Как България сътрудничеше с международните органи за защита на правата на човека през 2009 г.?

Сътрудничеството на България с международните органи за защита на правата на човека е по традиция лошо. В предприсъединителния период българските правителства избягваха да представят дължими доклади пред органите на ООН и Съвета на Европа, за да не получат критики, които да се отразят негативно на нашето членство в ЕС. В резултат, към края на 2006 г. България беше закъсняла с представянето на 17 доклада към различни органи на ООН, нещо, което нито една европейска страна не си е позволила. Стигна се дори дотам, през февруари 2008 г. Комитетът по премахване на расовата дискриминация да започне процедура за разглеждане на България в отсъствие на доклад, което щеше да предизвика крайно неудобство за страната ни, тъй като не се бе случвало с нито една страна-членка на ЕС. За да избегнат конфузията, българските власти представиха набързо компилиран, неточен и крайно повърхностен доклад, който бе разгледан през февруари 2009 г. Въпреки това, изоставането е огромно. Последните заключителни наблюдения за България по представен доклад пред Комитета по правата на човека на ООН са от 1993 г.; пред Комитета за ликвидиране на дискриминацията по отношение на жените – от 1998 г.; пред Комитета по икономически, социални и културни права – от 1999 г.; пред Комитета срещу изтезанията – от 2004 г. За да стане ясно за какво закъснение става, дума трябва да отбележим, че обичайната периодичност на представянето на тези доклади е между две и пет години.

След присъединяването към ЕС българските правителства решиха да наваксат изоставането. През 2009 г. държавата представи наведнъж три доклада – пред Комитета по правата на човека, Комитета по икономически, социални и културни права и пред Комитета против изтезанията. Най-вероятно те ще бъдат разгледани през първата половина на 2011 г.

През февруари 2009 г. Комитетът по премахване на расовата дискриминация на ООН разгледа представения консолидиран доклад на България. Той изрази загриженост по редица въпроси, свързани с дискриминацията на етнически общности у нас, сред които:

• слабото представяне на етническите малцинства в органите на властта;
• селективното насочване на ромски деца към специални училища за деца със затруднения в развитието;
• дискриминацията спрямо ромите в наемането на работа, жилищната политика, здравеопазването и образованието;
• свръхупотребата на сила от правоприлагащите органи спрямо роми;
• проповядването на расистки стереотипи и враждебност към малцинствата от медии и организации като партия „Атака”;
• недоброто познаване и неадекватното прилагане на стандартите за защита от расова дискриминация от органите на правосъдието.

Препоръките на КПРД не предизвикаха сериозен дебат в българското общество. Никое от правителствата, управлявали България до края на годината, не взе мерки за преодоляване на посочените в тях проблеми. В някои отношения дори ситуацията се влоши, като например в резултат от разрушаването на жилища на роми в няколко града на България през миналата есен.

Сериозен проблем през 2009 г. бе неизпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека. Българското правителство винаги е твърдяло, че неговите ангажименти в това отношение приключват с изплащането на присъдените обезщетения. Това обаче звучи неубедително за една цивилизована общност, която уважава правата на човека, особено когато става дума за осъдителни решения, свързани с убийства на хора от полицията в условията на задържане, изтезания и други тежки злоупотреби. Комитетът на министрите на Съвета на Европа определя индивидуални и общи мерки, които произтичат от решенията с цел пълно обезщетяване и недопускане на повторни нарушения. Например по делата, свързани с малтретиране от полицията в условията на задържане, той изисква възобновяване на разследванията, нещо, на което българското правителство се съпротивлява със зъби и нокти.

Към края на 2009 г. Комитетът на министрите продължи да наблюдава 154 решения на Съда срещу България за изпълнение на индивидуалните и на общите мерки, произтичащи от тях. Някои от решенията се наблюдават още от началото на века. Такъв например е случаят с групата решения Хасан и Чауш срещу България, свързани с намесата на държавата във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности, които се наблюдават от 2000 г. От тогава се наблюдава и групата решения Великова срещу България, свързани със свръхупотреба на сила от полицейски служители, довела в някои случаи до убийства в условията на задържане. Групата решения Ал-Нашиф срещу България, свързани с експулсирането на чужденци като заплаха за националната сигурност се наблюдава от 2002 г. Малко са страните-членки на Съвета на Европа, които имат толкова много и толкова отдавнашни наблюдавани от комитета решения, особено ако броят им се изчисли на човек от населението. Трябва също така да се отбележи, че не са много страните-членки, които имат неизпълнени решения, които включват толкова тежки нарушения на правата на човека като убийства в условията на полицейско задържане. Ако към всички тези проблеми се добави и почти сигурното присъединяване на решения, предстоящи да излязат скоро и които включват идентични нарушения на правата на човека като тези, които се наблюдават към момента, положението със сътрудничеството на България за изпълнение на решенията на ЕСПЧ хич не изглежда розово.