К. срещу България: ново дело в Страсбург

На 4.10.2006г. в Европейския съд по правата на човека в Страсбург беше внесена жалбата на българският гражданин г-н К. срещу Българият. Поводът за депозирането и е незаконното му задържане в психиатрия и нарушаването на правото му на личен живот (нарушения на правата му по чл. 5 и чл. 8 от ЕКПЧ)

Историята

Дълги години г-н К. работи и е уважаван специалист в професионалната си среда. След смъртта на майка му, г-н К. проявява признаци на психично заболяване. Едновременно с това се изострят отношенията със сестра му, като конфликтите са съсредоточени върху желанието й да управлява по приемания от нея за правилен начин, общата им наследствена собственост. Отношенията стават нетърпими. Сестрата на г-н К. подава жалба в Районната прокуратура, с която иска той да бъде настанен на задължително лечение. Започва процедура. В Районния съд е внесено искане, започват разпити на свидетели и изслушване на вещи лица. Никой от свидетелите (освен неговата сестра) не посочва г-н К. като агресивен или опасен за когото и да е. По време на съдебния процес, пет вещи лица заявяват пред съда, че откъсването на г-н К. от обичайното му ежедневие ще му причини вреда, а не полза. Пространно обясняват характера на конфликта, възникнал между г-н К. и сестра му и необходимостта да се положат грижи за разрешаване на този конфликт, без да се прилагат насилствени методи на изолиране на г-н К. от общността. Съдът постановява решение, с което отсъжда г-н К. да бъде настанен в психиатрична болница. По-горният съд потвърждава това решение.

Внезапно, 6 месеца след последното съдебно решение, полицаи нахлуват в дома на г-н К. и го арестуват. Отвеждат го в психиатрична болница. Изпълняваното решение е постановено по ЗНЗ (Закон за народното здраве), който към момента на полицейската акция вече от месеци е бил отменен. Г-н К. прекарва три месеца в психиатрична болница. Без негово съгласие бива подложен на медикаментозно лечение. През това време е лишен от всички дейности, които според психиатрите, дали становището си пред съда, са поддържали живота му в равновесие. По време на престоя на г-н К. в болницата не е провеждана не-медикаментозна терапия, въпреки разбирането на лекуващата лекарка, че такова се е налагало. Единственото, което се е изисквало от “пациента”е да пие хапчетата, без всякакво обяснение за смисъла от това да бъдат приемани и за ефектите върху здравето му. Г-н К. напуска психиатрията, а загубата на доверие в съществуването на справедлив съдебен процес и вярата в неприкосновеността на личността продължават да съществуват и днес.

Коментарът

Дори след промяната в действащото законодателство, уреждащо задължителното лечение на хора с психични заболявания, рискът продължава да съществува. Особено висок е в семейства или групи, в които по една или друга причина е налице високо напрежение в отношението между отделните им членове и високата конфликтна зареденост на ситуации свързани с имуществени въпроси или поемане на различни отговорности. Продължава да е твърде лесно “разчистването на сметки” с неудобен член на фамилията чрез използване механизмите на задължителното лечение. Прокуратурата твърде често се предоверява на подалия жалбата и без да извърши онова разследване, което е длъжна да извърши по закон, депозира пред съда искане за задължително лечение. Дори и подобно дело да бъде прекратено, за потърпевшия остава чувството на обида и срам, на силна фрустрация от преживяното.

Следващият риск се крие в самото съдебно производство. Предубеждението към лицата с психични заболявания продължава да съществува и днес. Отношението към човека, на когото е поставен етикет “луд” е подозрително, стигматизиращо, мисленето за тях е ограничено от страха от потенциалната опасност на която са носители. Опасност, която много често съществува единствено в съзнанието на експерта, който няма достатъчно знания, за да “преведе” на езика на правото проблема. За да попълни тази празнина в знанията си, съдията назначава експерт в друга сфера на човешкото знание- психиатър. Психиатърът предлага на съда специфичното си знанието за психичната болест и компетентното си мнение за състоянието на конкретното лице, а съдът изгражда своето решение на тази база. По тази схема решението се взема не от съда, а от експерта (в случая психиатър).

Случаят с г-н К., представен пред съда в Страсбург илюстрира в най-голяма степен несигурността, пред които са изправени гражданите при изпълнение на решенията за задължително лечение. Не съществува норма, която да определя кога да се изпълни съдебното решение. Това довежда до изпълнение на толкова стари решения, че отдавна никой не си спомня защо са постановени, нито пък какви правни норми са действали тогава. Съществуването на подобни явления обезсмисля цялата процедура по Закона за народното здравето за постановяване на задължително лечение. Смисълът на този закон е да осигури гаранции срещу произвол при упражняване на недоброволна намеса в толкова лична сфера от живота на човека, каквато е грижата за здравето и интервенциите в тази насока.

Друг съществен проблем при психиатричното лечение е т.нар. “информирано съгласие”. Това понятие бе създадено, за да се осигури на всеки пациент възможността да е съпричастен към своето лечение, да разполага с възможно най-пълната информация. Тази идея е напълно опорочена в случаите на психиатрично лечение. Според ЗНЗ в някои особени случаи информирано съгласие за лечение може да бъде дадено от друго лице, а не от болния. За съжаление, днес института на информираното съгласие, независимо дали давано от пациента или от назначено от съда лице, е толкова формален, че не изпълнява в никаква своя част предназначението си.

Част от смисъла на жалбата българският гражданин “Господин К. против България” е да се потърси отговорност за произволното прилагане методи на принуда и ограничаване, на формално тълкуване на съществуващите правни норми; в противоречие с общия дух на закона и в противоречие с основните принципи за зачитане на личната свобода и правото на личен живот на всеки гражданин. И в защита на позицията, че в правото на личен живот влиза възможността за избор на лекар и метод, на правото на човешки условия при които лечението да се проведе.