Какво представляват правата на човека, първа част

Какво представляват правата на човека?

Автор: Charles Beitz*

Първа част

Всеобщата декларация за правата на човека е основополагащ документ на модерната доктрина за човешки права. Приета от Общото събрание на ООН през 1948 г., тя бе съставена от един международен комитет от експерти, представители на най-различни етически традиции - дори сега можем да разглеждаме първоначалната Комисия по правата на човека като забележително мултикултурална. В същото време, изработването на Декларацията, изглежда бе много по-колегиално дело, отколкото воденето на много международни преговори. Въпреки, че членовете и никога не изпуснаха от погледа си политическите измерения на възложената им задача, те вложиха изключително много усилия в това да се разберат един с друг и да определят основанията, които всички споделят.

Така че факт от особено значение е, че още в началото на работата си, авторите на Декларацията стигнаха до извода, че е много по-лесно да постигнат съгласие върху съдържанието на декларацията за правата на човека, отколкото върху обща за всички тях група от основни принципи. Философските, а не практическите аргументи бяха най-трудни и към края на работата си съставителите на декларацията просто се съгласиха да не постигат съгласие относно теоретичните основи на правата на човека.

Ето защо, за разлика от различни по-рано предлагани декларации за правата, документът от 1948 г. не предлага никаква теория, която да го обяснява или оправдава. Той не твърди, подобно на Декларацията за независимостта на САЩ, че „хората са надарени от техния Създател" с известни права, нито описва, както това прави френската Декларация за правата човека, правата на човека като „естествени" и „свещени". След едно уводно споменаване на вътрешно присъщото на всяко човешко същество достойнство, Всеобщата декларация просто провъзгласява, че известни ценности са права на човека. Съставителите очевидно вярваха, че хората от различни култури биха могли да намерят основания в техните собствени етически традиции, за да поддържат практическите изисквания на Декларацията (вж. Mary Ann Glendon, A World Made New: Eleanor Roosevelt and the Universal Declaration of Human Rights, New York: Random House, 2001, гл. 3.)

От известна гледна точка мълчанието на Декларацията за теоретичните основания може да бъде схванато като чест от нейното великолепие (както Michael Ignatieff твърди в труда си Human Rights as Politics and Idolatry, Princeton, N.J.: Princeton University Press, 2001, стр. 88). Авторите сигурно бяха прави да смятат, че философските им различия никога няма да бъдат напълно преодолени: без съгласието им да не се съгласяват, Декларацията в най-добрия случай би била политически изпразнена от съдържание, а в най-лошия изобщо не би се стигнало да финализиране на изработката и.

Но от друга гледна точка, отсъствието на официална теория на международните права на човека е пречка. Частично това е защото при това положение няма общоприета основа за разрешаване на проблемите, свързани с тълкуването и прилагането на Декларацията, които съставителите завещаха на наследниците си. Както би признал всеки читател на Декларацията, тези проблеми могат да са сериозни. От една страна, много от постановките и са твърде общи и си нуждаят от тълкуване, за да могат да бъдат прилагани с оглед на обстоятелствата. (Какво, например, изисква правото на „всеки да участва в управлението на страната си", както е написано в чл. 21 от Декларацията?) От друга страна, при известни условия практическите изисквания на различни постановки на Декларацията могат да влязат в конфликт помежду си и да изискват решение за това какви са политическите приоритети. (Помислете, например, какъв е потенциалът за конфликт между правото на „справедливо и задоволително възнаграждение" за труда и необходимостта от достатъчни инвестиции, които да издържат следващите поколения.) И, разбира се, необходимо е да определим какви политически действия са оправдани, за да бъде осъществено едно право и кой е отговорен да ги предприеме. Когато няма обосноваваща теория, не е ясно как могат да бъдат решени тези проблеми.

