Какво става, когато събереш Вагнер и Чинтулов

Когато някой с гордост се определя като “ортодоксален антисемит”, организира факелни шествия, сипе клетви насред площадите и с вдигнат юмрук призовава “На оружие, братя!”, а съвсем между другото е депутат и председател на парламентарна група, това наистина е тревожно, при положение, че се случва през ХХІ век. Но изразявайки тревогата си, не би трябвало да се правим на учудени.

Петнадесет години медиите у нас сакрализират понятието “народ”. Той, народът не е виновен за нищо - живее бедно, унизено и оскърбено, в мръсотия и затиснат от поредния потоп, учат децата му лошо, лекуват го още по-лошо, отвсякъде го обграждат мафиоти, корупция и престъпност, но той продължава да пребивава някак си извън реалното време и пространство, чист, невинен и винаги жертва. Жертва на робства, на исторически обстоятелства, задкулисни политически игри, международни заговори.

Дори когато нелепо загиват деца, пак е виновен някой друг - отгоре, отстрани, отвън, някой друг не си е свършил както трябва работата и фактът, че още не е наказан, е гавра с родителската мъка. И нито една медия не се осмелява да разнищи например този огромен социален проблем, който обобщено може да се нарече “ДЕЗЕРТИРАНЕ ОТ РОДИТЕЛСКИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ”

Защото навсякъде в цивилизования свят, ако 12-годишно момиченце в седем и половина вечерта отиде само на дискотека, дори да няма инцидент, социалните служби веднага ще потърсят отговорност първо от родителите. Защото гледаме “Холмарк” и холивудска ерзац-продукция от всякакъв вид, но незнайно защо не задържаме в съзнанието си факта, че зад лъскавия бит на героите стои 12-14 часов работен ден и че такива понятия като “равен старт” и “справедливо разпределение” съществуват само в политическата реторика.

За 15 години преход медиите така и не се осмелиха високо и отчетливо да кажат на народа, че той не се труди достатъчно, че не е образован достатъчно, че не е организиран и дисциплиниран, че е склонен към далавера и кръшкане, че иска за малко работа да получава много пари, че е вечно недоволен и пилее повече време да окайва злощастната си съдба, вместо да изкара някакъв курс по преквалификация, че вместо сам да си измете двора, намразва люто съседа, и най-важното - че сам е отговорен за съдбата си и меко казано е неморално да търси причините за несбъднатия си живот винаги извън себе си.

Вместо това, усещайки перманентната егалитарна подкрепа на медиите, народът наблюдава гордо, но дистанцирано политическата сцена и търпеливо чака някой отнякъде да дойде на бял кон и да оправи всичко. Защото, щом се смени тази “политическа измет” отгоре, долу, където живее народът, мечтаната Аркадия изведнъж от само себе си ще стане реалност и всички ще заживеят щастливо и доволно. И ако не се появи веднага спасителя, то поне е утешително на първо време ясно, непоколебимо, яростно да бъде посочен врага. Това не носи материално благополучие, но пък е ужасно комфортно за душата. Какво по-хубаво от това да ти повтарят всекидневно, че ти нямаш никаква вина, че нищо не зависи от теб, че каквото и да направиш, все ще е нахалост и че в крайна сметка си жертва - този път на продажната руско-турско-царска управленска коалиция, родила се не от свободното народно волеизявление, а от страхливо пресметливата благословия на президента, мечтаещ за втори мандат.

КАКВО СЕ РАЖДА, КОГАТО ЖЕРТВАТА СРЕЩНЕ МЕСИЯТА

Посочващ правилния и бърз път към бленуваната Аркадия, историята неведнъж е посочвала. В нашия случай нарекоха отрочето “Атака” - звучи целеустремено, призивно, борбено, възрожденски и неусетно в едно се смесват зовът на военната тръба, Вагнер и “Вятър ечи, Балкан стене”. Отгоре кротко (а може би примирено?!) ни гледа синеокият апостол, долу са червените ризи, черните куртки, факлите и призивите за незабавна и безпощадна разправа с врага. Разправа, която той, народът, трябва да благослови, ако иска да престане да бъде жертва.

