­яза­ла - от де­се­ти­ле­тия е ясно, че днеш­ни­те час­тни­ци ги скубят - се­га се раз­би­ра. И чуж­ден­ци­те не са сто­ка, но по­не пла­щат в брой. Дви­же­ние­то е дву­по­соч­но. Към Ев­ро­па - на гур­бет, ев­ро­пей­ци­те - в Ро­до­пи­те на ку­рорт. Ед­на по­маш­ка по­го­вор­ка глас­яла: "Най съм доб­ре, ка­то съм най-зле." Да­ли пък то­ва не е при­чи­на­та, по­ра­ди коя­то гра­фа­та "по­ма­ци" лип­сва във фор­мул­яри­те? Ко­га­то зор­лем те прев­ръ­щат в лип­сващ чо­век, сякаш са­мо мъ­ка­та мо­же да спа­си ду­ша­та.