Но трудностите по тълкуването са само част от проблема, при това може би не най-главната. Липсата на официална теория предизвика един вид философско подриване на политическите цели на съставителите на Декларацията. Това е видно например от широко известната статия на Maurice Cranston, публикувана в списание „Daedalus" преди около двадесет години. Cranston задава скептичния въпрос „Има ли въобще някакви права на човека?" (вж. Maurice Cranston, "Are There Any Human Rights?" Dаedalus, том 112, бр. 4, Fall 1983, стр. 1-17. Cranston излага същата позиция в по-дълъг текст, озаглавен „What Are Human Rights?" London: Bodley Head, 1973). Неговият отговор, който е полускептичен, е, че, разбира се, съществуват някои права на човека, но броят им е много по-малък, отколкото се твърди в Декларацията: има човешки права, но те се свеждат до правото на живот и до основните граждански свободи (свобода на словото, свобода на печата и на мирното събрание). Но според него няма човешки права на икономически блага като средства за прехрана, здравеопазване, социално осигуряване, или пък знаменитото (и несправедливо охулвано) право на „периодичен платен отпуск" (чл. 24 от Декларацията).

Cranston разглежда правата на човека като дадено от двадесетия век име на това, което традиционно е познато като „естествени права" (цитираната му статия, стр. 1). И той се обосновава, при това доста убедително, че идеята за естествени права, както я знаем от традицията, не е в съгласие с някои от правата в Декларацията. Cranston приема че, прокламираните от Джон Лок права на живот и на свобода са тези, които задават образеца. Те са минималните: те защитават хората срещу това да бъдат третирани по определени начини, но те не им дават право, освен в изключителни случаи, на утвърждаваща подкрепа от другите. Тази гледна точка го води до заключението, че голяма част от Декларацията е философски измамна: тя погрешно представя като всеобщи права на човека неща, които нито са всеобщи, нито дори са права.

Този вид философско подозрение към международните права на човека бе типично за едно поколение англо-американски автори. То може да бъде намерено, например, в работата на John Finnis, влиятелен теоретик на естественото право, който, подобно на Cranston определя правата на човека като съвременен език за описание на естествените права и по този начин обосновава, че сферата на автентичните права на човека е значително по-тясна, отколкото международната доктрина поддържа. (вж. John Finnis, Natural Law and Natural Rights, Oxford , Clarendon Press, 1980, стр. 198, 210-213). Също така Michael Ignatieff, който самият е изтъкнат застъпник за правата на човека , писа напоследък, че правата на човека се основават на естествените права и така, правилно разбрани, поставят по-малко изискващи стандарти, отколкото тези на Декларацията (вж. Ignatieff, Human Rights as Politics and Idolatry, стр.88).

Обаче аз мисля, че тенденцията да се отъждествят правата на човека и естествените права представлява един вид неволен философски догматизъм. Тя води до вредно схващане за легитимната сфера на международните права на човека и за техния потенциал да поправят несправедливостта. Както се случва с повечето догми, първото предизвикателство е да се определи за какво става въпрос. И най-добрия начин да се види това е да се хвърли поглед върху това как те действат в днешния свят и тогава да се прецени дали доктрината за естествените права ни помага или, обратно, е пречка в улавянето на тяхното етическо и политическо значение. Веднъж разбрали как традиционната парадигма погрешно представя практиката на правата на човека, ние ще можем да заемем по-добра позиция, от която да оценим истинската природа на човешките права и причините, поради които трябва да се грижим за тях.

Това не е просто въпрос за думите. Дали най-доброто е да мислим за правата на човека като естествени права или като нещо по-амбициозно - например като права на глобалната справедливост - е в края на краищата въпрос за вида свят, към който следва се стремим и за обсега на отговорностите, които произтичат от това за политиците и за външната политика. Централен етически въпрос е този за посоката на световната политика в идващите години.

Помислете за начина, който разговорът за правата на човека се води в днешния свят. Каква е международната доктрина, която формира понятията за правата на човека? И каква роля изпълняват идеите за права на човека в ръководенето на световната политика? Ние можем да почнем с първоизточника - Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г. и с двата главни пакта - първият за гражданските и политическите права, а вторият - за икономическите, социални и културни права, който влезе в сила през 1976 г.

Сама по себе си Декларацията е забележителен документ, чието име, за съжаление, се знае много по-добре отколкото съдържанието и. Тя се състои от тридесет члена, които излагат обширен списък от цели, които, за които се предполага, че служат като „общ стандарт, който трябва да бъде постигнат от всички народи и от всички държави". Пактовете, които за разлика от Декларацията, имат правна сила, доразвиват тези цели и се опитват да ги облекат във форма, която да има правен ефект.