Звучи толкова примамливо просто и лесно, че направо е грехота да не направиш тази единствена малка стъпка до мечтания живот. Живот в България, за българите, управлявани от българи, изпълнен с патриотизъм и достойнство, съзиждащ Велика България.

Въпросът да се отразяват или не проявите на “Атака” [бел. 1] просто не е актуален. Подобен въпрос за пореден път ни отправя към следствието, а не към причините. Очевидно на 17-тата година от демокрацията на народа му омръзна да бъде жертва и както винаги е ставало в историята при подобни случаи, той ще си намери водач със или без волен Сидеров. Няма никаква гаранция, че друг вид националнопатриотична формация ще е толерантна, неагресивна, модерна, либерална. Жертвата иска отмъщение за изтърпените страдания и ако “атака” откаже да го даде, тя неизбежно ще припознае друг водач - точно в това се крие най-голямата опасност.

Трябва да признаем на “Атака” поне един принос в мъчително дългия ни трагичен преход - нейните щурмовашки изяви изглежда ще принудят медиите най-после да се замислят каква точно е главната им функция в посттоталитарния преход. Защото те се оказаха тотално неподготвени да се справят със събитието на деня, наречено “Атака”, озоваха се изведнъж на непознат терен и гръмко атакуваха налудните прояви на лидера, вместо да го неутрализират като безпощадно и рационално назоват причините, поради които в един пост-модерен свят подобни лица могат да бъдат овластени от Народа да бъдат негови водачи, да бъдат припознати като съвременните Апостоли.

ГАВРА С ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА Е

Да отъждествяваш нечии фашизоидни комплекси със светлите идеали на Васил Левски - но не в това е проблемът. Истинският, големият проблем е, че очевидно през всичките тези години медиите не са били пълноценен гарант за спазването на обществения договор, не са казали достатъчно ясно на политиците всичко онова, което според народа е основната причина, довела до сегашното му окаяно положение, и обратното - не са казали на народа колко струва истинската демокрация и че няма друг кой, освен всички ние заедно да платим тази цена.

Неведнъж съм казвала, че най-характерната черта на нашата журналистика е, че тя е регистрираща журналистика. Тя наистина отбелязва всичко значимо, случващо се в обществото, но не отива по-далеч - не разнищва причинно-следствените връзки, посочва извършителите на престъпленията, но не разкрива стратезите и поръчителите на тези престъпления. Точно поради тази причина политиците и властта у нас не се страхуват от медиите, те живеят в медиен комфорт, какъвто техните колеги в Европа не познават. И понеже журналистиката не се справи с тази своя основна функция, престъпленията и престъпниците бяха назовани на площада. А когато присъдите се издават не там, където им е мястото, т. е. в съда, а се изкрещяват по площадите, ТОГАВА ПРИЗИВИТЕ ЗА АТАКА И ПОБЕДЕН ЩУРМ СА ПОВЕЧЕ ОТ ЛОГИЧНИ.

Мисля, че “Атака” освен всичко друго е и продукт на регистриращата журналистика. “Атака” ще престане да бъде социален и обществен проблем, когато тази журналистика най-после премине от регистрацията и наратива към качествения безпощаден анализ и рационалната експертна интерпретация на факти, събития, проблеми. И вместо да се възмущаваме от поредния, вживял се в Апостолската си мисия водач (да не забравяме, че и един Жорж Ганчев виждаше в себе си единствения продължител на делото на Левски!), можем да започнем най-напред с опита да си отговорим честно, без екзалтации и привиждане на митични сюжети на въпроса какво все пак е искал да ни каже Васил Левски, когато след “Народе” е поставил четири удивителни. Вероятно е видял нещо, което ние май не искаме да узнаем...

Бележка 1: На 8 март по инициатива на БХК бе организирана дискусия на тема "Отразяване/неотразяване на екстремистките партии в медиите". Поводът бе информационното затъмнение, на което бе подложен митингът в чест на Васил Левски на "Атака". Дискусията бе в рамките на "Отворена катедра" на Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет. Участие взеха преподаватели и студенти. Специален гост бе журналистът и програмен директор на Канал 3 - Сашо Диков, единствен (освен ТВ СКАТ) излъчил пълен репортаж от събитието.