Тези документи, и по-специално Всеобщата декларация за правата на човека, излагат амбициозна и в известен смисъл учудващо особена серия от аспирации (тук аз накратко възпроизвеждам някои тези от моята статия: "Human Rights as a Common Concern," American Political Science Review, том 95, бр. 2, June 2001, стр. 269-282). Клаузите на тези документи звучат много повече като списък от конкретни институционални стандарти, отколкото като обобщени, абстрактни права, които биха могли да съществуват в „естественото състояние". Те назовават някои същностни права, които пресъздават принципите на Лок, например правото на живот, на свобода и на сигурност на човека; те също така се противопоставят на произволното задържане под стража, робството, мъченията, както и на нещо, което е по-сложно, а именно - правото на човешките общности да не бъдат подлагани на геноцид. Но освен изброените, има също така и клаузи, които са свързани с властта на закона (т.е. правото на справедлив процес), с политическите права (включително правото на всеки да „участва в управлението на страната си" и правото на „периодични и честни избори"), с икономическите права (включително правото на свободен избор на работа, „право на справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и неговото семейство съществувание, съответствуващо на човешкото достойнство" и здравеопазване. Освен това има и права на общностите (право на самоопределение). За така изброените права е казано, че принадлежат на всеки без оглед на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, произход, социално положение и без „разлики основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи".

Като разглеждаме правата на човека като едно свързано цяло, едва ли най-добрият начин да ги тълкуваме е като „минималните условия за всеки начин на живот, които важат за всички" (Ignatieff, Human Rights as Politics and Idolatry, 56). Правата, провъзгласени в Декларацията и в пактовете, се отнасят до почти всички измерения на базисната институционална структура на обществото, от защитата срещу злоупотребата с властта на държавата до изисквания за политическия процес, политиката в областта на благосъстоянието и здравеопазването и нивата на компенсация за положения труд. Погледнато както „от птичи поглед", така и в подробности, международните права на човека не предлагат нещо много по-различно от минималните изисквания, залегнали в много съвременни теории за социалната справедливост. Ако разгледаме списъка на правата на човека като един цялостен пакет, описани от Виенската декларация на Световната конференция по правата на човека като „неделими, взаимнозависими и взаимоотнасящи се" (вж. United Nations, "Vienna Declaration and Programme of Action," приета от Световната конференция по правата на човека, състояла се на 25 юни 1993 г във Виена, A/CONF.157/23; документът може да се види в Интернет на адрес: http://www.unhchr.ch/huridocda/huridoca.nsf/(Symbol)/A.CONF.157.23.En ) ние трябва да разбираме международните права на човека като изразяващи или опитващи се да изразят нещо много подобно на необходимите условия за (осъществяване на) политическа легитимност или дори за социалната справедливост

През годините след влизането на пактовете на ООН в сила, правата на човека играеха различни роли в световната политика. Най-сензационна бе употребата им за оправдаване на чуждестранната намеса във вътрешните работи на държавите. В силно различаващи се обстоятелства - като тези в Хаити, Сомалия и Косово - локалните нарушения на правата на човека послужиха като катализатор за военни акции, предприети от външни сили, действащи по пълномощие на мултинационални органи. Действително, разсъждавайки върху тези и други интервенции от 90-години на миналия век, Генералният секретар на ООН Кофи Анан призова за развитие на систематичната доктрина на подкрепяните от ООН хуманитарни интервенции, отбелязвайки, че „светът не може да стои настрана, когато се извършват груби и систематични нарушения на правата на човека" (вж. Kofi Annan, "Two Concepts of Sovereignty," сп. The Economist, 18 септември 1999). Това че Генералния секретар с някаква надежда за успех би могъл да предприеме подобна инициатива (за употреба на военна сила при наличие на груби и систематични нарушения на правата на човека, бел. прев.) би учудило съставителите на Декларацията от 1948 г (не повече от няколко души биха приветствали такава военна намеса, в частност индийския делегат Hansa Mehta, който открито убеждаваше другите делегати, че ООН следва да има властта да осъществява интервенции за зашита на правата на човека (вж. M. Glen Johnson, "A Magna Carta for Mankind: Writing the Universal Declaration of Human Rights," в: The Universal Declaration of Human Rights: A History of its Creation and Implementation, под редакцията на M. Glen Johnson и Janusz Symonides, Paris, UNESCO, 1998, стр. 32).

Но интервенцията в каквато и да е форма, е нещо изключително, и през последните години политическите функции на правата на човека много по-често бяха значително по-малко драматични. Например, данните за състоянието на правата на човека могат да служат като критерий за това дали е приемливо към дадена страна да се прилага двустранна или многостранна програма за развитие, както и за това дали същата страна да има достъп до помощ за уреждане на финансовите си проблеми. Влиянието на правата на човека може също така да бъде използвано като стандарт за оценка на политиките на международните финансови и търговски институции.

В САЩ законодателството изисква правителството периодично да докладва за практиките по спазването на правата на човека в другите страни (но не и в самите САЩ) и уместността на получаването от дадена страна на преференции при третирането си от външната политика на САЩ може да зависи от това дали тя удовлетворява стандартите за права на човека или не. В различни части на света - най-забележимо в Европа - бяха приети регионални кодекси за правата на човека (макар че те не винаги са толкова обширни както са документите на ООН) и съществува развиващ се капацитет за отсъждане и за нещо подобно на влизане в сила на решенията.

Извън многобройните роли на правата на човека в международните организации и в външната политика на държавите, правата на човека също така имат важни функции както вътре, така и вън от пределите на процеса на правене на политика като фокус на политическа активност на голям и нарастващ брой неправителствени организации, които са компонентите на това, което Елеонор Рузвелт (Eleanor Roosevelt) с една вълнуваща фраза нарече „необикновен канал" за въздействие (цитирано в: William Korey, NGOs and the Universal Declaration of Human Rights, "A Curious Grapevine", New York, St. Martin's Press, 1998, стр. IX.) Тези функции включват обучение и застъпничество, установяване на стандарти, мониторинг, а понякога и изпълнение на постановени решения.

Правозащитните НПО често са описвани като ядката на глобалното гражданско общество. Това може да е заблуждаващо - тези организации, в края на краищата, често говорят с акцента на развиващите се страни, а много от тях нямат ефективни вътрешни механизми за отчетност. Но те още вършат важна работа по популяризирането на идеята за права на човека и по привличане на международното внимание върху нечувани по размера си нарушения. Те насърчиха растежа на глобалната култура на правата на човека, която не признава политическите граници на държавите, изменяйки структурата на темите, които трябва да служат като мотив за преговори между тези, които взимат решения относно националната външната политика.

Политолозите понякога казват, че има глобален „режим на правата на човека". („Режим" в научния жаргон на политологията, е комплект от „явни и неявни принципи, норми, правила и процедури за взимане на решения, около които се обединяват очакванията на дейците в дадена област на международните отношения" (вж. Stephen D. Krasner, редактор, International Regimes, Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1983; John Gerard Ruggie привежда доводи в подкрепа на твърдените, че има „глобален режим на правата на човека" в "Human Rights and the Future International Community," сп. „Daedalus", том 112, бр. 4, Fall 1983, стр. 103-104.) Трудно е да се отрича истината, че изразът „режим на правата на човека" не обхваща пълното съдържание на действителността на международната практика по правата на човека. От една страна чрез съсредоточаване върху нормите и процедурите на взимане на решения, идеята за режим отклонява вниманието от факта, че правата на човека действат като нормативни стандарти в различни неформални политически арени; помислете върху, например, годишните доклади на Държавния департамент, чиито политическо значение в най-добрия случай е периферно в официалния процес на осъществяване на външната политика. Още повече, че идеята за режим на правата на човека не описва правилно нарастващите активност и достижения на НПО. Транснационалната култура, създавана от тези организации има разпръснати нашироко ефекти върху нагласите и вярванията. Тя е поне толкова важна, колкото и способността им да влияят върху формалния процес на взимане на политически решения.

Най-накрая, идеята за режим не отразява възникващия и ставащ все по-силен стремеж за успех, така характерен за правата на човека. За разлика от финансовия или търговския режими, политиките на правата на човека нямат за цел само да институционализират и регулират съществуващите взаимодействия; те търсят да пропагандират идеали и да мотивират политическа промяна. Правата на човека представят определена амбиция за това какъв би могъл да е света. За съвременния международен политически живот в известна степен може да се каже нещо подобно на това, което - ако вземем домашен аналог - Джон Ролс (John Rawls ) нарича „чувство за справедливост"; езикът на този политически живот е език на правата на човека (За Rawls, чувството за справедливост е основополагащо понятие на социалната справедливост, широко споделяно в обществото и определящо политическия идеал, понятие, което служи като основа за критиката на статуквото. Вж. John Rawls, A Theory of Justice, ревизирано издание, Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1999, стр. 41.)

Правата на човека, както ги намираме в международната практика не съответстват на модела на естествените права в най-малко три важни направления: естествените права се предполага да са пред институционални, второ, за тях се приема, че принадлежат на хората „естествено", просто поради общата за всички хора „природа на човека", и трето, за тях се приема, че са вечни. Но международните права на човека не отговорят на нито един от тези стандарти. Въпросът е какво да правим с този факт. Има ли нещо грешно в правата на човека?

Теориите за естествените права предполагат, политическото общество се развива чрез обществения договор от едно предполитическо „състояние на нещата", където хората имат известни права, които никой не е упълномощен да наруши. Тези права, според израза на Робърт Нозик са морални ограничения (вж. Robert Nozick, Anarchy, State, and Utopia, Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1974, стр. 30-33.) Естествените права са израз на защитите, които хората са, така да се каже, „упълномощени" да изискват, независимо от това дали са членове или не на която и да било институция. Идеята за естественото състояние моделира този факт: тя си представя, че индивидите образуват институции в една прединституционална ситуация, която вече е ограничена от известни морални забрани; поради това, че хората нямат властта да отменят тези забрани, всяка институция, която установят, трябва да ги уважава. Ако естествените права са прединституционални, тогава е разумно те да бъдат мислени като съществуващи в условия, когато още няма институции. Не е трудно да си представим правата, които Лок прокламира - правото на живот, на свобода, на притежаване на собственост - по този начин. От друга страна, много от правата, изброени в правозащитните документи не могат да бъдат схванати така. Помислете, например, за правото на безпристрастен процес, за правото да се взима участие в управлението на държавата и за правото на безплатно начално образование. Поради това, че тези права описват черти на една приемлива институционална среда, ние не можем да си помислим, че те биха могли да съществуват в естественото състояние. Каква сила биха имали те в един свят, в който няма институции?

Но защо би следвало правата на човека да бъдат схващани като прединституционални? Теориите за естествените права, най-малкото в по-либералните им варианти като този на Лок, бяха преди всичко опити да се формулират пречки пред употребата на държавния монопол върху възможността за принуда. Тези теории бяха теоретически средства, чрез които легитимната и нелегитимната употреба на власт биха могли да бъдат разграничени; те са основателни само при неявното допускане, че централен проблем на политическия живот е защитата на индивидуалните свободи срещу една предсказуема заплаха от тирания или подтисничество. Не е такава природата на правата на човека от Декларацията, която описва една „общ стандарт, към постигането на който трябва да се стремят всички народи и всички държави". Ако естествените права са предназначени да гарантират индивидуалната свобода срещу посегателство от страна на държавата, правата на човека са предназначени за това, но и за повече: ако се изразя екстравагантно, макар и според мен вярно, международните права на човека, взети като цялостен пакет, са предназначени за установяване на социални условия, които водят до изпълнено с достойнство живеене на хората. Тези права символизират едно допускане за морална отговорност на публичната сфера, което липсва в класическите теории за естествените права.

* Charles Beitz е професор в Принстънския университет. Интересите му са съсредоточени върху международната политическа теория, върху теорията на правата на човека и тази на демокрацията. Той е автор на "Political Theory and International Relations", както и на "Political Equality: An Essay in Democratic Theory," и освен това редактира списанието "Philosophy & Public Affairs."

Статията, която поместваме тук - по технически причини разделена на две части, за първи път е публикувана в сп. „Daedalus", орган на Американската академия за изкуство и наука, в том 132, бр. 1, 2003 г.

Превод: Емил Коен